Ние с новата ми жена нямаме къде да живеем, пусни ни във вилата помоли се бившият. Аз го пуснах. И след това извиках полицията и написах заявление за обир.
Разбра ли? гласът в телефона беше до болка познат. Мек, подлизуркошки, същият, който някога ми се коленеше във вечна любов.
Мълчах, разглеждайки шарките на сланата по стъклото. Обаждане от бившия ми мъж, Димитър, след две години почти пълно забвение не носеше нищо добро. Винаги беше прелюдия към някаква молба.
Анке, не мълчи. Имам нужда от нещо.
Слушам отвърнах сухо, гласът ми се спука като слаба клонка.
Той се заколеба, подбирайки думи. Това му беше маниерът да опипва терена, преди да удари.
Знам, че звучи странно… Но ние с Елена сме в много тежко положение. Напуснахме квартирата, нова не можем да намерим.
Млъкнах, оставяйки го да се изкаже. Всяка негова дума беше камъче, падащо в спокойното езеро на вътрешното ми равновесие.
Би ли ни пуснала във вилата? Само за няколко месеца, докато се оправим. Ще сме тихи, даже няма да ни забележиш.
Ние с новата ми жена нямаме къде да живеем, пусни ни във вилата. Каза го толкова ежедневно, сякаш ме молеше да му подадя солта на масата.
Като че ли не бяха имали изневери, лъжи и това как той си тръгна, оставяйки мен да събирам себе си парче по парче.
Спомен ме удари като гръм. Ние, преди двайсет години, строим тази вила. Димо, млад, загорял, с чук в ръка, се смее:
Това е нашата крепост, Анке! Каквото и да стане, винаги ще имаме това място. Нашето убежище.
Колко отровно звучаха сега тези думи. Нашето убежище. Той доведе друга в него. А сега иска да я направи стопанка.
Димо, наясно ли си? попитах, опитвайки се да запазя глас ровен.
Анке, моля те. Нямаме къде другаде. Знаеш Елена, тя… е бременна. Да не спим ли на улицата?
Удари в най-болното. Децата. Това, което ние с него толкова и не успяхме да имаме. А при тях ето, моля ти се, всичко стана лесно и бързо.
Затворих очи. Вътре се бореха две зверни. Едната искаше да изкрещя всичко, което мисля за него, да ударя телефона и да го забравя завинаги. Но другата… другата шепнеше: това е шанс. Не да простя. Да възстановя справедливостта.
Ти обеща да се подкрепяме взаимно при всякакви обстоятелства гласът му стана почти молителен. Натискаше върху чувството за дълг, върху доброто момиче, което бях за него толкова години.
Спомен. Сватбата. Стоим млади и неопитни, той гледа в очите ми: Кълна се, никога няма да те изневеря. А после, след петнадесет години, събирайки си нещата: Съжалявам, така се получи. Чувствата изчезнаха.
Изневери. Изчезнаха. А сега моли за помощ.
В главата ми се появи студена, кристална яснота. Планът се роди мигновено. Безмилостен. Перфектен.
Добре казах равно, дори сама се изненадах от спокойствието си. Можете да останете.
В телефона се чу облекчено въздишане. Започна да се благодари бързо, говорейки нещо за това как е знаел, че няма да го оставя в беда. Вече не го слушах.
Ключовете са там, където винаги. Под камъка до вратата.
Благодаря, Анке! Спаси ме!
Натиснах затвори. Капанът се затвори. Оставаше само да чакам звярът да загуби бдителността си.
Минаха два дена. Живеех като на игли, тръпнейки при всяко звънтене на телефона. Знаех: ще се обади пак. Трябваше му да се увери, че още съм на въдицата.
Обаждането дойде в събота сутрин.
Здравей! Вече сме там, всичко е чудесно весело докладва Димо. Тонът вече не беше молителен, а стопански.
Има доста работа: паяжина по ъглите, градината запустяла. Но нищо, ние с Еленка ще оправим всичко.
Стиснах ръба на масата така, че пръстите ми избеляха. Ние ще оправим. В моя дом.
Не съм ви молила да оправяте нищо казах ясно. Позволих ви да живеете.
Анке, бе, какво говориш? Искаме само по-добро. Елена казва, че въздухът е полезен за бебето. Вече си е избрала място за градинка. Точно под спалнята.
Спалнята. Нашата спалня. Където на тапетите все още има драскотина от котешки нокти.
Не пипайте розите ми успях само да кажа.
На кой му трябват твоите бодли изръмжа той. Елена иска божури. Чакай, имам въпрос. На тавана има купища от твои боклуци. Кутии, стари дрехи. Няма къде да ги слагаме. Мога ли да ги изнеса в барака?
Светкавица от миналото. Първият ни апартамент. Димо обнови банята, съборил плочките, които избрахме с майка ми с седмици. Остаряли са, Анке, ще ги направя модерни, каза тогава. Получи се криво, евтично и болезнено за бюджета. Неговите инициативи винаги ми струваха твърде много.
Не пипай вещите ми, Димо.
Защо се държиш за тях? Боклук е! започна да се ядосва. Трябва ни място! Не можеш ли да ме разбереш? Елена е нервна, не може да се напъва!
В телефона се чу шепот, а след това тънък, приторно сладък глас на новата му половинка:
Димо, не се карай с нея.
