Какво става тук? Къде тръгваш? А кой ще приготви вечерята?
Къде така бързаш? Някой все пак трябва да сготви! разтревожи се мъжът ѝ, като видя, че след поредния спор със свекървата му Мариана е хванала чантата.
Мариана погледна през прозореца. Натежали облаци, макар вече да беше пролет. В тяхното малко градче в Северна България почти никога не изгряваше слънце. Може би затова хората изглеждаха все намръщени и затворени.
И самата Мариана напоследък рядко се усмихваше, а бръчката между веждите ѝ придаваше поне десет години повече.
Мамо! Излизам на разходка обади се дъщеря ѝ, Гергина.
Аха кимна Мариана.
Това аха какво е? Дай пари.
Нали разходките по улиците още са безплатни? въздъхна Мариана.
Мамо! Защо винаги питаш?! Айде, по-бързо! Това ли е всичко?
Ще стигнат за сладолед.
Скъпернице процеди Гергина, но майка ѝ вече не чу, дъщеря ѝ хлопна вратата.
Не мога да повярвам… поклати глава Мариана, спомняйки си колко мило и послушно момиче беше Гергина преди пубертета.
Маре, стомахът ми се бунтува! Още ли ще чакам?! недоволно подвикна съпругът ѝ, Илия.
Яж сам, каза безразлично Мариана и сложи чинията на масата.
А ще ми я донесеш ли?
Тя едва не изпусна тенджерата. Какви ги мисли той, наистина…
Яде се в кухнята, Илия. Искаш яж, не щеш твоя работа, тросна се тя и седна сама на масата.
След около петнайсет минути Илия се появи в кухнята.
Студено е… ужас…
Изчака малко.
Казах ти! Без никаква обич, никаква грижа! Знаеш, че гледам мача! бързо нагълта пилето, не е вкусно.
Мариана само превъртя очи. С този футбол Илия беше друг човек. Залагания, шалчета, скъпи билети… а навремето спортът изобщо не го интересуваше.
Без дори да седне при нея, Илия грабна бира от хладилника и започна да хруска Чипс Балкан, връщайки се пред телевизора. А Мариана остана сама да мие чиниите.
Напразно се стараех. Никой не оцени.
Тя беше смазана от работа, старша сестра в болницата. При нея идваха отчаяни, нервни пациенти, всеки със своите си проблеми. Денем на работа стрес, а у дома втора смяна: дай-вземи-мий-подреждай.
Има ли още? Илия грабна още една бира от хладилника. Къде са бирите?
Изпи ги всичките! Аз ли трябва и това да купувам?! Малко съвест, Илия! не издържа Мариана.
Много сме деликатни… подигра се той и ядосано тресна вратата, тръгвайки към кварталния магазин за още.
Мариана реши да ляга, че утре пак ще става рано. Но не можа да заспи. Мислеше за дъщеря си къде е, с кого излиза? Вън вече беше тъмно, а Гергина още я нямаше. Не смееше да звънне, че щеше пак да чуе поредната кавга:
Излага ме пред приятелите! Престани да се обаждаш! крещеше Гергина на телефона. След такива изблици Мариана спря да се обажда, успокоявайки се, че дъщеря ѝ вече е на 18. Не искаше да работи, не искаше да учи. Завърши гимназията, а след това реши да си отдъхне и да намери себе си.
Когато малко задряма, я събудиха одобрителните възгласи на Илия, сякаш някой беше вкарал гол. Скоро вече обсъждаше матча със съседа, който се беше отбил и останал при тях. По-късно съседът домъкна и приятелката си, и тримата започнаха да викат пред телевизора. През нощта се прибра и Гергина, избърса чиниите и тихо се мушна в стаята си. Щом у дома всичко утихна и Мариана най-накрая заспа, се разнесе мяукането на котката, жадна за храна.
В този дом някой друг изобщо ще нахрани котката, освен мен?! въздъхна ядосано и с главоболие от недоспиване Мариана, излизайки от стаята. Искаше някой да я чуе, но Гергина беше с слушалки и само се завъртя иронично с пръст до челото си. Илия така и заспа на дивана, с бира в ръка пред телевизора.
Писна ми… до гуша ми дойде всичко! помисли си тя.
На следващия ден я събуди звънецът тъщата.
Мариана, мила, помниш ли, че е време за садене? И на село трябва да се отиде… да се почисти дворът.
Помня въздъхна Мариана.
Значи, утре ще ходим.
Единствения свободен ден Мариана прекара копаейки на двора, под зоркото око на свекървата, Дона.
Как метеш?! Така не се държи метла! командваше седнала на пейката жената.
Почти на петдесет съм, Дона, сама ще се справя! осмели се Мариана да ѝ отговори.
А Илия…
Къде е този ваш Илия? Защо не дойде? Защо не дойде да докара майка си на село? Две жени сами пътуваме с автобуса три часа, а вие все за Илия, Илия…
Той се изморява.
А аз? Аз да не би да не се изморявам?
И тук започна всичко… Мариана съжали, че не замълча. Дона беше много приказлива и обичаше правдата. Само че нейната правда винаги беше едностранна и Мариана никога не влизаше в сметката. През целия си живот Дона галеше по главата сина си, а Мариана беше като негова слугиня, която търпеше, защото така се очакваше.
На връщане двете седяха в двата края на автобуса. А на следващия ден Дона се оплака на Илия от снаха си и той избухна.
Как си посмяла да й възразиш?! изрева Илия. Ако не беше тя…
Какво? скръсти ръце Мариана с твърд тон. Осъзна, че повече не може да търпи това отношение.
Тя ти помогна да започнеш в болницата! извади коз, напомняйки, че благодарение на майка си работи в областната болница. Заплатата там беше по-висока, но нервите и побелелите коси си казваха думата. Често съжаляваше, че не остана в местната поликлиника. Къде тръгваш?
Илия беше в шок, виждайки какво прави Мариана.
Това, което направи Мариана, Илия никога не би предположил!






