Опитаха да ме изпратят в дом за възрастни, за да ми вземат апартамента, но забравиха, че фирмата, в която работеха, също беше моя

Дъждът се изливаше със сила, сякаш небето се опитваше да измие всеки кът на стара София. Асфалтът блестеше под уличните лампи, а малки поточета носеха листа, фасове и натрупаната улична прах към шахтите. В колата ми парното работеше тихо и ме обгръщаше с приятна топлина. По радиото звучеше лека народна музика и ми се струваше, че съм в собствен свят, далече от бурята навън.
Беше една обикновена сряда, като толкова други по онова време. Прибирах се към вкъщи след служебна среща, която мина по-добре от очакваното. На седалката до мен имаше куп документи, а в главата ми гъмжеше списък със задачи. Всичко това загуби значение, когато завих покрай Орлов мост и видях в дъжда едно дребно момиченце, свито почти до земята.
Не беше по-голяма от осем години. Тъмната ѝ коса се лепеше на бузите от водата, а якето ѝ беше толкова тънко, че приличаше на намокрена хартия. В ръцете си стискаше букет увехнали кокичета, увити в намачкана целофанова опаковка. Платнените ѝ обувчици бяха толкова мокри, че вода се стичаше по глезените ѝ.
Намалих скоростта и, без да се замисля, отбих до тротоара. Погледах я няколко секунди. Можех и аз да отмина, както правят много други, но начинът, по който стискаше цветята, като най-ценното си богатство, ме спря.
Изключих двигателя и отворих вратата. Веднага ме блъсна студен вятър, а дъждът почукваше по капака на колата като по тенекия. Приближих се.
Господине! извика момичето, заглушено от шума на дъжда. Искате ли цветя за жена си? Много са хубави ще ви ги дам евтино.
Гласчето ѝ беше слабо, но се опитваше да звучи бодро.
Свалих палтото си и го наметнах на крехките ѝ рамене. То ѝ беше огромно, но я покри поне частично.
Вземи казах и ѝ подадох чадъра си. Ще се разболееш така.
Тя ме изгледа така, сякаш ѝ подарявам злато.
Не, господине мама каза да не приемам нищо от непознати.
Мама ти е права отвърнах. Но това не е подарък. Само ти го пазя, докато продаваш цветя.
Колеба се, но накрая прие чадъра.
Колко букета имаш? попитах.
Двайсет, господине. По пет лева букета но ако искате, ще ви ги дам по четири, че дъждът ги развали малко.
Извадих портфейла и ѝ подадох сто лева.
Вземам ги всичките.
Очите ѝ се разшириха. Опита се нещо да каже, но думите заседнаха в гърлото ѝ.
Всичките? Но какво ще правите с толкова цветя?
Ще ги раздам отговорих. На хората, които минават оттук. Нека и те да имат по-светъл ден.
Слаба усмивка се появи на лицето й.
Мама няма да повярва.
Къде е майка ти?
Вкъщи гледа братчето ми, той е болен. Аз излязох, за да не се измокри мама.
Сви ме сърцето.
Задръж палтото и чадъра. Върви у дома, майка ти сигурно се тревожи.
Тя притисна банкнотите до гърдите си, направи няколко крачки и точно преди да завие по ъгъла, извика:
Благодаря ви, господине! Бог да ви благослови!
Гледах как се отдалечава, скрита вече под моя червен чадър. Върнах се в колата подгизнал, но изпитвах особено чувство смесица от тъга, нежност и тиха надежда.
Пуснах отново парното. Колата се изпълни с аромата на мокри кокичета, а докато започнах да ги раздавам на непознати по улицата, усещах, че нещо в мен е променено, макар още да не разбирах какво точно.