Lukas Solvik – Page 13

Скъпи, ще ме закараш ли до вкъщи? – След тежък работен ден Жени се надяваше да избегне четиридесет минутното пътуване с автобус. Мили, можеш ли да ме вземеш от работа? – Лайма се обади на мъжа си с надеждата, че след изтощителния ден няма да се налага да се бута четиридесет минути в градския транспорт. – Зает съм – отвърна накратко Тома, а отзад се чуваше шумът на включения телевизор, значи си беше вкъщи. Жената се разстрои до сълзи. Бракът им беше на ръба, а още преди половин година Тома беше готов на всичко за нея. Какво се беше променило? Лайма не разбираше. Полагаше толкова грижи за външния си вид, прекарваше часове във фитнеса. Готвеше прекрасно – неслучайно работеше в един от най-посещаваните ресторанти в София. Никога не искаше пари, не вдигаше скандали и се стараеше да изпълнява всички желания на съпруга си… – Ще му омръзнеш бързо – поклащаше глава майка ѝ, слушайки оплакванията на Лайма. – Не можеш все да му угаждаш. – Просто го обичам – усмихваше се тъжно тя. – И той ме обича… ***** – В края на краищата явно вече съм му омръзнала – Лайма прехапа устни, докато разглеждаше историята в браузъра. Оказа се, че Томас прекарва цялото си свободно време в сайтове за запознанства и общува с няколко жени едновременно. – Не можеше ли просто да поговори с мен? Щях да разбера, да го пусна. Защо да се измъчваме, живеейки без любов и тормозейки се взаимно? Развод, значи. Нищо, ще го преживее, тя е силна. Но няма да го остави без малко отмъщение… Същата вечер Лайма се регистрира в същия сайт като Томас, намери го и му написа. Снимката взе от интернет, малко я промени и беше сигурна, че той ще се хване. И беше права. Започна бурна кореспонденция. В съобщенията си той твърдеше, че не е женен, готов е за сериозна връзка и деца, хвалеше се с идеалния си характер, което развеселяваше Лайма до сълзи, защото отлично знаеше колко капризен е всъщност. – Да се видим – предложи Лайма и затаи дъх. – С удоволствие – отвърна след секунди Томас. – Но сестра ми живее у нас временно, готви се за изпитите след 12 клас, затова да се срещнем на неутрална територия, после можем да отидем в хотел. – Наистина ли? – подхилкваше се Лайма. – Как си толкова сигурен, че всяко момиче ще се нави веднага за хотел? Но това работи в моя полза. – Ами искаш ли да дойдеш в къщата ми извън града? Живея сама, никой няма да ни безпокои… – Чудеше се дали ще приеме офертата. – Страхотна идея! – Томас наистина се зарадва. Най-вероятно защото нямаше да вади пари за хотел. – Дай ми адреса и часа, ще дойда на крилете на любовта. – Улица *** №25, десет вечерта. Става ли? – Разбира се! Очаквай ме. В девет вечерта Томас се престори, че го викат в спешен ред на работа. Не можейки да открие ключовете от колата, неохотно попита жена си дали не ги е виждала. – Бяха на шкафа в хола – отговори Лайма съвсем невинно, стискайки ключовете в джоба си. – Може би котката ги е взела? Но Лайма нямаше никакво намерение да го чака. За какво? Прекара времето в събиране на багажа си. За щастие разполагаше със собствен апартамент, наследство от баба ѝ. Единственото, което остави за Томас, беше молбата за развод – на най-видното място. Томас се прибра чак сутринта, бесен от яд. Към това, че пътят до там отне над час, се добави и разочарованието, че красавицата от снимките изобщо не живееше на този адрес. Адресът си беше истински, къщата също. Но вратата му отвори жена поне три пъти по-голяма от него, по тялото ѝ едва се държеше полупрозрачен халат и Томас би дал всичките си пари, само и само да забрави видяното. С мъка успя да се измъкне! Отново повика такси, чака колата цяла вечност и дори успя да измръзне навън в сакото си. Освен това шофьорът се оказа странен тип и в началото го закара кой знае къде… Истински кошмар! Едва когато влезе вкъщи и видя на масата документите за развод, разбра кой стои зад цялото това приключение. А до тях, с червило върху салфетка, беше изписано: Този сладък отмъщение…

Беше отново една дълга и изморителна работна вечер, когато Яна се надява да избегне четиридесетминутното

Без категорії

– Вземи татко! Време е! – каза ни Сара. – Не разбирам какво става тук! Твоята сестра иска къщата, а от нас се очаква да се грижим за баща ти. Той трябва ли да живее при нас? Или аз нещо не съм разбрала правилно? – обърнах се към съпруга си. Случайно чух целия разговор между мъжа ми и сестра му Сара. През годините се придържах към принципа да не се намесвам в отношенията на мъжа ми със свекърите. Така ме посъветва майка ми, когато се омъжих. Но тя не беше предвидила, че моят баща, за разлика от този на мъжа ми, имаше добро семейство. – Какво да правя? Сара има три деца! Не може да се грижи за баща си! – Защо тя не може да се грижи за баща си, като живеят заедно? Всичко започна отдавна. Свекърът ми отдавна се нуждаеше от грижи. Заедно със съпруга ми често ходехме при него и му помагаме, защото той вече не може да се обслужва сам. Не може дори да иде до магазина. Затова помагаме. Сара и децата ѝ живеят в къщата на баща ѝ. – Тя има деца! А ние нямаме ли деца? – казах на съпруга си. Въпросът е, че Сара въобще не иска да се занимава с баща си. Прави се, че това не е неин проблем. Но напоследък баща ѝ се влоши и вече има нужда от постоянни грижи. Разбира се, щом не живеем заедно, не винаги можем да му помагаме. Затова сестрата на съпруга ми каза: – Вземете си татко вкъщи! Време е! Не е справедливо все той да е с мен! Сега е ваш ред да се грижите за него! Бях изумена от такава наглост. Винаги сме помагали, а освен това не татко живее при Сара, а тя в неговата къща. Наистина не ми хареса, че съпругът ми веднага се съгласи. На Сара много ѝ тежеше, че според нотариалния акт къщата още принадлежи на бащата. Знаеше, че ако се случи най-лошото, къщата ще трябва да се дели с брат ѝ, затова настоя брат ѝ да вземе татко си, а баща им да ѝ прехвърли цялата къща. – Имаме деца, но имаме и апартамент. А Сара няма нищо! – И какво от това? Твоят баща е много добър човек. Нямам нищо против да живее при нас, място имаме. Но ние от години пестим и изплащаме жилищен кредит, за да си имаме дом. А какво е направила Сара, за да си осигури това? Нищо! А сега претендира за цялата къща! А тя е за делене! – Но понякога едно от децата получава къщата. – Понякога! Но само ако има друг наследник! Какво предлагаш? Разбира се, ще вземем татко, но къщата трябва да се раздели наполовина! Имаме деца, а парите няма да са излишни! – казах на съпруга си. Съпругът ми поговори със сестра си. – Но с половината не мога да си купя друга къща! – възрмути се Сара. – Няма проблем! Купи си по-малка! – А ако не искам по-малка? Защо не мислиш за моето удобство? – А ти мислиш ли за моето? От години изплащам кредита, а ти искаш да имаш къща без да правиш нищо! Това няма да стане! – отвърна мъжът ми. Разбира се, взехме свекърът при нас. Не е много труден за гледане, старае се сам. Разбира се, помагаме му. Сара звъни всяка седмица и пак има изисквания – ту парите ѝ не стигат, ту трябва някъде да я закараме. Шест месеца по-късно свекърът каза, че иска да напише завещание, в което да ни остави цялата къща. – Не вярвам на дъщеря си. Много ме разочарова! – каза свекърът с горчива усмивка.

Вземете баща си! Време е! каза ни Снежана. Не разбирам какво се случва тук! Сестра ти иска къщата, а

Без категорії

Моята свекърва дойде на новодомското ни парти – а аз я изгоних!

Дневник, 15 март Преди сватбата обсъдихме въпроса с жилището. Мама и татко живеят в малка къща в покрайнините на Враца.

Без категорії

След катастрофата дъщеря ми спря да ходи — балерина с мечта за сцена, а сега се учим да мечтаем наново

След инцидента дъщеря ми спря да ходи. Дъщеря ми, Веселина, започна да танцува още на четири години.

Без категорії

Анна идваше при майка си веднъж на два дни, оставяше ѝ храна и вода до леглото и си тръгваше.

Яна идваше при майка си на всеки два дни. Оставяше ѝ храна и вода до леглото и си тръгваше.

Първа любов в училище: историята на 10-ти клас в едно българско градче

Първа любов в гимназията: странен сън от десети класВсичко започна една не-истински есенна сутрин, когато

Без категорії

Почивка без график: Как едно българско семейство реши да посрещне Нова година само тримата, без роднини, салати за армията и традиционния шум – и научи се да си почива, да празнува по своему и да не се чувства виновно, когато е „просто у дома“

В кухнята шумеше абсорбаторът, а аз за трети път четях съобщението в семейния чат. Как сте, подготвяте

Вече няма да ви бъда слугиня! — Здравей, скъпа! Имам ти голяма изненада! Приготви довечера любимото си ястие! — Какво се е случило? — с тревога попита Лайма. — Всичко е наред! Ще ти разкажа вечерта! Телефонът угасна, а жената с колебание погледна през прозореца. Октомври беше суров и мрачен. Обаждането на съпруга ѝ не повдигна настроението — за 25 години брак той никога не беше правил изненади, още по-малко големи. Звънецът на вратата я свари точно когато вадеше от фурната своята запазена марка месо със специален сос. — Здравей, домакиня! Как хубаво ухае! — развълнувано влезе Павел, тръшкайки бутилка на масата. — Постели масата! Ловецът се прибра! — Защо си толкова развълнуван? Ловец, така ли? — жената повдигна вежди към него. — Ще си измия ръцете и се захващам. Докато наливаше вино в чашите, Павел тържествено вдигна тост: — Вдигам чаша за най-добрия мъж и баща в света! За нас и… за две седмици невероятна почивка в най-добрия тризвезден хотел на Черноморието! За миг Лайма дори се зарадва, но мъжът продължи: — Знаеш ли, че Мартин умее да се гмурка с акваланг? — Какво? — изненада се тя. — Как така, мамо?! Мартин, мъжът на нашата любима дъщеря Рая. — И какво общо имат Мартин и Рая? — Сериозно, Лайма? Прекалено много седиш у дома! Ще почиваме всички заедно — една голяма семейна компания! Жената остави чашата непокътната и уморено погледна мъжа си. — Кой плати за почивката? — Аз, разбира се! — гордо удари гърдите си Павел. — Значи ти ми обещаваше райски остров, спестяваше уж 25 години, а сега ще отидем с дъщеря ти и зетя?! Виждам ги всеки ден! Те тук не готвят — знаят, че у нас винаги има храна! Ти дори купуваш продукти за тях и плащаш им тока! Защото не разбират “възрастните грижи”! — Ама Рая… — започна Павел. — Какво Рая?! Родих я на 18! Успокоявах се, че после ще живея! А сега? На 45 съм. Ни съм видяла свят, ни съм ходила никъде. Работя от вкъщи. Не слизам от печката и мивката! Сълзи се появиха в очите ѝ, болка я стегна за гърлото. Лайма обичаше дъщеря си, но беше равнодушна към зетя. За нея възрастните трябваше да водят самостоятелен живот. Когато тя на 18 забременя и се омъжи, никой не ѝ помагаше. Мъжът ѝ, учен в института, рядко беше опора. Счетоводството ѝ беше спасение, все още консултираше фирми, носеща семейството на плещите си. — Лайма! — гласът на Павел стана остър. — Какви са тия оплаквания? Прекарваме много време заедно, пък децата още си търсят пътя — трябва да им помагаме. — Замислял ли си се някога за мен? — Разбира се! Ти също ще дойдеш! Къде е проблемът? — Явно проблемът е в мен… — прошепна тя и излезе от стаята. На следващия ден дойде Рая. — Здрасти, мамо! Идвам с пица! — Микровълновата е там — показа Лайма към кухнята и седна пред компютъра. — Какво ти има, мамо? Мартин скоро ще дойде, надявах се да направиш супичка поне… — Кухнята е там — ледено повтори майката, без да вдигне очи от работата. — Защо си такава зла? Татко се оплака, че не си оценила подаръка му. — За да ме разбереш, трябва да бъдеш на мое място — тихо отвърна Лайма. — Какви ги говориш? Дошла съм на гости, а ти седиш и ме игнорираш! Мислех да прегледаме гардероба, да идем на пазар за ваканцията. Затова повиках и Мартин да помага с чантите! Лайма не издържа — стана от стола. — Чуй, дъще, ако не виждаш – работя. 27 години работя за вас! За да може татко ти да лежи безгрижно на дивана без перспектива и прилична заплата. За да може дъщеря ми да ме използва като готвачка и банкомат! В този момент звънна на вратата Мартин — трийсетгодишен с големи мустак и брада, винаги с електрическа тротинетка. — Здравейте, лельо Лайма! Донесох ви подарък! Павел също помогна! — извади от раницата… блендер. — Съжалявам, че е без кутия — не влезе в раницата. Но имам всички приставки! — Навярно е прекрасно, мамо! Нали обичаш да готвиш — идеален подарък за домакиня! Лайма само се усмихна уморено и се прибра в стаята си. — Какво ѝ е? — прошепна недоволно Мартин. — Не знам. Татко сигурно я е ядосал. Да си ходим. — И какво? Нищо ли няма да ядем?! — Вземи пицата. Яж си у дома. — Мразя студена пица! Предпочитам топли баници! — Тогава си направи сам! — изфуча Рая. Като се затвориха вратата, Лайма се захлупи с ръце и прошепна: — Дали съм ужасна майка и съпруга… В тежките мисли я връхлетя сън. Сънуваше малката Рая с болен корем, как я пази в двора от момчетата, сънува как на Павел намалиха заплатата и тя го утешава, поемайки допълнителна работа. После сънува как бяга, следвана от Мартин на тротинетка. И изведнъж… настъпи покой. Стои на хълм, долу се вие река, в далечината — планинска верига, слънцето оцветява върховете… Събудена, Лайма вече знаеше какво ще направи. — Здравей, скъпа! — чу гласът на Павел. — Рая каза, че не искаш да ходиш по магазините и не ти хареса подаръкът. — Не ми трябва нищо от магазина. — А бански, шапка? Трябват ли ми шорти и фланелки? — Идете си сами! Аз няма да дойда нито до магазина, нито на плажа! Имам си свой океан. Справяйте се с покупките и приготовленията сами. Не ме безпокойте! Имам много работа. Павел застина. — А парите? Всичко е платено! — Смятай ги за компенсация за нервите ми. Павел драматично подсмъркна — знак за тежка обида. И спря да ѝ говори. На Лайма това ѝ хареса. След два дни приключи важен проект, натъпка топли дрехи и лаптопа, и звънна на мъжа си. — Ало. Предомисли ли? Вече не съм обиден. — Не ме интересуват повече твоите обиди, Павле. — спокойно отговори Лайма. — Звъня да кажа, че заминавам в командировка за неопределено време. Не забравяй да проверяваш пощата и да платиш сметките. Край. Като затвори, Лайма усети лекота. Усмихна се в огледалото и излезе от апартамента. Дългият полет не развали магията на новото ѝ начало. Уютът на хотела, новите преживявания минаха като на сън. И ето го! Мигът! От едната страна димящ Витоша! От другата — бурното Черно море! Лайма пое дълбоко въздух и гледаше с трепет как слънцето оцветява в червено магичната красота на нашата Странджа! А на другия край на света, в “луксозен” тризвезден хотел на морето край Обзор — вече четвърти ден Павел и Мартин се гърчеха от коремни болки. Рая ги обгрижваше, а барманът ги подиграваше за бащината стиснатост. Хотелът изобщо не бил като в мечтите, а тя си каза на баща си всичко, което мислеше. Той я обвини в егоизъм. Мартин просто страдаше — освен проблемите с корема, нещо страшно го сърбеше под брадата… — Май ще трябва да се обръсна?! — охкаше той в тоалетната. — Направи нещо! — Какво? — Дай хапче! — Не знам какво… — Звънни на майка ти! Тя знае! — Мама си е изключила телефона. Всички те сто пъти съжалиха за липсата на Лайма и за изключения ѝ телефон. Ваканцията — буквално и преносно — отиде на вятъра. Лайма се върна след месец. Посрещнаха я вкъщи. На масата имаше пълнени чушки и препечен кекс. Семейни игри — Заминавам да живея в Странджа! — обяви Лайма. — Който иска с мен, ще обсъдим. Всичко останало не подлежи на обсъждане. — Не, не, ние ще дойдем на гости, мамо… — каза дъщерята, малко обидена, но пусна майка си. Павел се опита да говори, да заплашва, да се ядосва. Но Лайма вече не живееше в миналото. След два месеца се разведоха. На края на света животът има истински вкус! Солени ветрове, вълнуващи хоризонти… А може би Лайма тепърва ще намери истинското си щастие…

Аз повече не съм ви слугиня! Аз повече не съм ви домакиня! Здравей, мила моя! Имам ти огромна изненада!

Без категорії

Новогодната врата, притворена между двама съседи: една нощ на салати, шампанско и забравени имена в панелния блок на „Люлин“.

Полуотворена врата Първоначално Борис не разбра какво точно му се струва странно. Излезе от асансьора

Без категорії

Последното лято в родната къща Георги пристигна в сряда, когато слънцето вече се накланяше към обяд и нагряло покрива така, че керемидите пукаха. Портата се бе сринала от пантите преди три години, той прекрачи през нея и спря пред стълбите. Три стъпала, долното изгнило напълно. Настъпи на второто, провери дали държи, и влезе. Вътре миришеше на застоял въздух и мишки. По первазите лежеше дебел пласт прах, в ъгъла на дневната се точеше паяжина от гредата до стария бюфет. Георги отвори прозореца, рамката поддаде с усилие, и в стаята нахлу аромат на нагорещена коприва и суха трева от двора. Обиколи всички четири стаи и си направи мислен списък: да измие подовете, да провери печката, да поправи водопровода в лятната кухня, да изхвърли всичко, което е изгнило. После да звънне на Иван, на майка си, на племенниците. Да каже: Елате през август, както преди, ще прекараме един месец тук. Преди — това беше преди двадесет и пет години, когато баща му все още бе жив и всяко лято се събираха цялото семейство в тази къща. Георги помнеше, как вариха сладко в меден съд, как братята носеха вода с кофи от кладенеца, как майка им четеше вечер на верандата. После баща му си отиде, майка му се премести в града при по-малкия си син, къщата бе закована. Георги идваше веднъж годишно, проверяваше дали има нещо разграбено, и си тръгваше. Но тази пролет нещо щракна вътре в него: трябва да опита да върне спомените. Поне веднъж. Първата седмица той работи сам. Почисти комина, смени две дъски на стълбите, изми прозорците. Ходеше до градчето за боя и цимент, уговаряше се с електротехника за инсталацията. Председателят на кметството го срещна пред магазина и поклащаше глава: — Защо, Георги, влагаш в тази развалина? Все ще я продадеш. Георги отвърна кратко: — Преди есента няма да продавам, — и продължи по пътя си. Иван пристигна първи, в събота вечер, със своята съпруга и две деца. Излезе от колата, огледа двора и се намръщи. — Наистина ли мислиш да стоим тук месец? — Три седмици, — поправи го Георги. — Децата на чист въздух, и на теб няма да ти е излишно. — Дори душ няма тук. — Има баня. Ще я затопля тази вечер. Децата, момче на единадесет и момиче на осем, вяло се затътриха към люлките, които Георги вчера бе окачил на стария дъб. Съпругата на Иван, Петя, мълчаливо влезе в къщата, влачейки торбата с продукти. Георги помогна с багажа. Брат му все още беше намусен, но нищо не каза. Майка им пристигна в понеделник, донесе я със съседа с колата. Тя влезе, спря в дневната и въздъхна. — Всичко е толкова малко, — каза тихо. — Спомням си го по-голямо. — Не си била тук трийсет години, мамо. — Трийсет и две. Тя мина в кухнята, прокара ръка по плота. — Тук винаги беше студено. Татко обеща да направи отопление, но така и не успя. Георги чу не носталгия, а умора в гласа й. Наля й чай, седнаха на верандата. Майка му гледаше в градината и разказваше за трудностите, за болящия гръб от прането, за клюките на съседите. Георги слушаше и разбираше, че за нея този дом е просто стара рана, не топло гнездо. Вечерта, след като майка им си легна, той и Иван седяха край огъня на двора. Децата вече бяха заспали, Петя четеше в стаята на свещ — още не бяха прокарали ток навсякъде. — Защо ти е всичко това? — попита Иван, гледайки в пламъците. — Исках да събера всички. — И така се виждаме. По празниците. — Не е същото. Иван се усмихна криво. — Георги, романтик си. Мислиш, че ако поживеем тук три седмици, ще станем по-близки? — Не знам, — призна Георги. — Просто исках да опитам. Брат му замълча, после по-меко каза: — Радвам се, че организира това. Но не чакай чудеса. Георги не чакаше. Но се надяваше. Следващите дни минаха в работа. Георги поправяше оградата, Иван помагаше за покрива на обора. Момчето, Мартин, първоначално скучаеше, но после намери стари въдици в обора и започна да ходи на реката. Момичето, Стела, помагаше на баба си в градината, която Георги бе набързо засадил до южната стена. Един ден, докато всички боядисваха верандата, Петя се засмя: — Всички приличаме на комуна. — Комуна поне имаше план, — намръщи се Иван, но се усмихна. Георги виждаше, че напрежението постепенно отслабва. Вечерите минаваха зад общия масив на верандата, майка им готвеше супа, Петя печеше баница с купена от съседа извара. Разговорите бяха за дреболии — от мрежата против комари до чупещия се воден помпа. Но веднъж вечерта, докато децата спяха, майка им каза: — Баща ви искаше да продаде тази къща. Още тогава, година преди да си отиде. Георги замръзна с чашата в ръка. Иван се намръщи. — Защо? — Омори се. Казваше, че домът е като котва. Искаше апартамент в града, близо до болницата. Аз бях против. Мислех, че това е нашето, родното. Спорихме. Не я продаде, после си отиде. Георги остави чашата. — Виниш ли се? — Не знам. Просто… изморих се от това място. Напомня ми, че настоях, а той не успя да поживее спокойно. Иван се облегна назад. — Мамо, не си говорила това преди. — Не сте ме питали. Георги погледна майка си. Свита, стара жена с изморени ръце, и сега разбра, че домът за нея е повече тежест, отколкото съкровище. — Може би трябваше да го продадем, — тихо каза той. — Може би, — съгласи се майка му. — Но вие израснахте тук. Това има значение. — Какво значение? Тя го погледна. — Че помните кои бяхте. Преди животът да ви разбърка. Георги повярва в тези думи не веднага. Но на следващия ден, когато тримата с Иван и Мартин отидоха на реката и момчето хвана първата си риба, видя как брат му го прегърна и се засмя истински. А вечерта, когато майка им разказваше на Стела как учила баща им да чете на същата веранда, Георги чу в гласа й не болка, а нещо друго — може би примирение. Отпътуването беше насрочено за неделя. Ден преди това Георги затопли банята, всички заедно се къпаха, после пиха чай на верандата. Мартин попита дали ще се върнат догодина. Иван погледна към Георги, но не отговори. Сутринта Георги помагаше с багажа. Майка му го прегърна на изпроводяк. — Благодаря, че ме повика. — Мислех, че ще е по-добре. — Беше хубаво. По своему. Иван го потупа по рамото. — Ако решиш — продавай. Нямам нищо против. — Ще видим. Колата потегли, прахта се слегна по пътя. Георги се върна в къщата, обиколи стаите, събра останалите съдове, изхвърли боклука. Затвори прозорците, заключи вратите. От джоба си извади стар катинар от обора и го сложи на портата. Катинарът бе тежък, ръждясал, но стабилен. Той стоеше на двора, гледайки към къщата. Покривът подреден, стълбите здрави, прозорците чисти. Къщата изглеждаше жива. Но Георги знаеше, че това е само илюзия. Къщата е жива, докато в нея има хора. Три седмици беше жива. Може би това е достатъчно. Той седна в колата и потегли. В огледалото за обратно виждане покривът проблесна за секунда, после дърветата я скриха. Георги караше бавно по разбития път и си мислеше, че есента ще се обади на агенцията. Но сега — сега ще помни как са седели всички заедно на масата, как майка му се смееше на шегите на Иван, как Мартин показваше ловената си риба. Къщата направи своето — събра ги. И може би това е достатъчно, за да я пуснеш без болка.

Последното лято в съня на дома Валентин се появи в сряда, когато слънцето вече се оплиташе между стрехите