След 12 години брак жена ми ми пожела да изведа друга жена на вечеря и на кино – тя каза: „Обичам те, но знам, че и друга жена те обича и би искала да прекара време с теб.“ Тази друга жена беше майка ми, която от 19 години е вдовица. Работата ми и трите ни деца поглъщаха времето ми и рядко я виждах. Една вечер я поканих на вечеря и кино, а тя изненадано попита дали всичко е наред – майка ми винаги мисли, че късните обаждания са лоши новини. Казах ѝ, че просто искам да ѝ направя една хубава вечер и тя прие с радост. В петък след работа я взех, беше облякла роклята си от последния си рожден ден, наметнала палтото и с нервно, но щастливо вълнение отиде с мен на ресторант. Разказала на приятелките си и всички били впечатлени. В ресторанта ѝ четох менюто – тя вече виждаше само едрия шрифт – и тя се усмихна: „Когато беше малък, аз ти четях менюто.“ „Дойде време да ти върна жеста,“ отговорих. Хапнахме, разговаряхме като преди, закъсняхме за киното от приказки. На тръгване майка ми каза: „Следващия път аз те черпя.” След няколко дни тя почина от инфаркт, а в пощата дойде бележка с платена от нея предварително сметка от ресторанта: „Не знам дали ще доживея до втората ни вечеря, но съм платила за двама – за теб и жена ти. Мисля, че никога няма да разбереш колко много ми значеше тази вечер.“ Мамо, и аз те обичам!

След дванадесет години брак, жена ми Милена ми каза една вечер: Обичам те, но знам, че има още една жена, която също те обича и би искала да излезеш с нея на вечеря и на кино.

Жената, за която Милена говореше, беше майка ми баба Велика. Тя беше вдовица повече от деветнайсет години.

Работата ми и трите ни деца винаги поглъщаха цялата ми енергия, затова я виждах рядко. Срещите с нея се разпръскваха по случайни мигове из сподавеното време на дните ми.

Тази нощ, сякаш в странен сън между световете, набрах нейния номер. Поканих я на вечеря и кино.

Какво се е случило? Всичко наред ли е? веднага попита тя, гласът ѝ хем тревожен, хем далечен като ехо из Розовата долина.

Майка ми е от онези хора, които все очакват неприятност, ако телефонът звънне късно вечерта.

Просто исках да прекарам вечерта с теб отвърнах аз и думите ми прозвучаха като вятър, който разказва тайни между дърветата над село.

Чу се тъничко мълчание, а сетне тя почти прошепна: Много ще ми е приятно.

В петък, след работа, тръгнах през София да я взема. Сърцето ми се пързаляше по неизвестни нанадолнища. Когато спрях пред стария ѝ блок в Лозенец, я зърнах в рамката на вратата. Стоеше там, леко приведена, с палто метнато през рамо струваше ми се едновременно млада и безкрайно възрастна. Косата ѝ беше вързана на ситни къдрици, а роклята върху нея беше онази, която си бе купила за шестдесетия рожден ден.

Разказах на приятелките си, че довечера моят син ще ме заведе на ресторант, и всички ми завиждаха усмихна се тя, докато се качваше в колата.

Отидохме в едно ресторантче край Шишман. Не беше луксозно, по-скоро странно уютно сякаш под масите се криеха пъстри мартеници, а лампите шепнеха приказки за забравени софийски вечери. Майка ми ме хвана под ръка като президентша на някакво странно семейно шествие.

Седнахме. Тя подаде менюто, но трябваше аз да ѝ го чета очилата ѝ не улавяха вече дребните букви.

Докато четях, в един миг вдигнах поглед и я видях гледаше ме с усмивка, напомняща есенен спомен в детството.

Когато беше малък, аз четях менютата на теб каза тя, а думите ѝ ръмяха като дъждец върху спомени.

Дойде време да върна жеста усмихнах се аз.

Докато вечеряхме, разговорът ни течеше плавно, като сън, в който темите се менят със странна лекота и нищо не е истински важно, но всичко има значение. Загубихме представа за времето и закъсняхме за филма.

Изпратих я до дома ѝ по празните нощни улици на столицата.

Ще ми хареса пак да излезем с теб каза тя на раздяла. Но следващия път аз ще те поканя.

Съгласих се с усмивка.

Как ти беше вечерта? попита ме Милена, когато се върнах у дома.

По-хубава, отколкото очаквах признах.

Малко след това майка ми си отиде рязко, внезапно, разкъсана от инфаркт. Всичко стана като порив на вятъра в нощта без предупреждение.

След няколко дни получих плик по пощата. Вътре беше касова бележка от ресторанта на Шишман и къса бележка, изписана с познатия ѝ ръкопис:

Платих вечерята ни предварително за следващия път. Не съм сигурна, че ще мога да те изведа отново, но парите са за двама теб и Милена. Сине, не мога да ти обясня какво значеше за мен онази вечер. Обичам те!

Вътре с бележката две банкноти, новички, по десет лева странен подарък от сън, в който бариерите между световете се разреждат и майки винаги чакат да си тръгнем, но никога не си тръгват напълно.