Представям си тая история е толкова българска, все едно можеше да се развие на Витоша под небето на София
Дъждът се изливаше със сила, сякаш небето се опитваше да измие всеки кът на стара София. Асфалтът блестеше
Вратата на автомобила се отвориха и оттам изтласкаха кучето. Не го пуснаха, а просто изхвърлиха грубо
Звънна камбанка. Погледнах часовника едва беше седемчена, Димитър обикновено се връщаше покъсно, а аз
Изневерих на съпруга си и не съжалявам: това не беше импулс от кинофилм, нито романтика в хотел с изглед
Дневник, 12ти ноември Мъжът ми, Иван, казва, че отива на уикенд с приятели в планината. Два дни след
Мислех, че се омъжих…
Докато Катерина плаща покупките, Стефан стои настрани. Когато тя започва да слага храната в торбите, той излиза навън. Катерина напуска магазина и се приближава към Стефан, който пуши.
“Стефане, вземи торбите,” моли тя и му подава две тежки чанти.
Стефан я поглежда, сякаш му предлагат нещо незаконно. “А ти какво?” пита учудено.
Катерина остава объркана. Какво значи “а ти какво”? Нормално е мъжът да помага физически. Не е редно жената да носи тежките чанти, докато той се разхожда леко до нея.
“Много са тежки,” отвръща тя.
“И какво от това?” отвръща упорито Стефан.
Вижда, че Катя се ядосва, но той от инат отказва да носи торбите. Тръгва напред, знаейки, че няма да го стигне. “Да взема торбите? Та нали не съм хамалин! Или жена? Аз съм мъж и аз решавам кога да нося! Да си ги носи сама, няма да й стане нищо!” мисли раздразнено. Имаше настроение да я “възпитава” днес.
“Стефане, къде отиваш? Вземи торбите!” извиква Катерина с давещ се глас.
Знаеше, че са тежки – той сам напълни количката. До вкъщи бяха само пет минути, но с тежките чанти пътят изглеждаше безкраен.
Катерина вървеше към дома си почти със сълзи на очи. Надяваше се, че Стефан се шегува и ще се върне. Но той се отдалечаваше все повече. Изкушението да остави чантите беше голямо, но ги донесе, потънала в болка.
Щом стигна до входа, се срина на пейката изтощена. Беше й на ръба да заплаче от унижение и умора, но се сдържа – не се плаче на публично място. Но не искаше да преглътне ситуацията: не само я беше обидил, но и я бе унизил нарочно. А преди сватбата беше толкова внимателен…
“Здравей, Кате!” – гласът на съседката прекъсна мислите ѝ. “Здравей, Бабо Марийке,” отвърна Катерина.
Баба Марийка живееше на долния етаж и беше приятелка на починалата баба на Катерина. След нейната кончина, стана най-близкият човек. Без да се колебае, Катерина реши да ѝ подари всичко купено. Пенсията на Баба Марийка беше малка, а Катя често я глезеше с вкуснотии.
“Я да ти помогна,” каза, вдигайки тежките торби.
В апартамента на съседката ѝ остави пълни торби с патешки черен дроб, консервирани праскови и още куп други лакомства, които Баба Марийка само мечтаеше да си позволи. Възрастната жена се разчувства толкова, че Катерина се смути, че не я глези по-често. След като се сбогуваха, Катя се запъти към дома си.
Щом прекрачи прага, Стефан излезе от кухнята, дъвчейки. “Къде са торбите?” пита невинно. “Кои торби?” отвърна Катерина с хладен тон. “Тези, в чието носене ми помогна?” “Я стига глупости! Ядоса ли се нещо?” “Не,” каза спокойно тя. “Просто си направих изводите.”
Стефан се напрегна. Очакваше скандал, но нейната тишина го изнервяше. “Какви изводи?” “Нямам съпруг,” въздъхна Катерина. “Мислех, че се омъжвам за мъж, а съм се оженила за магаре.”
“Не разбирам,” почувства се дълбоко обиден той. “Какво не ти е ясно? Аз искам истински съпруг. Ти сякаш искаш мъжка жена. Може би имаш нужда от съпруг, а не от съпруга,” добави тя с мисъл. Лицето на Стефан почервеня от ярост и той сви юмруци, но Катерина не видя – тя вече събираше нещата си в чантата.
Той продължи да спори, неразбирайки как може такава “дреболия” да съсипе семейство: “Всичко беше наред! Грехота е да се разпада заради едни торби!” негодуваше той, докато тя хвърляше вещите си безразлично. Семейни игри.
“Надявам се поне чантата си сам да си носиш,” му отряза Катя, игнорирайки протеста му.
Катерина добре знаеше, че това беше първото предупреждение. Ако преглътнеше унижението, “възпитаването” щеше да стане още по-жестоко. Затова прекрати всякакви разговори, затваряйки му вратата под носа. Мислех, че съм се оженилаВ онези далечни дни в Пловдив, вярвах, че съм се омъжила Докато Яна плащаше
Днес, докато се разхождах с малката си Райна, чух глас, който ме наричаше по име. Не беше учтиво госпожо
Хорменът излезе за хляб и не се завърна. Остави чашата с недопит чай, телефонът, що се зареждаше до розетката
Синът обеща, че ще ме пази в старостта. След като подпишох документите, осъзнах, че съм останала бездомна.
