Без категорії
079
A vizinha do lado achou que a minha colheita era de todos, mas tratei-lhe da mania da borla num instante
Ó Maria das Dores, não faças essa cara, vizinha! Então agora contas os pepinos? Aqueles já estão quase
Без категорії
022
Susedka si myslela, že moja úroda je spoločná, ale rýchlo som ju odnaučila od lenivých manierov – Ako som naučila „svokru“ spoza pletiva, že na slovenskej záhrade darmožráčstvo neprejde!
Ale no tak, susedôčka moja, čo si už, za pár uhoriek sa chceš hadrať? Aj tak ti prerastú, zožltnú, a
Без категорії
0153
A minha sogra deu-me as suas roupas antigas de presente no meu 30.º aniversário – e eu não escondi a minha desilusão
Ó, Joana, explica-me lá Porque é que puseste aquele maionese baratucho na salada russa? Já te disse mil
Без категорії
03
Събрах децата и тръгнах при мама два часа преди полунощ, заради простотиите на мъжа ми
Събрах децата и заминах при мама два часа преди полунощ всичко заради поредното изпълнение на съпруга
Срещнах бившата си съпруга две години след развода. Тогава всичко ми стана ясно, но тя само се усмихна и поклати глава, когато ѝ предложих да започнем отначало… Когато се роди второто ни дете, Мария спря да се грижи за външния си вид. Преди това сменяше по няколко тоалета на ден – винаги стилна, поддържана, всяка дреха – внимателно подбрана. Но след като се прибра от болницата, сякаш забрави, че в гардероба ѝ има нещо различно от стара тениска и раздърпани домашни анцуг-гащи. Не само че носеше тях цял ден, а често си лягаше облечена по същия начин. Когато я питах защо, отговаряше, че така ѝ е по-удобно нощем да става при децата. Имаше логика, но… къде бяха онези нейни думи, че “една жена трябва да бъде жена във всяка ситуация”? Вече не ги споменаваше, нито любимия си салон за красота, нито фитнеса, нито стилиста. И да – извинете за подробността – понякога дори забравяше да си сложи сутиен сутрин и вървеше из къщата с отпуснати гърди, без дори да се притеснява. Тялото ѝ се беше променило. Талията, коремът, краката… всичко беше различно. Косата ѝ, някога лъскава и поддържана, вече беше разрошена – или разпилени къдрици, или бързо вързан кок с изкачащи кичури. И да си помисли човек… преди по улиците на София мъжете се обръщаха след нея. Горд бях. Красива. Моя. Но тази жена вече я нямаше. Домът ни отразяваше нейното настроение. Единственото, в което Мария продължаваше да бъде перфектна, беше кухнята. Готвенето ѝ винаги беше радост. Но всичко друго… бе потискащо. Опитвах се да ѝ покажа, че не трябва така да се оставя. Че трябва пак да бъде себе си. Тя само ми се усмихваше тъжно и казваше, че ще опита. Минваха месеци, а пред мен стоеше жена, която не разпознавах. Докато един ден не ми писна. Взех решение – развод. Нямаше крясъци, нямаше сцени. Опита се да ме разубеди, но като разбра, че съм решен, само въздъхна и тихо промълви: — Прави каквото искаш… Мислех, че ме обичаш… Не отговорих. Нямаше смисъл да спорим за това що е любов. Отидохме в съда и скоро подписахме. Не знам дали бях добър баща. Изпращах само издръжката и толкова. Не исках да я виждам. Не и такава. Не жената, в която беше се превърнала. Две години по-късно… Беше есенен следобед в Пловдив. Разхождах се безцелно, замислен, когато изведнъж я видях. Имаше нещо в походката ѝ – самоувереност и елегантност, които привличаха вниманието. Стъпваше леко, грациозно, с непоколебима увереност. Когато се приближи, сърцето ми спря. Мария. Но не онази Мария, която бях изоставил. Тази жена беше още по-ослепителна, отколкото когато я срещнах. Високи токчета, рокля, която подчертаваше фигурата ѝ, безупречна прическа, перфектен маникюр, нежен, но забележителен грим. И същият парфюм… този, който ме подлудяваше. Явно съм зяпнал, защото тя се засмя: — Какво има? Не ме ли позна? Казах ти, че ще се променя, но ти не ми повярва. Отидох с нея до фитнеса, където тренираше всеки ден. Разказа ми за децата, колко са добре, колко са щастливи. За себе си не каза много, но нямаше нужда. Погледът, осанката, цялото ѝ присъствие… казваха достатъчно. А аз… Аз си спомних. Спомних си онези сутрини, когато се дразнех, че е по пижама и разчорлена, че вече не се поддържа както преди. Спомних си дните, когато умората ѝ ме изнервяше. Момента, в който реших да си тръгна, когато егоизмът ми ме убеди, че тя вече не ми стига. И си спомних, че заедно с нея всъщност бях напуснал и децата си. Преди да си тръгнем, събрах смелост и я попитах: — Мога ли да ти звънна? Всичко разбрах… Може би бихме могли да опитаме отново. Мария ме погледна спокойно, после се усмихна и поклати глава: — Късно е, Александър. Пази се. И си тръгна. Аз останах неподвижен да я гледам как се губи сред хората. Да. Бях разбрал всичко. Но твърде късно.
Сънувах странен сън, в който срещнах бившата си съпруга две години след развода. Сякаш в онзи миг всичко
Без категорії
06
Мъжът ми отиде да празнува с приятели и ме остави сама с трите ни деца на Нова година: Как реших да сложа край на празниците за двама и започнах новия си живот с децата – една българска история за семейство, разочарование и силата на майчината любов
Мъжът ми излезе да празнува с приятели и ме остави сама с трите ни деца Наистина ли мислиш, че този вратовръзка
Без категорії
078
A família do meu marido apareceu de surpresa na minha quintinha para descansar, mas eu entreguei-lhes pás e ancinhos
A família do meu marido apareceu na minha quinta para descansar, e eu entreguei-lhes pás e ancinhos Então
Без категорії
031
Svokra mi na tridsiatku darovala svoje staré haraburdy – a ja som neskrývala svoje sklamanie
A načo si do tresky dala ten lacný majonéz, hm? Veď som ti hovorila, kúp Tatarskú, tá je hustejšia, chutí poctivo.
Без категорії
011
Rodina môjho manžela prišla oddychovať na moju chalupu, ale ja som im namiesto pohody podala lopaty a hrable
Rodina manžela sa dorútila na moju chalupu oddychovať, akurát že som im namiesto výhľadu na les nachystala
Без категорії
016
Откраднатото щастие Те се срещнаха на тясната пътека между две плетени огради – тази, която беше законната съпруга на Григорий, и онази, която според всички съвестни закони би трябвало да бъде, но не стана… Стоеше унила, притихнала зимна утрин – жестокият студ бе прибрал всички на топло по домовете. “Лош сън, и това е всичко!” – мина през ума на Татяна, докато внимателно се вглеждаше в руменото лице на съперницата си. Съперницата пък, да си кажем, и не подозираше за чувствата на Татяна. Казваше се Акулина. Григорий винаги се е струвал на Татяна недостижим, не можела дори да си помисли, че Акулина – отдавна негова жена, жена на Устинов, майка на децата му, баба на внуците му. Това не би трябвало да бъде и толкова пъти насън е виждала, че е точно така, а наяве все едно лош сън, където всичко е иначе. “Не е възможно! Нека ме убие Господ, ако е така!” – мислеше си Татяна всеки път, щом видеше Акулина. – “Не може тази жена да живее по същите закони като всички останали! Тя живее по друг, чужд, измамен закон! Да си имаше свой – никога нямаше да стане съпруга на Григорий! Майка на децата му! Баба на внуците му!” Но това не беше най-страшното – по-страшното бе друго: никому, на нито една жива душа по света не можеш да докажеш измяната! Крещи, викай, хвърляй се в езерото, изпепели селото – никой няма да се усети, нито ще повярва, нито ще разбере! Никой няма да забележи чудовищната грешка. Никой, освен теб самата! Хора се раждат без ръце, без крака, слепи, глухи, неми, обезобразени, осъдени на ранна смърт – какво ли не става, но поне е явно. А тук се е родила една тайна – нямата, глухата, позната само на Татяна Панкратова в целия свят! И ето я Акулина – стои на тясната, заснежена пътека и, сякаш развивайки някакъв лош татьов сън, с интерес пита: – Как я караш, Татяна Пална? – Караме някак… – И аз съм още жива! – обърна се първо на една, после на друга страна, сякаш се представяше. – Ето! Лицето ѝ – бяло… В Покровка всички знаеха, че нито като мома, нито като омъжена си лягала, без да си измие лицето с айрян. На това бяло лице – големи, кръгли, леко изпъкнали сини очи. Беше в черна борчатка с бяла украса и пухена шаль. Нови, още нестъпкани валенки. Като я видя, Татяна си спомни: неделя! Забравила кой ден е, но Акулина беше от глава до пети подредена празнично. — И как се оказа, Татяна Пална, в нашия Озерний ъгъл днес? Къде ти е тръгнала пътечката? А в Озерний ъгъл Татяна беше дошла просто – три дни не бе виждала Устинов и ѝ се прииска да погледне завеските на прозорците му. По завеските знаеше, че Устинов е жив. Погледнеш ли през плетня надясно – виждаш двете прозорчета на устиновата къща, гледащи двора, но Татяна не погледна там; Акулина метна кратък поглед към своя двор и пак попита: – Къде е тропката ти? – Просто минавам… Акулина се усмихна: – А мъжът ти, Михаил, как е? Не съм чувала нищо за него напоследък. – Живее си… – въздъхна тежко Татяна. – Все така: оправащ стълбчетата, подкови, дървения занаят. Тих човек е. Има ли какво да му се чува… – И изведнъж пристъпи към Акулина, гласът ѝ стана настоятелен: – А Устинов? Как е той сега? Григорий Леонидович? Човек известен, сигурно в работа и грижи? Друга жена на мястото на Акулина би се ядосала, би избухнала: „А, подла! С чуждия ми мъж играеш по нощите? В къщата му ходиш, под прозорците дебнеш, при живия си мъж? Пред всички хора?!” На вдовици не прощаваха такова, пък на омъжени – отде ще преглътнат? Но Акулина не го направи. За миг лицето ѝ се помрачи, но после по бузите ѝ се спуснаха по снежинка, и двете се разтопиха, сякаш сълзи отмиваха всяка злоба и обида… И стоеше Акулина все така наредена, хубава, празнична и – мъдра. Пита: — Той, Григорий Леонидович, почти всеки ден не е ли в общината при теб? Ти ли питаш за него? — Питам. Три дни го няма… В общината… А в Акулина наистина имаше нещо като да стане жена на Устинов Григорий. И стана. На Татяна от това ѝ стана още по-страшно, и още повече ѝ се искаше Акулина да се разкрещи, да я опозори с думи. — Той винаги, Григорий Леонидович, в труд и грижи — обясни Акулина. — Дали е в общината, дали в някоя комисия. Без работа и грижа даже като млад не можеше да прекрачи един ден, какво остава сега… Баща и дядо… — Ама не ти ли е скучно с такъв загрижен и сериозен човек? Целия си живот с такъв? Акулина се усмихна пак, помисли и каза: — Е, скучно беше! Беше. На младини не успях чак да разбера младостта – баби и дядовци гледаха децата, а ние – младите, само по празници да се повеселим. Но на ума на Григорий Леонидович май такава веселба никога не е била… Ако не копае, ще вземе книга, ако не – някоя ученическа тетрадка и пише. Това беше всичко. — И защо тогава се омъжи за него, щом бил такъв скучен? Странно как този разговор изобщо тръгна между тях, но продължи, а Акулина отговаряше спокойно, като пред доверен човек: — Татко ме научи! Покойният баща. Учи ме, и аз го послушах… — Послуша го? — Послушах. Разбрах татко: ще поскучая малко като млада, но после ще се изплати. — Изплати ли се? — Разбира се! След година-две нравът му ми се стори най-добрият. И се чудех как по другите къщи има шум, караници, пиене… Синини, скандали! Или мъжът праща жената на полето, а сам се изтяга на печката – е, позор! Аз към друго съм свикнала: всичко да е мирно, а ако е зле – знаех, че Леонидович никога няма да го направи! — Лесен живот! И не е женски! — Най-женския е! Обяснявам ти – заслужих го! С времето се изправи в истински мъж, Григорий – човек с чин, а беше… нищо особено! Никой не го и гледаше между момците… Само с книжки се занимаваше! Момите и не го забелязваха, а той ги не разбираше… И да се ожени някоя по-хубава за такъв – било обида. А аз го взех – благодаря на татко… После други жени биха си отхапали лакътя, ама – закъсняха! Минала гъбарската пора! Акулина се усмихна и даже се засмя. Умна жена се смее на глупаво, непослушно момиче. Ето я каква беше – Акулина, не в съня, а наяве! И докосна Татяна по ръкава и едва забележимо я поведе от прашката на улицата, продължавайки да си спомня онази гъбарска пора, когато беше първа мома в Покровка, на игрищата винаги с шарени обувчици, на висок ток. А при Татяна баща ѝ за четвъртка ракия и чифт износени ботушки я даваше на всеки, а тя носеше остър нож, да се пази от нежелани женихи… Тази Акулина – така ѝ изглеждаше животът от онези високи подметки: Григорий ѝ бе замухляло момче, тя го прие с жертва и снизходителност! Не е забелязвала как на Григорий всички моми са гледали, как момците го уважават, а Татяна дори да го погледне не посмя, да си помисли не смее… Художник: А. Рябушкин А сега вървяха рамо до рамо двете най-хубави покровски жени. Като неразделни приятелки – вода да ги залееш, няма да се излеят! Едната цял живот на високите жълти токчета, никога не се е спънала, нищо не е изгубила. Другата за тези токчета знае само от разказване и гледане, но стъпват заедно, рамо до рамо, и удивяват неделната, не съвсем шумна, но зорка покровска улица. Но Татяна, макар да не бе дълго наивно и безсловесно момиче без токчета и боса, все пак прегърна Акулина ръка за ръка, засмя се весело, гледайки я в очите: — Кани ме, Акулина, у вас! В устиновите гости никога не съм била! Акулина се спъна. Мълчаливо повървяха още малко, и ето – портата на устиновата ограда. Акулина дръпна резето със здравия кожен ремък и… ето я оградата! Ето го стъпалото! Ето го домът на Устинов! Този човек си живееше като всички: кухня с голяма маса в ъгъла под иконите; печка със син обков… Татяна хвърли бърз поглед и в главната стая – чисто, но, разбира се, не като у нея – у нея има фикуси, скрин, маса и почти нищо друго; тук – стаята е препълнена с всякаква покъщнина – дрехи по пода, люлка за бебе, щъкат внучетата на Устинов, а по средата седи на ниско столче Лиза, дъщерята, боса, луничкава и бременна, трескаво пришива яка. Случайно види Татяна – кимва, учудена: „Каква работа има Татяна Панкратова у нас?” Лизка не е лоша, но малко проста… А в следващата стаичка – там неща, които в малко покровски къщи се виждат – книги. Секция със стъклени врати и книги отгоре додолу. Татяна беше виждала повече книги, но не в селски, а в господарския дом, където беше слугинчето. Там се учеше да чете не от господарите, а от младия господарски син… Който, като само дойдеше в къщи, почваше да я учи – първо й четеше, после я караше тя да чете. И някак ѝ стана мъчно, че малко не достигна да изчете всички тези книги… Но с господарския син не се разбраха – и обучението свърши. Заминаха за Сибир… Братчето почина в път, но с нея остана усещането за нещото недоразбрано, непознато… В устиновия дом, гледайки купчината книги зад стъклото, тази пропусната възможност и болката я прищипаха, и тя позавидя на Устинов. Той е прочел всичко това, което тя не е могла! Защо не сподели мъничко знание? А на Акулина сигурно казва… Тук би учила още! Ако пък учителят беше си позволил повече с ръцете, нямало нямаше да се отдръпне… Акулина хвърли шалчето и палтото, сне и валенките, сложи ги да съхнат и каза на гостенката: — Разсъбличай се…. — но гостенката все стоеше и се взираше в книжната секция, и Акулина каза: — Е, нека чете… — без да уточни кой… — Бог с него! Друга жена би ги изгорила, ама аз не… Нека са тия книги! Не носи толкова грях! Разсъбличай се, гостенке Татяна! Татяна седна на печката, свали дрехи, отвори врата към антрето да ги хвърли, но в този миг Барин, устиновото куче, скочи в кухнята. — Стига! Къде си се задал, скотина! — изкрещя Акулина. — Как не знаеш ред! Пош! — И се затича с шепа към него, но Барин не помръдна, легна на пода и зави – жално и страшно. — А къде е стопанинът? — попита притеснено Татяна. — Григорий Леонидович у дома ли е? — Той е в гората, Таня. Какво ти трябва точно, в гората от сутринта е. На кон замина… Барин виеше неуморно. Татяна се наведе, взе шепа козина — вижда се — кръв! Не Баринова, чужда… Акулина изригна: „А на теб току-това ти трябва! Драга, ненагледна гостенка!” – и избяга. След малко Лизка се появи — бледа: „Беда! По кучето се познава – нещо се е случило с бащата!” Татяна грабна Лиза за раменете: — На кой кон излезе Григорий? Кога? — На Мокошка… Но кой знае какво станало е… Нямаме други коне – татко на Мокошка, Шурка на базата… Кобилата с болно краче… Нарочно сякаш! Беда! И Лиза се затресе във вой и сълзи. Татяна излетя навън. След половин час Михаил видя жена си, запрягаше набързо шарената кобилчица, а Барин скимтеше от нетърпение. — Къде ще ходиш? — попита Михаил. — Трябва! — каза Татяна. — Отвори портата! *** Лицето на Устинов ѝ се стори като бялото лице на мъртвец на снега, но щом произнесе: “Кой е?”, тя повярва, че е жив. Гласът му — слаб, почти умрял. Когато разбра, че конят е мъртъв, избухна в сълзи. “Кой ще ме върне — попита Григорий – като съм ранен?” — Аз ще те взема, и ще си мой! — избухна тя. — Аз ще те накърпя, ще бъда сестричка милосърдие, защото това вече ми е време! Колкото и да беше “не може”, сега ще бъде “може”! В моята къща ще те държа, мой ще бъдеш! — Ти наистина ли, Татяна?! Хептен си полудяла? — Поиграхме си без истината вече! Стига ми лъжливата игра! Сега нося своето — не чуждо! Който пита, ще кажа: своето подбрах от гората, свое везох. Колко години след моя човек вървях сама, а сега?! Моето ще взема, моето ще си държа! — Слушай ме, Татяна… това не е редно — — Стига! Чувала съм твойте “не може” вече години напред! Достатъчно е! Така се клатушкаха по тъмните друмища – ту в пълна тъмнина, ту при бледа лунна светлина. Барин залая и скочи напред. — На Соловке — идват – каза Устинов. Татяна спря, и чакаха. Барин млъкна. Устинов си помисли: „Акулина?” Но не му се вярваше. И на Татяна Акулина изскочи в мислите – с борчатката, с пухената шапка, със спокоен поглед и сини очи… Не е ли тя?.. Подкара се Шурка, зетят на Григорий. — Кой там? Своя ли е? Гласът на Барин: „Ти ли, Шурка?” Но Устинов мълчеше. Татяна мълчеше. — Кой? — викна Шурка. — Аз съм! — отвърна Устинов. — Кой си намерил с тебе? — доближи — Аха, Татяна Пална? Откъде го влачиш тъста? От кое място? — От беда го вземам, Шурка. — А Мирошка… къде е? — Крайно е… Шурка метна тъста на своите шейни – покашлял, премести през краката на Татяна. Тя стоеше и шептеше: “А аз? Какво ще стане с мен? А аз?!” Устинов простена – боли го кракът. А Татяна все питаше: “А аз?” В крайна сметка Устинов се озова в шуркините шейни, а Шурка завъртя коня и се понесоха към дома, без дума повече за Татяна.
Откраднатото щастие Знаеш ли, Никола, всичко започна ей така, както само при нашите жени се случва в