Е, още ли не си забременяла?
Не, Радка Иванова, още не, Милена въздъхна и завъртя очи, сдържайки дразнението в гласа си.
Ама вие!.. възкликна свекървата разочаровано. Не се бавете толкова. Времето лети. Ще ти пратя едно видео, много полезно.
Добре. Благодаря, промърмори Милена без ентусиазъм, предчувствайки още един урок за пчелното мляко.
Свекървата затвори телефона. Ножът започна да чука по дъската още по-силно. Булката режеше краставици, сякаш по-бързо от обичайно. Изливаше яда си в тях.
Майката на Пламен от известно време дори не поздрави, а директно задаваше този проклет въпрос, което ядосваше Милена до крайност. А някога всичко беше различно…
Преди отношенията между Милена и Радка бяха добри. Тя не се намесваше много, звънеше веднъж-два седмично, идваше още по-рядко. Свекървата можеше да помоли да я закарат до пазара или до бабината градина, а в замяна непрекъснато подхранваше семейството с домашен мармалад, грозде или череши.
Но един ден всичко се промени. Поради Люба Петрова, майката на Радка.
Дори собствената ѝ дъщеря на шега я наричаше генерал в пола. Бивша учителка, строга до болка, тя държеше цялото семейство в железни ръце. На Милена обаче ѝ се падна щастие: когато се събра с Пламен, Люба вече почти не излизаше от апартамента си. Здравето ѝ беше слабо, нямаше сили за пътувания.
И все пак, веднъж бабата посети внука си. И това беше достатъчно за Милена.
Каква кваша е това? Само за пилета става, не за хора! възмути се Люба, поглеждайки в тенджерата с кипяща чорба. Махни се, ще те науча как се прави запръжка.
В семейството на Милена чорбата се вареше без запръжка. По-здравословно, по-леко. Тази традиция Милена беше приела. Но не беше само въпрос на навик. Пламен имаше малко наднормено тегло. Милена не го караше на диета, но и да го откормява допълнително не искаше.
Люба Петровна, не е нужно. Чорбата е добра и така, възрази Милена.
Ох, младите… Нищо не разбирате, с тия си доставки забравихте как се готви, проворча Люба, но седна.
Можеше всичко да приключи дотук, но тогава на Милена ѝ се обади майка ѝ. Тя излезе в съседната стая, за да говори насаме, а когато се върна на котлона вече шипеше запръжка. Милена стисна зъби и преглътна думите си, хвърляйки на Люба недоволен поглед.
Защо го направихте? Ние сме свикнали по друг начин.
Просто не си опитвала истинска чорба. Ще я вкусиш и ще ме благодариш, заяви Люба с непоклатима увереност.
Милена не спори. Можеше да изхвърли чорбата, но това беше прекалено. Люба не идваше често, за Пламен можеше да понесе.
Но Люба успя да намеси ръка в семейството им дори от разстояние.
На едно от семейните събирания тя изненадващо обяви:
Всичко реших. Ще оставя наследството на този, който пръв ми роди правнук или правнучка. Искам да видя продължение на рода преди да си тръгна.
Пламен с усмивка предаде думите на баба си. Милена само се усмихна. Нямаше да променят плановете си заради каприз…
А плановете им бяха ясни. Първо работа, после жилище, и едва тогава деца. Свекървата, между другото, преди одобряваше този подход и казваше, че няма за какво да бързат.
Сега бяха на втория етап затваряха ипотеката. Според сметките на Милена оставаше още година. За тях цяла година, през която много можеше да се промени. За свекървата обаче това изведнъж стана само година.
Миленце, златенце, започна тя един ден с меден глас. Ако побързате… Вие така или иначе ще имате деца, а сега ще получите и наследство.
Милена даже посърва. От кога някой й диктува кога да ражда? Дори майка ѝ не си позволяваше такава наглост.
Радка Иванова, знаете, че все още не сме приключили с ипотеката.
Само година ви остава! Докато забременееш, докато изчакате срока, може вече да сте приключили.
През 2019-та също така мислеха хората, а после всичко се обърна… Не, искаме първо да си оправим жилищния въпрос.
Ами дори да не се получи, ще имате бабиния апартамент! И градината. И кутията с бижута. Колко злато има там… Истинско съкровище.
Радка Иванова, няма да бързаме. Ако се получи добре. Ако не… Значи не е писано.
Вие си знаете. Аз за добро ви го казвам. Пламен има две братовчедки, ще ви изпреварят…
Оттогава такива разговори станаха ежедневие. Търпението на Милена изчезваше. Обясняваше кротко, молеше да не я безпокоят, но нищо не помагаше.
Не й обръщай внимание, каза ѝ веднъж Пламен. Тя си е такава. Просто кимай, ще се успокои.
Да, кимат беше по-лесно. Те така или иначе правеха каквото си искат. Но Радка прие липсата на съпротива като съгласие и започна да натиска още по-силно. Една сутрин Милена спря пред огледалото, погледна се дълго и избърса сълзата, която тихо се търкулна по бузата ѝ. След това взе телефона и написа съобщение до гинеколога си часът за проверка на хормоните беше свободен още за следващата седмица. Не заради наследството. Не заради Радка или Люба. А защото някъде дълбоко в нея нещо се беше променило. И за първи път от месеци насам, усмивката ѝ беше истинска.
