Днес искам да споделя нещо, което ме мъчи напоследък. След толкова години вярвах, че взимам правилните
19ноември, 2025г. Днес се завърнах у дома след дълъг ден в офиса на Технополис в София. Стигнах до входната
Какъв е този дрехи, що носиш? Мислиш ли, че с това ще сполучиш някой? Не се срамуваш ли? Не само костюмът
Ралица, сигурно ще се откажеш? До Нова година само четири часа, успяваш ли да се върнеш? гласът на подругата
С 24годишна възраст се ожених за жена, която беше с 20 години повъзраст от мен. Със семейството ми и
„Виж я… Мисли си, че ще стане нещо. Горката, с този стар куфар.“ Лусия чу тези думи, докато стегна захвата си върху износения куфар. Не беше марков, нито нов, но за нея означаваше бъдещето. Мечтаеше да стане бизнесдама, дори и да нямаше дом, пари или място за спане. Един ден научи за събитие, където водещи предприемачи щяха да споделят идеи за нови бизнеси. „Ще отида!“, помисли си. Дойде с обикнати дрехи и куфара си в ръка. Хората се подиграваха, шушукаха и я гледаха с пренебрежение. Въпреки това тя уверено тръгна към входа. — Искам да кажа няколко думи — помоли Лусия. Водещият я спря грубо: — Няма да позволим на непозната без средства да ни провали събитието. Тогава един уважаван предприемач стана: — Щом е събрала смелост да дойде, значи има какво да каже! Подадоха ѝ микрофона. Лусия пое дълбоко въздух, отвори куфара и извади грижливо сгъната скица. — Преди месеци сънувах. Видях кола, каквато не е била правена досега… и знам, че мога да я създам! Бизнесменът се вгледа в скицата — беше по-иновативна от всичко показано дотогава. Покани я на обяд, изслуша историята ѝ и сключиха договор. За по-малко от година Лусия стана собственичка на най-големия магазин за автомобили в града. Никога не остави стария си куфар — той ѝ напомняше откъде е тръгнала. Помни: мнозина ще съдят по външния вид, други ще се присмиват на това, което не разбират, а някои дори ще се опитат да затворят вратата пред теб, преди да чуят думите ти. Но ако вярваш в своята визия и имаш смелостта да я отстояваш, един ден именно тези гласове ще станат свидетели на твоя успех… и ти ще вървиш с вдигната глава, знаейки, че не си позволил на никого да убие мечтата ти.
© Авторски права: Един мъдрец каза.
Ако този текст се споделя, трябва да запази този подпис.
Всяка публикация без коректно посочване на автора ще бъде премахната.
Всички права запазени. Виж я мисли си, че ще стане нещо. Горката, с този стар куфар. Елена чу тези думи, докато стягаше хватката
Вчера, в съня ми, навлязох в странен свят, където времето се разтапяше като разтопен мед. Беше ми навършени
Учителката, която всички мразехме: Госпожа Димитрова беше страшилището на 31-во основно училище „Васил Левски“. Всички я брояхме за най-големия ни страх — ако закъснееш с минута, веднага ти пише отсъствие, за измачканата униформа ти сваля оценка, никога не се усмихва и сякаш с удоволствие къса ученици. В седми клас аз бях неофициалният лидер на групичката, която я презираше. Организирахме злобните прякори, злостните шеги, наричахме я „Вещицата“ и мечтаехме за отмъщение. Един петъчен ноември ден всичко се промени, когато пропуснах часовете и я видях да излиза от аптека в най-бедната част на града, носеща торби. Любопитството надделя и я проследих до многоетажна панелка. През прозореца чух как успокоява майката на Мария Петрова – моя съученичка, тиха и уморена, която често отсъстваше, и ѝ носи лекарства, купени от собствения ѝ джоб. От този ден започнах да я наблюдавам по-внимателно и видях неща, които дотогава не съм осъзнавал: как е строга към тези, които могат да постигнат повече, но състрадателна към учениците, които се борят и нямат подкрепа. Един ден набрах смелост, попитах я защо е такава, и получих урок за цял живот – че учителят е строг с тези, на които вярва, че могат много, и е мил с тези, които едва се задържат на повърхността. Че понякога най-строгите учители са тези, които ни обичат истински. След това промених отношението си, започнах да уча, помогнах на другарите си, завърших с отличен и тя беше първата, която ми се усмихна. Днес, когато сам преподавам, си спомням госпожа Димитрова и знам: взискателността също е вид грижа. Може би днес учениците ми ме мразят както и аз нея някога — надявам се само някой ден да осъзнаят защо. Учителката Велчева беше страхът в Професионална гимназия Христо Ботев в Пловдив. Всички се плашехме от нея.
Дневник 12 март 2024г. Тъй като чувствах, че ми се изчерпва търпението, реших да замина за уикенд в планината
12 октомври 2025г. Днес чух звъна на вратата. Отворих и пред мен стоеше Ружа приятелката на моя съпруг.
