На развод можеш сама да се подадеш, казах й, докато седяхме в малкото партиче в квартала. Нямаме какво
Чух ли, мило, спаси ме! Само за дватри дни, докато си намеря ново гнездо. Знаеш си онова наше хозяинче
Валентина Петрова, не се тревожи, а аз успях да прибирам малко, докато не бяхте тук. Прахът от стотици
Съдбата така бе решила него го отгледа баба му, макар че майка му беше жива.Така стана, че Стоян бе поверен
Съни, че можеш да живееш при майка ми, за да наемеш моя апартамент и да изплатя дълговете ти.
30 август, вечер Днес отново се сблъсках със старата си болка Серги отново ме сравни с Калина, с онзи
Матката на съпруга дойде с ревизия в моите шкафове и се натъкна на неприятен сюрприз. Защо си купила
Наистина ли построихме голяма къща без смислена цел? Значи излиза, че сме построили голяма къща напразно?
В плацкартния вагон на българския експрес, долу в страничния купе, седеше млада момиче с очи, погледвани
Какво става тук? Къде тръгваш? А кой ще сготви вечерята?
— Къде така бързаш? Някой все пак трябва да приготви яденето! — притеснено попита мъжът, когато видя какво прави Антонина след скандала с майка му.
Антонина погледна през прозореца. Мрачни облаци, въпреки че вече беше началото на пролетта. В малкия им град в северна България почти никога не се появяваше слънце. Може би затова хората там изглеждаха намръщени и студени.
Дори самата Антонина напоследък все по-често осъзнаваше, че изобщо не се усмихва, а постоянната бръчка на челото ѝ беше добавила десет години към възрастта ѝ.
— Мамо! Отивам на разходка — извести дъщеря ѝ, Елица.
— Аха — кимна Антонина.
— Какво е това „аха“? Дай пари.
— А от кога разходките не са безплатни? — въздъхна жената.
— Мамо! Защо са ти тия въпроси?! — избухна дъщерята. — Айде, по-бързо! Как така толкова малко?
— Достатъчно е за сладолед.
— Скъперница — изплю Елица, но майка ѝ вече не я чу, защото дъщеря ѝ беше хлопнала вратата и изчезнала.
Не вярвам… — поклати глава Антонина, спомняйки си колко мила беше Елица, докато не започна пубертетът.
— Тонче, огладнях! Още ли ще чакам? — недоволно извика съпругът ѝ, Тодор.
— Яж сам — равнодушно каза тя и сложи чинията на масата.
— А може ли да ми я донесеш?
Антонина едва не изтърва тенджерата. Какво си въобразява той…
— Яде се в кухнята, Тодоре. Искаш — яж, не искаш — твоя си работа — каза тя и седна сама на масата.
След около петнайсет минути Тодор влезе в кухнята.
— Изстинало… фу…
— По-дълго сложих.
— Колко пъти съм ти казвал! Никаква любов, никаква грижа! Знаеш, че гледам футбол! — нагълта се Тодор с пилето. — Безвкусно.
Антонина само превъртя очи. С този футбол Тодор сякаш беше друг човек. Залози, фен артикули, скъпи билети… а като млад не проявяваше никакъв интерес към спорта.
Без дори да седне на масата, Тодор грабна кенче за настроение, няколко „Чипс от извор“, и се върна пред телевизора. А Тоня остана да мие мръсните чинии сама.
Никаква полза. Никой не оцени усилията ми.
Беше изморена до краен предел след смяна като старша сестра в болницата. При нея идваха хора със своите проблеми, раздразнени, болни. И все така — на работа стрес, вкъщи — не ъгълче топлина и уют, а втора смяна. Подай-вземи-мий-прибирай.
— Още ли има? — мъжът извади ново кенче от хладилника. — Защо няма?
— Изпи всичко! И това ли да купувам аз?! Имаш ли малко съвест, Тодоре! — не издържа Антонина.
— Какви сме деликатни… — саркастично рече мъжът и хлопна вратата, отивайки да „зареди мазето“ за следващия мач.
Антонина реши да си легне, защото на следващия ден я чакаше много работа. Но не можа да заспи. Притеснена беше за дъщеря си. Къде е, с кого е? Навън вече беше тъмно, а Елица все я нямаше. Не посмя да я потърси — знаеше, че Елица ще започне да крещи.
— Излагаш ме пред приятелите! Не ми звъни! — викаше Елица по телефона. След такива разговори Тоня престана да ѝ се обажда, успокоявайки се, че Елица навърши 18. Да работи не искаше, да учи — също. Завърши училище и реши да си „даде почивка, за да се намери“.
След леко задрямване Антонина чу радостните викове на съпруга си — все едно някой бе вкарал гол. После започна да обсъжда мача с комшията, който беше дошъл на гости и остана да гледат заедно. По-късно дойде и неговата приятелка, и „фенският тим“ стана тричленен. През нощта дъщеря ѝ се прибра, разрови в чиниите и отиде да си легне.
Когато вече всички утихваха и Тоня най-сетне заспиваше, котката изпищя за храна.
— Има ли някой друг в тази къща, който може да нахрани котката, освен мен?! — ядосана и смазана от мигрена и безсъние, Антонина изтърча от стаята. Надяваше се да я чуят, но дъщеря ѝ беше със слушалки и само въртеше пръст край слепоочието, а Тодор бе заспал пред телевизора с кенчето в ръка.
„Писна ми… до гуша ми дойде всичко това!“ — помисли си Тоня.
На следващия ден я събуди звънец от свекърва ѝ.
— Антонина, милата ми, помниш ли, че е време да се садят доматите? И трябва да се отиде до село… да се оправи всичко.
— Помня — въздъхна Тоня.
— Значи утре потегляме.
Единствения свободен ден Антонина изкара да работи на вилата под строгото ръководство на свекърва си.
— Как метеш?! Трябва да държиш метлата по друг начин! — командваше тя, седнала на пейка.
— Почти на 50 съм, Вера, ще се справя и сама — дръзна да отвърне Тоня.
— А Тодор…
— Къде ти е Тодор? Защо не дойде? Защо аз карам майка му до вилата, а ние двете пътуваме с автобуса три часа? А ти все Тодор, Тодор…
— Той се изморява.
— А аз? Да не мислиш, че не се уморявам?
И така започна… Антонина съжали, че си позволи да се възпротиви. Вера беше велка приказливка и обичаше да се прави на права. Само че нейната правда беше едностранчива и Тоня не влизаше в нея. Цял живот Вера само глезеше сина си, а булката ѝ беше прислужница, търпяна от добро сърце.
Двете се върнаха в различни краища на автобуса. На следващия ден Вера се оплака на сина си — и той избухна.
— Как можа да говориш така на майка ми?! — изръмжа Тодор. — Ако не беше тя…
— Какво? — скръсти ръце на гърдите си Тоня. Разбра, че повече не може да търпи такова отношение.
— Щеше да работиш в поликлиниката! — извади най-силния си коз Тодор, напомняйки, че благодарение на Вера тя работи в областната болница, където заплатата беше по-голяма, но цената — нерви и посивели коси. Заради това Тоня много пъти съжаляваше, че е сменила спокойната местна поликлиника с болницата. — Къде отиваш?
Тодор беше шокиран, като видя какво прави Тоня.
Това, което направи Тоня, Тодор не можеше дори да си представи! Какво става тук? Къде тръгваш? А кой ще приготви вечерята? Къде така бързаш? Някой все пак трябва да сготви!
