Милена гледаше през прозореца на влака и мислеше за майка си. Три дни беше при нея, хранеше я с топли супи, даваше й лекарства. Температурата падна едва вчера.
Още един ден да останеш, казваше майка й сутринта.
Иван е сам вкъщи, мамо. Сигурно вече е гладен.
Сега в купето съжаляваше, че не я послуша. Но Иван звънеше всяка вечер, питаше за майка й, оплакваше се от празния хладилник. Гласът му беше някак странен. Уморен, или нещо такова.
Липсваш ми, каза той снощи преди сън.
Милена се усмихна тогава. Тридесет и две години заедно, а той все още й липсва. Добър мъж й се падна.
Влакът се люлеше. Жената срещу нея гризеше семки и четeше криминален роман. На корицата красиво момище прегръщаше мъж в костюм. Милена погледна отражението си в прозореца. Бръчки, избеляли корени. Кога толкова остаря?
Към мъжа си ли отиваш? попита я спътницата.
Да. Вкъщи се връщам.
А аз към любовника си, подсмихна се другата. Мъжът ми мисли, че съм при сестра си.
Милена позачервeня и се обърна. Как може да говори така? За такива неща?
Телефонът й вибрира.
“Как си? Кога ще се върнеш?” писа Иван.
Милена погледна часа. Още четири часа до вкъщи. Искаше да отговори честно, но после се поколеба. Нека бъде изненада. Ще приготви вечеря. Ще се зарадва.
“Утре сутрин ще съм там. И на мен ми липсваш”, изпрати.
Иван веднага сложи сърце.
През прозореца прелитаха полета, села, вили. Милена извади от чантата си термос с чай. Майка й го беше напълнила, набутала й и сандвичи. Не спираше да я храни, като малко дете.
Съвсем си отслабнала, дъще. Сигурно твоя Иван не гледа как ядеш.
Мамо, на петдесет и седем години съм вече.
И какво от това? Ти пак си мое момиче.
Милена дъвчеше сандвич с луканка и мислеше за майка си. Сама живееше в апартамента, където Милена беше израснала. Баща й почина преди пет години. Майка й отказваше да се мести при тях в града.
На вас ви е живота, казваше винаги. Няма нужда да ми пречите.
Не би пречила. Милена обичаше да се грижи за хората. Цял живот така. Първо родителите, после Иван, децата. Работеше като учителка, но когато се роди Стоян, напусна. После дойде и Мария. И така, неусетно, стана домакиня.
Защо ти трябва работа? казваше тогава Иван. Аз печеля добре. Ти по-добре се занимавай с дома.
Занимаваше се. Тридесет години. Готвеше, переше, чистеше. Отгледа децата, води ги на занимания. На Иван гладеше ризи, подшиваше му чорапи.
Децата порастнаха, разлетяха се. Стоян работи в друг град, има свое семейство. Мария се омъжи, роди внук. Сега и самата тя беше баба.
А какво следва?
Влакът спря. Милина събра вещите си, сбогува се със спътницата. На перона беше шумно, тълпа хора. Автобусът до дома й отне половин час.
Докато се возеше, си представяше как Иван ще се изненада. Той мислеше, че ще се върне утре. А тя днес. Може би ще отбие до магазина, ще купи храна. Добро месо, млади картофи. Ще приготви вечеря, ще сложи красиво масата.
В магазина взе всичко необходимо. Плати бавно, пръстите й леко трепереха. Навън слънцето залязваше, хвърляйки топли отблясъци по улицата. Когато отключи вратата, къщата беше тиха.
Иван? повика тя, оставяйки чантите на пода.
Никой не отговори.
Миниатюрният часовник над кухненския шкаф тиктакаше. На масата имаше лист хартия. Познатият почерк:
“Милена, не мога повече. Прости ми. Взех си нещата. Отидох при Мария. Тя разбира.”
Тя прочете редовете бавно, после още веднъж. Чашата с чай от термоса все още беше топла в ръката й.
Остави я внимателно на масата. Задържа поглед върху луничката в горния десен ъгъл на листа малко кафяво петно, което вероятно беше там още от деня, когато Иван го е купувал.
После седна.
И започна да разопакова храната.
