Lukas Solvik – Page 49

Оле, ще падна! – слисна Люси, влизайки в кухнята на приятелката си. Там, под жълтата светлина на старата лампа, в ъгъла до малкото шкафче, беше свил отегчен вид един почти плешив мъж на около четирийсет, който сръчно, макар и скромно, режеше копър с широкия нож на Оля. – Люси, това е Тошко. Тошко, това е Люси – промърмори засрамено Оля, подавайки жестена кутия с кристалчета захар на съседката и набързо я издърпа в коридора. – Много ми е приятно! – провикна се зад гърба й Люси, мерейки с опитно око приятелкината „новост“. Но и с подробности „новият“ не впечатляваше – липсваше всякаква причина, която да оправдае скоростното му преместване в Олиния престилка с шарени понички. – Тошко, ей сега – извика Оля към кухнята си и затръшна вратата. В коридора Люси й се хвърли като булдог: – Разказвай! – Какво да разказвам? – опита се да се измъкне Оля, но после въздъхна: – Хайде, ела… Двете пресекоха тясното антре и се шмугнаха в Люсината двустайка-распашонка, ухаеща на канела и Диор. Гостите веднага разбираха, че домакинята тук държи на реда и уюта. „Не като при мен!“ – тъжно сравни Оля, спомняйки си собствените недокарани тапети в коридора. – Разказвай! – настоя пак Люси, разбърквайки крема с бъркалка. – А твоят Радо? – изужди Оля, опитвайки се да смени темата. – На заседание е, няма да се връща скоро. Хайде! – Кво… видях го на Женския пазар. И го прибрах… – Как така?! – Люси не можеше да повярва. – Ами гледам го, така си върви… с копър, с плащ, изглежда читав, ама изоставен… Попитах за копъра и той вика – Ако една жена с тъжни очи дойде, ще й го подаря целия, сама съм го отгледал. – И ти?… – Ами… взех го. Тръгвам да си ходя, пък питам – Защо мислите, че имам тъжни очи? Той само ме погледна… После хвана чантите ми и тръгна с мен. – А ти? – Люси забрави дори за бъркалката. – Ами… мислих, а после – викам, хайде, де, явно е самотник. По улицата се запознахме. – Ти си луда! Човек от улицата вкъщи ще водиш? Скри ли си ценните неща поне? – Люси! – ядоса се Оля – Стига глупости! Той е лекар, рентгенолог! – А документите му видя ли? – Абе нали ти сама ми каза, за авокадото… – Какво авокадо?! – обърка се Люси. Оля си спомни вечерта, когато авокадото нарязан на филийки омагьоса всичко… „Трудно се избира – каза Люси тогава. – Такова нещо се чувства.“ Оля сниши глава, усмихвайки се криво: – Ти винаги си умеела да усетиш хората, както и авокадото… Не като мен. – И Тошко почувства ли го? – светна Люси. – До него ми стана тихо. Сред хилядите, сред тълпата… и си помислих – може пък да е точно такъв ми трябва?… – Е, добре. Върви ти, че ако се разтъжи без тебе… Люси я изпрати, лепна ухо на стената и чу щракане на врата. Тихо. „Е, добре, може пък…“ – застана над крема. А Оля се прибра. В антрето я чакаше Тошко, все така във фартука с поничките, но вече на стол лепеше нейните тапети. – Намерих лепилото до копъра… може ли?… – Не беше сигурен, а Оля скочи до него като рижа котка, прегърна непознатите му колене през тъмните дънки и си помисли – „моето“. Той не помръдваше, сякаш не искаше да изпуска важния момент, а после я погали по косата. – Харесваш ли авокадо? – попита Оля, затворила очи. – Много! – искрено призна Тошко, макар никога досега да не бе опитвал. И тогава, сякаш всичко бъдеще ги покри с един тих, топъл лист тапет, все още лепкав от надежда. А може би беше просто щастие…

Еха, кой е този? опули се Цветелина, влизайки в кухнята на приятелката си.Там, под жълтата светлина на

Без категорії

“Единственната внучка: Пътят на Наталия от Италия до Москва, за да спаси детето на своя починал син”

Да. Няма къде да я взема. Нямам пари, за да живея с нея. Ако не я вземете, ще подпиша отказ.

Без категорії

Съпругът изгони жена си от дома

Нямахме и да се сетя, че онзи ден, преди години, откакто си спомням, се случи нещо, което се превърна

Без категорії

Дашо, твоите неща са при асансьора. Вземи ги и си върви – Историята на зрялата Даша и нейния “Ромео”: как една българка на 46 разобличи и изгони домашния си паразит, за да възвърне достойнството си

Твоите неща са до асансьора. Вземи ги и си тръгвай Миле, що се заключи? усмивката на лицето му бе изкуствена

Умната видра с молещ поглед дойде при хората за помощ, а в знак на благодарност им остави най-скъпото си богатство

Една видра с умни, молещи очи се появи при хората с вик за помощ и като благодарност остави щедър дар.

Без категорії

Твоите неща са до асансьора. Вземи ги и си тръгвай Миле, що се заключи? усмивката на лицето му бе изкуствена

Вкъщи не винаги имаше храна. Майка ми правеше всичко, което може, но понякога парите не стигаха дори за един хляб. Затова почти всеки ден отивах на училище гладен и с празна раница. По време на голямото междучасие вадех учебника по математика и се преструвах, че уча. Преструвах се, че съм най-прилежният ученик, за да не разберат съучениците ми, че съм гладен. Един ден новият учител дойде при мен и ме попита: – Защо никога не ядеш на междучасието? Аз, смутен, отговорих бързо: – Господине, искам да стана най-добрият ученик. Предпочитам да уча. Учителят ме погледна внимателно и само каза: – Ясно… Тръгна си, а аз реших, че ми е повярвал. Продължих да се преструвам с учебника, докато коремът ми къркореше, гледайки как другите ядат. След малко учителят се върна с торба от бюфета, остави я на чина ми и каза уж небрежно: – Взех си твърде много и няма да го изям. Вземи, помогни ми. Вътре имаше овесен хляб, сок и дори плод. Цяла закуска. Кимнах мълчаливо. Щом учителят се отдалечи, затворих учебника и започнах да ям настървено, все едно не бях хапвал от дни. Никога не му казах. Никога не споделих, че този хляб беше всичко, което хапнах през деня. Не признах и че излъгах, за да не се изложа. Днес, след толкова години, още помня тази закуска. И не заради овесения хляб или сока, а защото някой видя нуждата ми и не ме унижи. Помогна ми без излишни въпроси, без да търси внимание. Помогна с уважение. Оттогава гледам на такива хора различно. Разбрах, че понякога най-големите дела идват тихо, от онези, които не питат много, а просто правят добро.

Вкъщи не винаги имаше какво да се яде. Мама правеше всичко по силите си, но често парите не стигаха дори

Без категорії

„Явно напразно си се мъчила,“ – недоволно отбеляза свекървата: „Това е Божие наказание заради това, че ти разруши чуждо семейство! Сега страдай!“ — „Аз нищо не съм разрушавала,“ най-накрая прошепна Вера. — „Вадим вече се канеше да се развежда.“ — „Разбира се! Искал, не искал, ама 15 години живя със Зоя! Изостави я заради теб и тя пропи и си отиде. На 30 Вера има зад гърба си един неуспешен брак и няколко провалени връзки, а мечтае за истинско семейство и дете. Когато между нея и Вадим – по-възрастен от нея с пет години, здрав и висок шофьор-респедитор, започва роман, тя отново се осмелява да мечтае за щастие. Още след две седмици Вадим говори за съвместно бъдеще и споделя, че мечтае за син. Вера се моли всички мечти и планове да се сбъднат. Но само след четири месеца разбира, че той е женен. — „Недей така да се стряскаш,“ казва сериозно Вадим, виждайки реакцията ѝ. „Отдавна мисля за развод, нямаше къде да отида.“ — „Всички женени така казват…“ — отговаря тихо Вера, едва сдържайки сълзи. — „Аз не съм всички.“ И не излъга. Два месеца по-късно ѝ показа бракоразводното си решение и след още два се ожениха. Въпреки че имаше дъщеря от първия брак, която остана при майка ѝ, Вадим подкрепяше Вера в желанието ѝ да имат общо дете. Само че тук се появиха трудности. Две години подовремено правят опити, без успех. След посещение при лекаря се оказва, че Вера има проблеми със здравето и започва тежко лечение. Хормоните я разклащат емоционално, а Вадим забелязва промяната, но тя не иска да му казва истината — страхува се, че ще си тръгне. В един момент Вадим се появява с дъщеря си тийнейджърка — Даша, чиято майка е починала — сега ще живее с тях. Вера остава изненадана — не иска да възпитава чуждо дете, но Вадим е категоричен. Настъпват кавги и дори напускане на Вадим, но с времето Вера се привързва към Даша. Момичето е мило, възпитано и стават близки. След време свекървата, Мария Александровна, се намесва — разкрива, че Вера не може да има деца, обвинява я, че е разбила семейството на Вадим и затова сега страда. Обстановката е нажежена — Даша обаче влиза и обвинява баба си в лъжа: майката е била алкохоличка и се е карала с бащата, затова са се развели. Оказва се, че свекървата нарочно е отказала да вземе внучката, за да разбие втория брак на Вадим. Макар че отношенията остават сложни, Вера, Вадим и Даша се сближават и започват нов етап в живота си, а свекървата не губи надежда да поправи отношенията си с тях.

Ех, Пешо, трябва да ти разкажа какви истории ми се струпаха Човек ще каже, че съм попаднала в някакъв

Без категорії

„Изоставеният племенник“ – Насте, аз не те питам, аз те поставям пред свършен факт! – избухна свекървата. – А аз пък вас също ви поставям пред свършен факт – изобщо не ми пука какво сте си наумили. – Сашко ще живее при вас! – отсече тя. – Не, това никога няма да стане – отговори Настя. Постави пред свекърва си чиния с бонбони, но този жест бе повече формалност, отколкото гостоприемство. Какъв е смисълът на този спор, като няма нищо за обсъждане? Те никога не са искали да бъдат настойници.

Изоставеният племенник Елка, няма и да те питам, директно ти казвам! кипеше свекърва ѝ. А аз пък направо

Без категорії

Неблагодарните дъщери: Лятото на Ира и Люба между семейния дълг, безкрайния селски труд и мечтата за истински почивен отпуск

Неблагодарните дъщери Мирослава, прегърбена над лехата, усещаше как потта й се стича гадно по гърба и