Знаеш ли, баба ми никога не беше подготвена да стане прабаба, а с думите си тогава ме засегна много…
Тя никога особено не е отделяла време, пари или специална грижа за мен. Не бях единствената ѝ внучка, но бях тази, която живее най-близо до нея, ей там, в съседния квартал в Пловдив, та виждахме се често, говорехме си, споделях ѝ всичко. Баба ми беше като добра приятелка и човек, на когото се доверявах за съвет. Много ѝ харесваше да ѝ разказвам за моите хобита, интереси и компании. Подкрепяше ме за първото момче повече дори от собствената ми майка.
Беше вече на седемдесет и две, а аз тъкмо бях навършила двадесет и четири, когато се омъжих и забременях. Макар че баба понякога си правеше мрачни прогнози как не ѝ остава много, мислех, че ще поживее още доста толкова е енергична, дейна, почти всеки ден върти нещо у дома или при приятелки. Представях си, че ще се зарадва страшно много на бъдещото си правнуче, ще има пак възможност да се поглези с бебе, както преди години. Но изобщо не беше така.
Веднага ме попита защо ми е да раждам толкова млада.
Ели, ти мислиш ли, че аз ще гледам това дете? С единия крак съм в гроба! Не съм се записала за дежурна баба! А майка ти още работи. Я си помисли малко кой ще го гледа това бебе?
Не съм ѝ искала нищо, честно. Просто очаквах, че ще прояви някаква топлина, може би базисна грижа нещо като ако имате нужда насреща съм.
Мъжът ми вика, че за нея всичко е дошло изведнъж и се е ошашавила, заради това каза такива думи, ама мен наистина ме заболя. Сякаш съм я помолила за услуга, или все едно съм идвала с такава новина на шестнайсет! А аз вече съм зряла, самостоятелна, семейна жена готова съм за дете. Защо тогава ѝ беше толкова трудно да приеме, че ще бъде прабаба?
