Да. Няма къде да я взема. Нямам пари, за да живея с нея. Ако не я вземете, ще подпиша отказ. Ще остане сираче. Все пак не ви е чужда… вашата единствена внучка.
Сираче Тази дума премина като валяк по разтрепераните нерви на Наталия.
***
Наталия свикваше с новия си живот, живот, в който по своя воля никога не би се оказала. Сега тя живееше и работеше в Италия. Климатът там беше приятен, а съседите мили, но тя не бе пристигнала тук, за да се наслаждава на спокойни старини край морето. Тя беше дошла, за да избяга от болестта на своята трагедия.
Ще започнете от понеделник, нали? попита Мила, нейна сънародница. И двете бяха от София. Вероятно затова Наталия веднага хареса предложената ѝ работа, подсказана от съседката нещо родно я привличаше.
Работа имаше, дом имаше…
Апартаментът, наследен от покойния ѝ съпруг, трябваше да принадлежи на сина ѝ Максим. Максим го беше наследил от баща си и обмисляше как ще ходи там на почивка…
Но след като Максим вече го нямаше, апартаментът премина към нея.
Колко е жесток животът, когато ти се налага да наследиш собственото си дете… каза Наталия, докато се занимаваше с правните процедури.
Но този дом се оказа повече от необходим на новото място.
Работата Работата в малка арт галерия, където организираше изложби, беше нейния шанс. Шанс да започне живота си отново.
Не в София.
София Обичаната ѝ София. Половин година след погребението на Максим градът беше станал непоносим за нея. Всеки ъгъл на улица, всяко кафене, всяка пейка в парка всичко ѝ напомняше за него. Болката беше навсякъде.
А сега Италия. Нов старт. Чист лист.
Само ти и аз оставаме каза Наталия, погалвайки Стефко, котарака, който бе взела със себе си.
Телефонът в джоба ѝ вибрира.
Непознат номер. Наталия, която бе свикнала да игнорира измамници и рекламодатели, не отговори. След вечеря, докато се хранеше с домати с майонеза, тя отново видя пропуснато обаждане от същия номер. Обикновено всякакъв спам звънеше от различни номера. Любопитно. Кой можеше да ѝ звъни от България, когато тя бе пристигнала, за да забрави всичко?
Когато сънотворните не помогнаха да заспи, Наталия гледаше беззвучно телевизия. Телефонът отново звънна.
Този път Наталия отговори.
Наталия Александрова? ясно беше, че е някой познат. Женски глас. Млад. Наталия трескаво опитваше да си представи всяка възможна връзка с млади хора, но такива отдавна нямаше в живота ѝ.
Да, аз съм. Но вие не сте се представили…
Гласът от телефона звучеше дрезгаво, а в слушалката се чуваше ехо, сякаш събеседничката се намираше в някакво стълбище.
Това е Алина. Помните ли ме? Аз и Максим бяхме заедно.
Ето кой се обади.
Алина.
Момичето, с което Максим се опитваше да установи връзка от студентските си години, но без успех. Наталия и Алина никога не се понасяха. Алина вероятно виждаше в Наталия заплаха за предполагаемото си щастие с Максим, докато Наталия я възприемаше като твърде млада и неуверена, която няма какво добро да внесе в живота на сина ѝ.
След раздялата им Наталия повече не бе виждала Алина.
Алина Не очаквах да те чуя. Какво има?
След кратка пауза, Алина изрече отривисто:
Наталия Александрова, не знам как да ви кажа това… Бях бременна, когато Максим почина.
Наталия занемя. Бременна? От Максим?
Бременна? повтори тя, мислейки да не е чула погрешно.
Родих вчера, девойка…
Лавина от емоции удари Наталия. Шок, недоверие и скрита болка завладяха душата ѝ.
Девойка… Внучка? прошепна тя.
…
Останалият разговор беше толкова неочакван, а в края на него Наталия знаеше само, че бъдещето ѝ вече е променено.
Внучка. Поредният тежък кръст за наследяване и единствената радост, която не можеше да изостави.
Москва. България. Или Италия? Вече не беше сигурна. На утрото решението ѝ беше оглушително ясно…
