Lukas Solvik – Page 61

Павел все се чудеше дали му трябва семейство, дете. Нина се ядоса и след месец забременя. На Павел с бледа кожа и рижа коса му се роди мургаво момиченце, много приличащо на грузинка. – Господи, къде намери грузинец в София?! – шепнеше майка ѝ, докато повиваше бебето. – Специално до Батуми ходих, – отвърна Нина. – Не можа ли от нашия да забременееш? – въздъхна жената. Павел прие момиченцето, след година реши, че може след няколко години да предложи брак на Нина, но изведнъж от Батуми пристигна Тимур. Приятели нашепнаха, че му се е родила дъщеря. Разби вратата, Нина за двайсет минути събра куфар, хвана детето и замина за Батуми. Живее в голяма къща, верандата е обвита с лозе, сутрин обича да пие чай, гледайки морето. Вики миналата година навърши 47. Две големи деца, куп неуспешни връзки и нито едно стойностно предложение. Вики беше на диета, ходеше на курсове за гейши, плетеше красиви шалове и печеше торти. Не помогна. „Нито един мъж не те поглежда. Все едно си омагьосана!“ – възмущаваше се приятелката. Вики реши, че щастието ѝ са децата, успокои се и спря да чака. Пролетта, когато Пловдив беше затрупан със сняг, тя се връщаше от рожден ден на приятелка. На кръстовището стояха двама мъже. Един от тях я погледна. Хареса му фигурата на Вики. Нощ, улица, лампа и вместо аптека – жена, която можеше да изчезне. Той тръгна след нея. Спря я. Каза: „Видях ви и разбрах – моя сте! Дори да сте омъжена – ще ви открадна!“ – усмихна се. Ако не беше изпитият на празника коняк, щеше да го отпрати. Но тази вечер на Вики не ѝ пукаше за условности, затова повярва и се засмя. Сашо я изпрати. Вече година са заедно. Валя все не успяваше с финансите. Реши да смени работа. Обиколи всички агенции, три пъти седмично ходеше на интервюта, пращаше CV, визуализираше новата позиция, пишеше утвърждения и пращаше заявки към Вселената. Напразно. Вселената имаше по-важни дела от Валините финанси. Ядоса се, каза на небето: „Е, все ми е тая! Аз пак ще се оправя!“ След седмица, в лед, се спъна на улицата, блъсна някаква жена, помогна ѝ, извини се. Оказа се, че са по един път. Докато вървяха бавно, се разговориха. След два дни Валя подаде заявление и започна работа в компанията отсреща. Финансите потекоха като река –)). Валя незабелязано прекръсти вратата на кабинета и гледаше през прозореца към небето: „Слушай, благодаря! Не очаквах.“ Когато спреш да се тревожиш, пуснеш ситуацията, не се съобразяваш с никого, забравиш за суеверия и предразсъдъци – тогава всичко се нарежда –)). Както с раждането на дете. Докато планираш и броиш дните – не става. Когато се отпуснеш и забравиш – хоп, две чертички –)). Затова чудото е нещо просто. Всекидневно. Може да те чака на кръстовището или да влезе през вратата. Просто знаеш, че няма как да е иначе –).

Павел дълго се въртеше в мислите си дали му трябва топлина вкъщи и дете. Нина избухна, а след месец вече

Без категорії

Заминах на другия край на света, а майка ми остана тук сама

Заминах на другия край на света, а майка ми остана тук сама Севи, ако продължаваш да се бавиш така, ще

Без категорії

Надеждата за по-добро – мостът от скръбта към ново начало

Надеждата мост над скръбта След като премина през странни и тежки изпитания, Станислава усещаше, че не

С натежало сърце тръгвам сина си, Тео, на гости при майка ми, Елоди Петрова—раздвоена, след като мъжът ми, Матей, без да ме попита, е приютил братовчедка си Аврора, съпруга ѝ Григор и двете им деца, Амелия и Лъчезар, в нашата спалня с думите: „Ти и Тео можете да останете при майка ти, има място.“ Шокирана от тази наглост, прибирам ужасиите си и напускам дома, който сме създали заедно, докато чужди хора разхвърлят вещите ми и децата им вилнеят, а съпругът ми настоява: „Те са ни семейство, трябва да помогнем.“ Обида, болка и гняв ме изпълват, но майка ми ме посреща с отворени обятия и обещава: „Ще си върнеш дома, щом Матей осъзнае какво значи истинско семейство.“

Заминавам не по собствено желание с моя син, за да посетим майка ми.Сърцето ми се свива само при мисълта

Без категорії

Отказвайки се от децата си заради мъжа си, жената скоро загуби и децата, и мъжа!

Отказвайки се от децата си заради съпруга си, жената скоро изгуби и децата, и съпруга! Преди много години

Без категорії

Коварство от близките: Български истории за предателство

Спомените се връщат към онова време, когато семейството ни бе разкъсано от злокобни обстоятелства.

Без категорії

Доброто се отплаща с доброта Олена бързаше към гарата, за да посрещне своята близка приятелка Марина. След като пристигна, разбра, че влакът закъснява с почти три часа. Реши да остане на гарата, където срещна млад, беден и отчаян момък, който по-късно се оказа ключова фигура в живота ѝ. След като му помогна с храна и вода, Олена го заведе у дома си, където майка ѝ, Зоя Федорова, го прие като свой син. Години по-късно, когато Олена изпитваше трудности и майка ѝ се нуждаеше от скъпо лечение, същият този момък, вече успял бизнесмен, ѝ се отблагодари, като помогна на семейството ѝ и предложи брак на Олена.

Доброто се връща с добро Елица бърза към Централната гара в София. Днес очаква своята близка приятелка

Без категорії

Никога не е късно да започнеш да живееш Мария Иванова беше на 72, когато за първи път се качи на самолет. Дотогава не беше напускала родния си град. Цял живот работеше като продавачка в универсален магазин, а на пенсия – в църковната лавка. Отгледа двама сина, погреба съпруга си, ожени внучките си. Животът ѝ беше като на всички: труден, но честен. Един ден се събуди и осъзна: Край. Нищо ново няма да се случи. Никой няма да я чака. Никой няма да ѝ се обади. Никой няма да я покани. Децата живеят своя живот, внуците – също. Тя стана „баба за празниците“. И тогава направи нещо, за което преди дори не смееше да мечтае. Взе всичките си спестявания – 180 хиляди лева, които пазеше „за погребение“, – и отиде в туристическа агенция. „Дайте ми билет някъде, където е топло и има море“, каза решително. Мениджърката дълго гледаше възрастната жена с овехтяло палто и не знаеше какво да каже. „Бабо, роднините знаят ли? Може би с някого ще пътувате?“ „Роднините са заети. Ще пътувам сама.“ Така Мария Иванова се озова в Египет. Сама. С малък куфар, с дебели очила и забрадка, която не сваляше дори на плажа. Първо всички я съжаляваха. После – се смееха. А накрая – започнаха да я питат за съвети. Защото тя плуваше с маска, караше ATV в пустинята, снимаше се с камили, танцуваше на хотелски дискотеки и дори опита наргиле (макар веднага да се закашля и да каже: „Гадост, по-добре ракия“). Върна се загоряла, с куп магнити и очи, които блестяха като на момиче. Децата я посрещнаха на гарата – изненадани, малко раздразнени. „Мамо, ти луда ли си? На твоите години!“ „А на моите години само да умирам ли трябва?“ – спокойно отвърна тя. И замина пак. И пак. За пет години Мария Иванова обиколи Турция, Кипър, Гърция, Гоа, Виетнам и дори Доминикана. Научи се да плува (на 73!), скочи с парашут в тандем (на 75!), направи си Instagram (на 76!) и събра 12 хиляди последователи – всички се възхищаваха на „готината баба“. Купуваше шарени рокли, слагаше червено червило и казваше на всички: „Половината си живот живях за другите. Сега живея за себе си. И знаете ли какво? Оказва се, че никога не е късно да започнеш да живееш.“ На 78 се запозна в Тайланд с вдовец от Германия. Той беше на 82. Заедно яздеха слонове, ядяха нудли от сергии и се смееха като деца. Децата пак се възмущаваха: „Мамо, какво ще кажат хората?!“ А тя отвръщаше: „Вече не ме интересува какво ще кажат хората. Най-накрая разбрах: животът е мой. И ще го живея както искам. Дори на 80, дори на 90.“ Почина на 84. В съня си. В собствения си апартамент. На масата лежеше отворен паспорт с нови визи, а на нощното шкафче – билет за Португалия за следващия месец. На погребението внучката ѝ прочете последния ѝ пост в Instagram: „Скъпи мои! Не чакайте пенсията, за да започнете да живеете. Не чакайте децата да пораснат. Не чакайте „по-добри времена“. Живейте сега. Докато сърцето бие – никога не е късно. Вашата баба Маша.“ И всички плакаха. Не защото си е отишла. А защото разбраха: тя е живяла по-ярко от всички тях взети заедно. И че на 72 животът едва започва. Никога не е късно да започнеш да живееш. Никога.

Късно за живот няма Станка Георгиева беше на 72, когато за първи път се качи на самолет. Дотогава не

Съпругът ми се възприема за толкова важен, че си въобразява, че може да ми поставя ултиматуми: заплаши ме с развод, ако не спра да виждам дъщеря си от първия брак.

Мъжът ми стана толкова самоуверен, че си мисли, че може да ми поставя ултиматуми.Съпругът ми, Красимир

Без категорії

Животът като река: Историята на Арина – жертви, мечти и приятелство през годините в българско градче

Животът ми като река След като се пенсионирах, веднага напуснах работа. Може би щях да остана още, но