Твоите неща са до асансьора. Вземи ги и си тръгвай
Миле, що се заключи? усмивката на лицето му бе изкуствена, но в очите проблясваше тревога.
Смених ключалката, Тошо.
Защо? лицето му посърна мигновено.
Щото поумнях. Вещите ти са до асансьора. Вземи ги и си заминавай.
Милена е на четиресет и шест, а “Ромео”-то ѝ петдесет и една. Идеална разлика и двамата възрастни, минали през житейски бури, без никакви илюзии.
Тя вече е преживяла един развод, а Тошо две житейски драми… Правеха хубава двойка.
Той не спираше да я хвали:
Какъв аромат в апартамента, казваше, хапвайки от баницата. Майсторка си, Миле!
Обикновена баница е, изчервяваше се тя. Яж, докато е топла.
Само нещо не ѝ харесваше в Тошо не можеше да се отучи да мрънка за миналото.
Знаеш ли, и на Лозанка готвех. Всяка събота палачинки и баница правех. А тя ме ругаеше, че съм пилял брашното.
Представи си, казваше ми: Тошо, само продукти разваляш.
После, като се разведохме, отмъкна и тиганите.
Подарък от мама, недей да ги пипаш викна.
Егати дребнавата, поклати глава Милена. За тиганите ли кавги?
Да беше само за тиганите! изсмя се горчиво Тошо. Изнесе всичко. Апартамента на себе си прехвърли, докато аз бях по обекти заради семейството. Колата даде на сина ни на осемнайсет, а ако ще книжка не беше минал още.
Излязох само с една спортна чанта. В буквалния смисъл гащи, чорапи и четка за зъби.
В такива моменти Милена усещаше жал към него как може с някого да делиш толкова години, а после на улицата да го изриташ?
А втората жена? попита тихо, макар и историята я знаеше наизуст.
Там бързо разбрахме, че не сме един за друг. Мъчехме се четири години, тъщата се намеси, за имота почнахме да се караме, ама пък имот нямаше. Дългове и дете. Аз си тръгнах, аз не съм жена да съдя, мъж съм, ще изкарам нови.
Настоящ истински мъж, помисли Милена с уважение. Благороден човек! Всеки друг за всяка вилица би се борил, а той излезе с високо вдигната глава.
Имам голям апартамент още в началото на връзката им, преди три месеца, му беше казала. И къща на село, ръчен труд ти трябва там.
Миле, неудобно ми е, наведе глава Тошо тогава. Не съм тирантия, търся си работа. Ще се вдигна на крака…
Хайде стига, сами е по-трудно.
С времето се нанесе. Вещите му се брояха на пръсти: една стара чанта, два костюма, които бяха виждали по-добри времена, и един лаптоп.
Милена го обгърна с грижа искаше да му покаже, че не всички жени са хищници.
С бившия си, Валентин, се бяха разделили цивилизовано просто любовта си отишла по естествен път. Делиха жилище, купиха два по-малки. Валентин плащаше издръжка за дъщерята, поздравяваше за празниците. Хем сухо, хем надеждно.
Тошо беше различен.
***
Първият малък “звънец” дойде месец след като заживяха заедно.
Глупост на пръв поглед, но
Отивам до Стройко за панти за гардероба, провисна вратата, извика от коридора Тошо. Бързо ще съм.
Върна се след цели четири часа. Нищо не беше купил.
Затворено! разпалено разказваше, докато събуваше обувките. Сметка правят или ревизия! Извървях целия град, няма нужния размер никъде.
Ревизия в Стройко в събота? Те са денонощни, изненада се Милена.
И аз така! Бележка имаше на входа.
Хм странно, вдигна рамене тя. Ще купим друг път.
Вечерта, докато изнасяше боклука, срещна съседката леля Цвета, която мъкнеше пълен плик със строителни смеси от същия Стройко.
Тежко ли ти е? попита Милена, държейки вратата.
О, само да знаеш! Ама днес намаления, народ бол! Едва стигнах до касата.
Милена застина.
Как така бол народ? Нали магазинът бил затворен за сметка?
Леля Цвета я изгледа странно:
Кой го е затворил, ма! Работят по цял ден. Аз преди час си тръгнах.
Сърцето на Милена се разтуптя.
Защо излъга? Ако ще да е отишъл при някой приятел или на кафе честно да каже! Защо пък трябва да измисля за затворен магазин?
Тошо лежеше пред телевизора.
Тошо, опита се спокойно да заговори тя, срещнах леля Цвета. Казва, че Стройко и днес си работи.
Той дори не помръдна.
Така ли? Значи са отворили. Като отидох бележка Техническа почивка 15 минути. Чаках половин час, никой не дойде. Отидох до пазара пак нищо.
Каза, че счетоводство е, и че целия град обиколи.
Тогава се обърна в погледа уж неразбиране.
Миле, защо ти е да се вкопчваш в думи дребни? Сметка, почивка все едно! Не купих, ще купя утре. Защо драматичност?
Милена усети вина. Наистина, прекалява. Сбъркал или забравил всеки мъж е разсеян
След седмица случката се повтори. Тошо каза, че го поканили на интервю.
Сериозна фирма, Миле. Заплата дивотия, показа палец. Ако ме вземат, зимата с шуба ще си.
Вечерта се върна начумерен.
Как беше? спусна се тя.
Айде стига, махна той с ръка. Измама. Обещаха едно, а дават трохи и робско работно време. Направо им казах: Търсете си глупак.
Гадно, въздъхна Милена. Все ще намериш. А кой ти се обади? Стойчо?
Кой Стойчо? намръщи се той, сякаш не разбира.
Каза, че шефът ти звънял, нали така?
А, да Не, Пешо, зам.-директорът беше. Ние с него сме близки. Стойчо отдавна е пенсионер, бързо отклони поглед и отиде да мие ръце.
Тя ясно си спомни преди дни подробно разказваше, как Стойчо му стиснал ръката при напускането и обещал да го върне на работа.
Май на мен ми изневерява паметта
Нощем, докато Тошо спеше, телефонът на нощното шкафче иззвъня.
Милена никога не шпионираше смятала го за долно. Но съобщението изгря:
Зайче, кога ще ми върнеш парите? Мина месец, не е честно!
Няма име, само номер.
***
На сутринта, докато закусваха, попита:
Тошо, снощи ти пратиха съобщение някой търси пари.
Той се задави, изчерви се.
Брех, грешка! Пълно е вече с мошеници
Пишеше Зайче.
Пресилен смях:
Значи са мошеник търсят начин да се подмажат! Не им обръщай внимание.
Взе телефона и започна да трие нервно нещо.
Между другото, смени темата, дъщеря ми от първия брак, Гергана, има проблеми. Внукът болен, скъпи лекарства. Обади се снощи плака.
Аз не мога да ѝ откажа, кръв ми е.
Колко ти трябват? напрегна се Милена.
Две стотина лева, няма от кого да ги взема. Ще ти ги върна като потръгна.
Тя го изгледа.
Двеста лева, какво е станало?
Силна алергия ангиоедем, сега минава рехабилитация.
Ясно.
Рови в чекмеджето, брои парите, подава му ги.
Ето.
Живот и здраве, Миле, скочи, прегърна я, целуна я по бузата. Гергана ще не забрави този жест!
Цял ден я гризе отвътре не заради парите, те се изкарват. Просто усещаше, че Тошо я мами.
Сети се, че той беше зарязал стария си таблет да се зарежда в хола. Знаеше кода четири единици. Сам ѝ го беше казал. Отвори, влезе в Фейсбук, в чата. Ето и разговор с Гергана Тошева дъщеря му.
Татко, кога ще платиш издръжката? Мама пак ще пише на ЧСИ. Нямаме какво да ядем, а ти обещания!
Дата вчера.
Отговор от Тошо:
Гери, давай ми малко време. Въртя една будала за пари, ще стане. Недей натиска толкова.
Милена се свлече на дивана. Една будала това тя.
Прегледа още по-надолу диалог с Танечка.
Зайче, къде си? Обеща да дойдеш днес.
Тошо: Идвам, бебче. Вземах пари от мазната моя уж за внуче. След час съм при теб.
Остави таблета. Не трепваше вътре ѝ бе станало ледено гладко.
Пъзелът се нареди. Всичките му зли жени, дето го изритали, всичките му катастрофи Просто бяха обикновени жени, които са се уморили от лъжите му. Той не е жертва той е паразит.
Отиде в кухнята, извади големи черни чували за боклук, метна ги в спалнята. Започна да тъпче в тях костюми, ризи, чорапи, цялата му покъщнина.
Събра самобръсначка, четка, зарядни, и подреди три натъпкани чувала до входа.
Смени патрона на ключалката майсторка бе станала след развода и имаше резервен от ремонта.
***
След три часа Тошо дойде, нищо не можеше да отключи, позвъни на вратата.
Милена отвори, но без да махне синджира.
Миле, що се заключи? Май патронът нещо заяде… с опита за усмивка в гласа.
Смених ключалката, Тошо.
Защо? усмивката се изпарява.
Защото будалата вече не е такава.
Той вцепенен.
Кви ги дрънкаш?!
Будалата, дето я въртиш за пари. Нещата ти са до асансьора. Вземи ги и се махай.
Миле, луда ли си? Какви глупости ти надуха в ушите? Аз у Гери бях, лекарства водих!
Четох чата, Тошо. С Гергана. И с Таня.
Запъна се. За миг в очите му страх, после злоба.
Ти си ровила в таблета ми? Как смееш! Лично пространство ми е това! кресна я той.
Моето лично пространство е моят апартамент и портмонето ми. Ти си крадец и лъжец.
Ай, стига си се правила на света вода! За нищо не ставаш! От жалост живеех с теб и боб чорбата ти е кисела!
Вземи си боклуците. Тия двеста лева ги имай за хонорар от представлението. Евтино ти се размина!
Опита се да каже още нещо, но Милена затвори вратата пред носа му. Навън се чуха юмручни удари и клетви.
Отиде в кухнята. На масата стоеше любимата му чашка с недоизпито кафе, утайката тежък отпечатък.
Изля кафето. Метна чашата в коша. После запрати и чинията.
Телефонът иззвъня: бившият мъж Валентин.
Здрасти, каза дъщерята, че имаш теч на вилата. Събота съм свободен, да мина да видя. Ти добре ли си?
Милена се усмихна.
Привет. Заповядай. Ще почерпя с баница. Добре съм. Даже по-добре, отколкото очаквах.
***
Шарлатанинът дълго не я остави намира. Почти всяка вечер идваше ту лазеше по стълбите, хлипаше за прошка, ту блъскаше по вратата и ругаеше, заплашвайки, че ще я изгони от дома ѝ.
Жалба в полицията приключи нещата.
А на Милена повече нищо не ѝ трябваше. Само тишина, спокойствие и самота.
