Портата на Петко не се затваряше от миналото лято. Резето се откъсна, когато я бутна с рамо, защото ръцете му бяха заети с кофи. Оттогава вратичката висеше на една панта и вятърът я удряше нощем, сякаш някой идва и си отива, без да реши да влезе.
Петко свикна. Той изобщо свикваше бързо. С това, че жена му почина преди три години. С това, че синът му звъни веднъж месечно, в неделя, и разговорът се побира в четири минути. С това, че градината обраства с кучи нос, защото гръбнакът не дава да се наведе, а да наеме помощ – това значи да признае, че не се справя.
Котката дойде през септември. Сива, с бяло петно на гърдите и скъсано ухо. Седна на стълбите и започна да гледа вратата. Не мяукаше. Не се търкаше в краката. Просто седеше, сякаш беше дошла по работа и чакаше прием.
Петко излезе, погледна я и каза:
– На мен самия ми няма какво да ям.
Котката не си тръгна.
Той се върна вътре, извади от хладилника парче варена треска, сложи го на вестник и го изнесе на стълбите. Котката изяде рибата, облиза се и отново седна на същото място.
– Ами седи – рече Петко.
До октомври тя живееше в къщата. Не защото Петко я покани, а защото една сутрин той отвори вратата и откри, че котката спи на килимчето в коридора. Как се промъкна – неясно. Вратата беше заключена. После забеляза, че прозорчето в кухнята не се закопчава докрай, и разбра.
Той не го поправи.
Съседското момче Борис минаваше покрай къщата на Петко всеки ден. Беше на девет години, учеше в трети клас и се прибираше от училище през уличката, защото така беше по-кратко. Портата с откъснатото резе стоеше точно по маршрута му. Борис винаги гледаше в двора – не от любопитство, а защото зад бараката на Петко растеше стара ябълка, и есента под нея лежаха жълти, дребни, кисели ябълки, но Борис пак ги вдигаше и ядеше.
Сега ябълки нямаше. Но навикът да гледа остана.
В онзи четвъртък Борис вървеше от училище и видя Петко да стои на стълбите с платнена торба в ръце. Торбата се движеше.
Борис спря до портата. Торбата в ръцете на Петко подръпваше и нещо вътре дращеше, глухо, като нокти по дъска.
Петко не видя момчето. Той слезе от стълбите, прекоси двора до колата – стара „Лада“, която стоеше до оградата, покрита с коричка кал. Отвори задната врата, сложи торбата на седалката и се върна в къщата.
Борис стоеше и не мърдаше. Сърцето му туптеше, сякаш беше бягал, макар да стоеше на място. Той беше виждал котката край къщата на Петко. Сива, с бяло петно. Понякога седеше на перваза и гледаше навън. Борис веднъж й махна с ръка, и котката наклони глава, сякаш не разбра.
Торбата. Котка в торба. Борис знаеше какво значи това. Баба му разказваше, че по селата по-рано удавяли котета в реката. Не от злоба, а защото нямало кой да ги храни. Баба го казваше спокойно, като за времето, и Борис тогава не можа да заспи до полунощ, защото си представяше торба, която потъва в черната вода.
Петко излезе пак. Сега в ръцете му имаше картонена кутия. Той я сложи на задната седалка до торбата, седна зад волана и запали двигателя. „Ладата“ изкашля, изпръхтя и излезе от двора през отворената порта.
Борис се притисна до оградата, за да не го закачи колата. Петко мина покрай него и не обърна глава.
Момчето хукна към вкъщи.
Майка му, Невена, стоеше в кухнята и режеше лук. Очите й бяха червени, но не от плач, а от лука. Борис влетя в коридора, без да се обуе, и още от вратата изстреля:
– Мамо, Петко сложи котката в торба и я откара!
Невена остави ножа.
– Коя котка?
– Сивата, с бялото петно! Тя живееше при него! Той я сложи в торба и в колата!
– Борис, обуй се. Целият под…
– Мамо! Той отиде да я удави! Или да я хвърли в гората!
Невена избърса ръце в кърпата. Погледна сина си. Той стоеше с разкопчано яке, с раница на едното рамо, и долната му устна трепереше. Не плачеше, но беше на ръба.
– Борис, седни. Ние не знаем къде я е закарал. Може би при ветеринаря.
– При ветеринаря не возят в торба! В транспортна клетка!
И тогава Невена не намери какво да отговори. Защото синът й беше прав. При ветеринаря в торба не возят.
– Добре – каза тя. – Ще говоря с Петко, като се върне.
– А ако е твърде късно?
– Борис.
– А ако е твърде късно, мамо?
Невена свали престилката.
– Приготви се. Ще отидем.
Тя не знаеше защо го прави. Петко беше съсед от двайсет години. Тихичък, мълчалив човек, който преди работеше като механик в завода, а сега си беше в пенсия и поправяше на съседите дребни неща срещу символични пари. Не пиеше. Не скандалеше. След смъртта на жената стана още по-тих, сякаш звукът беше намален с няколко деления. Невена му носеше буркани със сладко за Нова година, и той всеки път казваше едно и също: „Ами нямаше нужда, Невене, не трябваше.“ Вземаше го. И следващия път пак казваше „не трябваше“.
Не изглеждаше като човек, който удавя котки.
Но торбата мърдаше. Борис го видя.
Невена изкара колата от гаража. Борис седна до нея, закопча се и гледаше през прозореца, сякаш котката можеше да се появи някъде по пътя. Нямаше накъде да карат – не знаеха накъде се е обърнал Петко. Към реката? Към гората? Към шосето?
– Към реката – каза Борис с увереност.
– Защо към реката?
– Защото баба каза, че винаги към реката.
Невена зави към реката. Не защото вярваше на бабините истории. А защото нямаше друг план, а Борис я гледаше така, както децата гледат, когато очакват възрастният да оправи всичко.
Пътят към реката минаваше през поле, после през гора от брези, после рязко надолу, към моста. Мостът беше стар, дървен, ползваха го само лятото. Сега по-често заобикаляха през Лозен, което беше осем километра обиколка, но пък асфалт.
„Лада“ на Петко нямаше.
– Няма го тук – каза Невена.
Борис не отговори. Той гледаше реката. Тя не беше замръзнала, защото февруари се беше оказал топъл, и водата течеше мътна, сиво-кафява, с тъмни петна по бреговете.
– Да се връщаме – каза Невена меко.
– През Лозен – помоли Борис.
Отидоха през Лозен.
Видяха „Ладата“ на обратния път. Тя стоеше край пътя на изхода от Лозен, пред дълга едноетажна сграда с табела „Ветеринарна станция“. Табелата беше стара, буквите избелели, и „станция“ се четеше като „с танци“. До вратата висеше обява на лист А4, но отдалеч не се разчиташе.
Невена спря.
– Борис, ме чакай в колата.
– Не.
– Ще дойда с теб.
Тя не спори.
Вътре миришеше на хлор и на нещо сладко, както мирише в аптеките. За гишето седеше жена в син халат и пишеше нещо в дневник. В коридора на столовете – никой. От затворената врата с табела „Кабинет“ се чуваше глас. Невена го позна веднага.
Петко.
Тя се приближи до вратата и спря. Борис стоеше до нея, вкопчен в ръката й.
Вратата беше леко открехната.
Петко седеше на табуретка пред метален плот. На плота, върху чиста мушама, лежеше котката. Сива, с бяло петно на гърдите. Жива. Ветеринарят, млад мъж с очила, опипваше корема й. Котката лежеше спокойно, само опашката й потрепваше.
– Кога го забелязахте? – попита ветеринарят.
– Преди три дни. Спря да яде. После започна да се крие. Покатери се под коритото и не излизаше. Едва я измъкнах.
– В какво я докарахте?
– В торба. Нямам транспортна клетка. Щях да купя, ама в нашия магазин няма, а до града да ходя… Направих дупки в торбата, за да диша. И сложих постелка.
Ветеринарят кимна. Натисна корема на котката и задържа ръката си.
– Петко, вашата котка няма болест. Вашата котка има котета. След седмица, може би десетина дни.
Петко свали каскета си. Потърка чело. Сложи го обратно.
– Котета?
– Три или четири, на усещане. Тя не е стара, здрава е, раждането трябва да мине нормално.
– Мислех, че умира – каза Петко тихо. – Не яде. Крие се. Мяука нощем, тихо, едва чуто, сякаш се оплаква. Мислех, че е свършено.
Ветеринарят се усмихна.
– Не е свършено. Напротив. Начало.
Петко погледна котката. Тя обърна глава и присви очи към него, сякаш казваше: „Ами, разбра ли вече?“
Той протегна ръка и я погали между ушите. Веднъж. Втори път. Котката притисна уши и замърка, и звукът се разнесе по металния плот като вибрация.
Борис зад вратата спря да диша. Той чу всичко. Невена сложи ръка на рамото му и усети как момчето омекна, сякаш от него беше изваден прътът, на който се държеше през последния час.
Тя бутна вратата.
Петко се обърна. Видя Невена. Видя Борис. Смая се.
– Невене? Ти какво правиш тук?
Невена отвори уста и я затвори. Защото да каже „мислехме, че си закарал котката да я удавиш“ беше срамота, глупаво и невъзможно. Но Борис я изпревари.
– Петко, видях как сложихте котката в торба. Мислех, че ще я… ами…
Той не довърши. Петко гледаше момчето, и на лицето му ставаше нещо бавно и сложно, сякаш събираше от отделни думи цяла картина.
– Ти мислеше, че искам да я удавя?
Борис кимна.
Петко мълчеше. После стана, приближи се до момчето и клекна. Коленете му изпукаха, и Петко се смръщи, но не се изправи.
– Борис. Аз никога не бих го направил. Чуваш ли? Никога.
– Знам. Сега знам.
– Торбата, защото нямам клетка. Тя не обича да я държат. Изплъзва се. А в торбата й е тъмно и спокойно. Сложих стар пуловер вътре, да й е меко.
– Видях, че торбата мърда. И се уплаших.
Петко сложи ръка на рамото на момчето. Дланта му беше голяма, тежка, с жълти мазоли.
– Право си се уплашил – каза Петко сериозно. – Право, че си изтичал. Ако наистина беше така, ти щеше да успееш.
Котката на плота спря да мърка и ги гледаше, сякаш разбираше за какво говорят. Ветеринарят мълчаливо пишеше нещо в картона.
Невена се обърна към прозореца. Отвън заваля първи сняг, дребен, сух, и фенерът пред входа на ветеринарната станция приличаше на мътно слънце в бял облак.
Картонената кутия, която Петко беше сложил в колата след торбата, стоеше на пода до плота. Отворена. Вътре лежеше стара кърпа, купа с вода, покрита с пликче, за да не се разлее, и пакетче с котешка храна. От онази, която в тяхното село се продаваше само в един магазин, при леля Милка, и струваше скъпо. Петко я беше купил предварително.
Върнаха се в тъмното. Борис седеше на задната седалка и мълчеше. Не спеше, просто мълчеше като възрастен, на когото думите са свършили, а мислите още не са започнали.
– Мамо – каза той вече наблизо до къщи, – може ли да отида при Петко, като се родят котетата?
– Може, ако няма нищо против.
– Няма да има.
Невена не попита откъде тази увереност. Защото видя как Петко гледаше момчето в кабинета на ветеринаря, и в този поглед имаше нещо, което тя отдавна не беше забелязала у съседа. Не благодарност. Нещо по-просто и по-важно. Сякаш за първи път от три години го бяха видели не през оградата, а отблизо.
Котетата се родиха след девет дни. Четири. Три сиви и едно бяло, с тъмно петно на гърба, приличащо на петно от мастило.
Борис дойде същата вечер. Петко отвори вратата и го пусна без думи. Момчето седна на пода до кутията, където котката лежеше с котетата, и остана така половин час, без да помръдне.
– Това прилича на теб – каза Петко, сочейки бялото. – Също такъв палавник.
– То лежи.
– Почакай.
Портата Петко я поправи. Борис помагаше, държеше пантата, докато Петко затягаше болтовете. Ново резе купи Невена. Донесе го в пликче заедно с буркан сладко. Петко каза: „Ами нямаше нужда, Невене, не трябваше.“ Но резето сложи още същия ден.
Сега портата се затваряше плътно, и вятърът вече не я удряше нощем. Но Борис все пак влизаше през нея всеки ден след училище. Отваряше, влизаше, затваряше след себе си. Резето щракваше равно и кратко, като точка в края на изречение.
Бялото котенце Борис го взе при себе си, когато поотрасна. Кръсти го Бялчо. Петко чу името, подсвирна си и не каза нищо. Само погали котката, която седеше на перваза и гледаше как момчето носи сина й през двора.
Котката ги проследи с поглед чак до портата. После се обърна и се сви на перваза.
