Лъжа сина си, че се храня добре и вземам хапчетата си, защото той така или иначе не може да ми помогне.
Знам, че не съм единственият, който лъже единствения си син – мъж с жена и три деца – че се справям добре. Истината е, че едва свързвам двата края. Децата вече не се интересуват от родителите си, а и родителите не искат да ги тревожат.
Синът ми никога не се е интересувал колко е пенсията ми. Навремето, когато още живеех с жена си, плащахме наема с едната пенсия, а с другата преживявахме, но сега трябва да избирам дали да платя сметките или да пазарувам. Храня се с хляб и овесени ядки и не мисля дори за това, а само за цените на храните, които растат като гъби.
Като възрастен човек имам куп рецепти за лекарства, но не мога да си ги позволя, или ги пестя, като не ги пия всеки ден, както лекарят каза, а само когато стане много зле. Въпреки всичко ме е срам да помоля сина си за помощ, защото знам, че и на него не му е леко.
Снахата ми стои вкъщи с третото дете, докато по-големите са на училище – и там има разходи, а петчленно семейство трудно се изхранва и е по-важно от мен.
Единственото, което ме тревожи, са дълговете по апартамента, който синът ми ще наследи. А той още няма представа за това… Лъжа сина си, когато става дума за това дали се храня добре и взимам ли редовно хапчетата си, защото
Никой не знае, че не съм тяхната биологична майка – а вече Сара и Бен са първокласници.
Преди работех в родилно отделение. Толкова обичах бебетата – този особен млечен аромат веднага след раждането! Обожавах работата си и често си представях как един ден и аз ще стана майка.
Скоро се омъжих за Иван и заедно започнахме да мечтаем за собствено дете. Години наред обаче така и не забременявах. След множество прегледи лекарят ми каза, че не мога да имам деца. Боях се да кажа на съпруга ми – мислех си, че ще ме остави, но Иван ме прегърна и каза, че ме обича и винаги ще е до мен.
Когато вече се примирихме, че няма да имаме свои деца, се случи нещо неочаквано. В нашето отделение постъпи жена с близнаци – роди се здраво момче и момиченце. Майката, сираче без подкрепа, остави писмо, че се отказва от децата, а бащата ги беше изоставил още преди раждането.
Обсъдихме с Иван и взехме решение да приемем близнаците. Скоро уредихме всички документи и семейството ни най-накрая беше пълно.
Днес Сара и Бен вече са в първи клас и никой не подозира, че не съм им истинската майка. Много си приличаме. Още не сме им разкрили истината за произхода им – искаме първо да пораснат мъничко.
Толкова съм благодарна, че всичко се разви така щастливо! Никой не знае, че аз не съм биологичната им майка. А вече Калина и Борислав са в първи клас.
Свекърва ми се оплаква от внучката си и настоява да прекъснем почивката си, за да вземем детето веднага.
В една нощ, пропита с мириса на липов цвят и екливите звуци на далечно влакче, сънувах, че паса сянката
Ти ме ревнуваш дори от пациентите, санитарите, лекарите. Даже от всеки уличен фенер! Това вече надминава
— Мамо, тате, здравейте, нали искахте да минем, какво се случи? — Маринка и съпругът ѝ Тошко буквално нахлуха в апартамента на родителите. Всъщност всичко започна още преди време – мама беше болна, диагноза тежка, втора фаза…
Мина курс на химиотерапия и лъчелечение, настъпи ремисия, косата ѝ порасна малко. Но явно рано се успокоихме – на майка отново ѝ прилошаваше.
— Маринче, Тошко, добър вечер, заповядайте — майка бледна, кльощава, като момиченце.
— Деца, седнете. Имаме към вас необичайна молба, чуйте мама — татко беше леко объркан.
Маринка и Тошко сядат на дивана и с напрежение гледат майка си. Ирина въздъхва и поглежда баща им Борис, сякаш търси подкрепа.
— Марина, Тошко, не се чудете — имам доста странна молба. Много ви молим двамата – осиновете ни момченце, моля ви! На нас няма да разрешат поради възраст и други причини.
Настъпва неловко мълчание.
Дъщерята първа се окопитва:
— Мамо, ще се изненадаш, но отдавна мислим по това и се страхувахме да ви кажем – много искаме да си имаме син, но вече си имаме две момичета – вашите внучки. И няма гаранция, че третото дете ще е момче, а и здравето ми вече не е като преди…
Мария е с цезарово, лекарите не препоръчват повече раждания. И ние си мислехме – ами ако си осиновим момче от дома? Малко, сладко момченце. Точно това и ти сега ни казваш. А при теб откъде дойде тази мисъл?
— Маринке, не знам как да започна — Ирина нервно прокарва ръка по новопорасналата си коса — но пак ми се влоши.
Дойде ми на гости Надя от бившата работа – помниш ли я, онази с бенката над окото? Плашиха я, че трябва да я махне… А сега Надя е без бенка, изглежда чудесно – ходила е при баба Зина на село. Примоли ми се да идем и ние, уж помагала на мнозина.
Марина и Тошко слушат в захлас, но не схващат на къде върви историята.
— Значи, деца, — продължи Ирина, — баба Зина веднага ме пита: Имаш ли син? Бях изненадана, никой освен татко не знаеше за късния ми аборт – момченце, първороден, преди теб, Марина… Но не оживя — Ирина нервно дърпа края на тениската.
— И после? — попита Маринка.
— И тогава баба Зина ми каза: Осинови момченце. Отиде си. И аз заплаках — все едно съм виновна, че не успях да спася първородния си син. Сякаш сега трябва да дам топлина и майчина любов на друго момче – да възстановя равновесието.
Открих, че и наистина го искам – имаме възможност с татко да дадем уют и грижа на едно малко дете! Не го правя с цел да оздравея – просто осъзнах, че искам да спася от самота едно сираче. Разбирате ли ме?
— Мамче, напълно те разбирам и подкрепям — Маринка, разплакана, прегърна майка си, — да го направим!
Марина и Тошко предварително говориха с директорката на дома, че търсят да осиновят момченце. Поканиха ги да видят децата. Ирина с Борис също отидоха. В стаята за игра дечица на три и повече години си играеха.
— Мамо, виж този рус момченцето, досущ като теб, как старателно реди пирамидката! — Марина тихо посочва едно мъниче на килима.
Ирина го хареса, но от ъгъла на стаята се чуха нечии неясни думи. В ъгъла стоеше по-голямо, тъжно момче, което едва чуто шепнеше:
— Лельо, моля ви, вземете ме, обещавам, няма да съжалявате… Моля ви…
Марина и Тошко бързо минаха през всички документи и осиновиха Никита. Маша и Таня бяха горди със своя брат. Никита бързо свикна и започна да нарича Марина и Тошко „мама“ и „тати“. Често беше у гостите при баба Ира и дядо Борко, които живееха наблизо.
Ирина наричаше странно – не баба, а мама Ира. Тя с притихнало сърце го гледаше — като че ли това беше нейната голяма загуба, сега върната обратно…
По настояване на лекарите Ирина започна нов курс лечение, но не помагаше – влошаваше се все повече.
Никита гледаше с тревога в очите ѝ, милваше й късата коса.
— Мамо Ира, защо си болна? Искам пак да си здрава!
— Не знам, Никитко, понякога така се случва. Но ще се опитам да оздравея, обещавам — харесваше ѝ как я нарича „мама Ира“.
Борис говори с лекаря. Той препоръча операция:
— Какви са шансовете? — попита Борис.
— Петдесет на петдесет. Но ще направим всичко по силите си.
Борис и Ирина се престрашиха.
В деня на операцията всички бяха на тръни. Маринка звънеше постоянно. Таткото уговори лекаря да го информира веднага след всичко.
Едва по-късно си даде сметка, че не знае къде е Никита. Откри го в спалнята до Ирининия халат.
Никита не чу как влезе – беше се свил с лице в халата ѝ, плачеше и тихо повтаряше:
— Мамо Ира, не си отивай, не искам пак да те загубя! Моля те, мамичке Ира, бъди с мен винаги!
Звънът на телефона ги стресна. Гласът на лекаря беше уморен, безрадостен – на Борис му падна сърцето.
Нима всичко е свършило? Дали Иринка е преживяла операцията?
— Борисе? Операцията беше много трудна, но мина успешно. Жена ти издържа. Беше на ръба, сякаш някой отгоре ѝ помогна в решаващия момент. Честито, очевидно ще остане още сред нас – има за какво да живее…
— Благодаря, докторе! — Борис прегърна Никита.
— Разбра ли, мила, жива е нашата мама Ира! Какво щастие, че те имаме!
Извинявай, чух как се молеше за мама Ира – благодаря ти, скъпи мой сине! Мамо, тате, здравейте, казахте да минем, какво е станало? Мария с мъжа си Тодор буквално влетяха в апартамента
О, ти трябва да чуеш тази моя история още се смея, като се сетя как унижих свекърва ми, и до днес сигурно
Дневник, 16 февруари Понякога ми се струва, че цял живот покрай мен се въртят едни и същи въпроси ще
След 12 години брак жена ми ми пожела да изведа друга жена на вечеря и на кино – тя каза: „Обичам те, но знам, че и друга жена те обича и би искала да прекара време с теб.“ Тази друга жена беше майка ми, която от 19 години е вдовица. Работата ми и трите ни деца поглъщаха времето ми и рядко я виждах. Една вечер я поканих на вечеря и кино, а тя изненадано попита дали всичко е наред – майка ми винаги мисли, че късните обаждания са лоши новини. Казах ѝ, че просто искам да ѝ направя една хубава вечер и тя прие с радост. В петък след работа я взех, беше облякла роклята си от последния си рожден ден, наметнала палтото и с нервно, но щастливо вълнение отиде с мен на ресторант. Разказала на приятелките си и всички били впечатлени. В ресторанта ѝ четох менюто – тя вече виждаше само едрия шрифт – и тя се усмихна: „Когато беше малък, аз ти четях менюто.“ „Дойде време да ти върна жеста,“ отговорих. Хапнахме, разговаряхме като преди, закъсняхме за киното от приказки. На тръгване майка ми каза: „Следващия път аз те черпя.” След няколко дни тя почина от инфаркт, а в пощата дойде бележка с платена от нея предварително сметка от ресторанта: „Не знам дали ще доживея до втората ни вечеря, но съм платила за двама – за теб и жена ти. Мисля, че никога няма да разбереш колко много ми значеше тази вечер.“ Мамо, и аз те обичам! След дванадесет години брак, жена ми Милена ми каза една вечер: Обичам те, но знам, че има още една жена
Знаеш ли, баба ми никога не беше подготвена да стане прабаба, а с думите си тогава ме засегна много…
