Сега, години по-късно, Ралица още си спомняше всичко от онзи ден. Беше отпътувала ден по-рано от другите за рождения ден на свекърва си. Едва се намести в самолетното кресло и потръпна — някой неочаквано я беше повикал по име.
Пръстите ѝ се вкопчиха в ремъка на чантата, докато чакаше на опашката за регистрация. До рождения ден на бившата ѝ свекърва оставаше още един ден, но Ралица съзнателно беше избрала ранния полет. Знаеше, че Явор, както винаги, ще отложи всичко за последния момент — най-вероятно щеше да хване едва утринния самолет. Бяха минали три години от развода, а през цялото това време те успяваха да живеят в един и същи град, без нито веднъж да се сблъскат. Сега Ралица по-малко от всякога искаше да наруши тази крехка представа за спокойствие.
Място 12А, прехвърли тя с поглед билета. До прозореца, точно както обичаше. В самолета тя, както винаги, посегна към книгата си — нов роман, който беше започнала вчера и не можеше да остави. История за любов, предателство и прошка. Преди време би избягвала такива истории, но времето лекуваше.
„Ралица?“ — познат глас я накара да потръпне. „Каква случайност!“
Тя бавно вдигна очи. Явор стоеше в пътеката, стиснал дръжката на куфара си. Също толкова грижливо облечен, в любимото си сиво сако. Само по слепоочията се беше промъкнала лека прошареност, която тя никога не беше забелязвала.
„Ти винаги закъсняваш“ — се изплъзна от устата ѝ вместо поздрав.
„А ти винаги планираш всичко предварително“ — отговори той с усмивка и извади билета си. „Хм, 12B.“
Ралица усети как бузите ѝ пламнаха. Три часа полет до мъжа, когото толкова години внимателно беше избягвала. Съдбата явно си правеше шега с тях.
„Мога да опитам да разменя с някого“ — започна Явор.
„Остави“ — прекъсна го Ралица. „Ние сме пораснали.“
Явор кимна и седна до нея. Познатият му парфюм я лъхна, и уханието прониза право в сърцето ѝ. Колко пъти се беше събуждала с тази миризма в носа си?
„Как върви работата?“ — попита той, след като самолетът излетя и тишината стана нетърпима.
„Добре. Отворих собствено студио по йога“ — отговори тя със спокоен глас. „А ти? Още ли си на същото място?“
„Не, минах в консултантския бизнес. Спомняш ли си, че винаги съм мечтал за това?“
Разбира се, че си спомняше. Спомняше си и безкрайните спорове по този повод. Тя се страхуваше от промяната, а той копнееше за нея. Сега, години по-късно, всеки беше получил това, което искаше. Тогава защо сърцето я болеше толкова много?
„Мама ще се зарадва много да те види“ — каза Явор след пауза. „Все още пази керамичната ваза, която ѝ подари за последния рожден ден.“
„Стоянка винаги беше…“ — Ралица прехапа дума и потърси точния израз. „…толкова добра към мен.“
„Дори след развода тя казваше, че си била най-добрата снаха, която може да се пожелае.“
Ралица усети как очите ѝ се насълзяват. Тя посегна към книгата, за да прикрие развълнуването си.
„Какво четеш?“ — Явор хвърли поглед към корицата.
„Време за прошка“ — отговори тя, и двамата замълчаха, щом осъзнаха иронията в заглавието.
Остатъкът от полета премина в мълчание, но това беше различно мълчание — не напрегнато като опъната струна, а почти уютно, както някога. Когато самолетът кацна в София, Явор ѝ помогна да свали чантата от багажника.
„Да си вземем ли такси заедно?“ — предложи той. „Все пак пътуваме в една посока.“
Ралица се поколеба. Преди три години се бяха разделили, убедени, че никога повече няма да застанат един до друг. И все пак, ето ги сега, и светът не беше свършил.
„Добре“ — кимна тя. „Но аз държа под око навигацията — иначе както винаги ще се караш с техниката.“
Явор се засмя, и този познат смях разтърси нещо дълбоко в нея. Може би понякога е нужно да пуснеш миналото, за да може настоящето да стане по-светло?
Когато излязоха от самолета, тя разбра, че за първи път от много време не съжалява за случайната среща. Пред тях стоеше рожденият ден — празнично подредена маса и несигурните погледи на роднините. Но сега тя знаеше — те ще се справят. В края на краищата винаги са се справяли.
Таксито се промъкваше из вечерните улици на София. Ралица, както беше обещала, следеше пътя, докато Явор седеше до нея, разделен само от една чанта на средната седалка.
„Тук надясно“ — каза Ралица, и Явор се усмихна: тя познаваше пътя до родителите му по-добре от самия него.
„Помниш ли първия път, когато отидохме при мама?“ — попита той внезапно. „Ти беше толкова притеснена през цялото време…“
„Разбира се!“ — изсумтя Ралица. „Три пъти се преобличах от притеснение. Исках да направя добро впечатление.“
„А после си се обляла със супата…“
И двамата се разсмяха, и за миг времето сякаш спря. Но тогава таксито спря пред познатата къща, и мигът отлетя в здрача.
Стоянка ги посрещна на вратата и вдигна изненадано ръце:
„Вие дойдохте заедно? Каква изненада!“
„Случайно се срещнахме в самолета“ — побърза да обясни Ралица, докато забеляза искрица надежда в очите на бившата си свекърва.
„Влезте, влезте! Ралица, приготвила съм ти стаята, същата като винаги.“
Ралица замръзна. Нейната стая — спалнята на втория етаж, в която тя и Явор винаги бяха отсядали при гостуванията. Където утринното слънце рисуваше игриви шарки по тапетите и от прозореца се виждаше старата ябълка…
„Мамо, може би е по-добре да взема гостната стая?“ — опита се Явор.
„Без възражения!“ — прекъсна го Стоянка. „Утре там ще спят гостите. Ралица остава в спалнята, ти — в старата си детска стая. Всичко като едно време.“
„Като едно време“ — тези думи отекнаха в мислите на Ралица. В действителност нищо не беше както едно време, но спореше ли някой с Стоянка? Явно не, и двамата не смееха.
Вечерта мина в приготовления за празника. Ралица помагаше в кухнята, докато Явор прехвърляше стари кашони на тавана — задача, която майка му отдавна искаше от него. Те съзнателно избягваха да остават сами, но под един покрив това не беше лесно.
През нощта Ралица дълго не можа да заспи. Леглото ѝ се струваше прекалено голямо, прекалено празно. Зад стената, в детската стая, скърцаха дъските — очевидно и Явор не спеше. Тя разпозна звуците: три крачки до прозореца, четири назад. Така той винаги се разхождаше, когато мислеше за нещо.
Изведнъж стана тихо. Ралица се обърна настрани и погледна през прозореца. Ябълката шумолеше във вятъра, и за миг ѝ се стори, че последните три години ги нямаше.
