Спомените се връщат към онова време, когато семейството ни бе разкъсано от злокобни обстоятелства.
Аз, Иван Петров, отдавам на сестра си всичко, което имаше и в буквален, и в преносен смисъл.
Когато майка и баща ни заминаха един след друг, оставиха ни тристаен апартамент в центъра на София. През онези години аз вече от 12 години живеех в Германия, имаше работа в технологичната фирма, германска съпруга, две малки деца и дори немско гражданство. Чести пътувания към родината вече не бяха в моите планове.
Сестра ми, Бояна Димитрова, живееше със съпруга си Георги и синчето им Димитър в скромна едностаенка в предградията.
Бояна, продай апартамента, вземи парите и живей удобно. Аз се оправих, нищо ми липсва казах ѝ по скайп.
Тя сълзи, благодареше и обеща да се моли за мен всеки ден.
Продадохме апартамента за 380000 лева голяма сума за онова време. Аз подписах отказ от наследство дистанционно, без да задавам въпроси и без да задържам копейка за себе си.
Година по-късно Бояна купи нов тристаен в ново жилищно блок, още един за синчето за бъдещето, къща в планирания парк извън града и луксозна Mercedes. Писмото й до мен прозвуча: Благодаря, братко! Спасиха ни.
Радвах се за тях, но радостта беше искамискам.
Преминаха пет години.
В Германия фирмата ми намали отдел, съпругата подаде молба за развод, отне децата и половината от имуществото. Останах почти без нищо. Не ми остана работа за 52годишен инженер без български кори, в Германия вече не се намираше място.
Тръгнах обратно в България и, без да мисля много, написах на сестра:
Бояна, летя. Мога ли да остана при теб няколко месеца, докато се оправя? Наемът е скъп, пари почти не ми остават.
Отговорът дойде след три дни:
Ох, Симеоне, съжалявам Токущо започнахме ремонт, навсякъде са работници Синът и момичето му живеят тук, място почти няма Може би в някакъв евтин хотел? Ще ти пусна малко пари.
Прочетох съобщението десет пъти, после я позвъних видеосъобщение.
Тя отговори от кухнята на новия си апартамент същият, за сина, с преглед на ремонта и техника на заден план.
Бояна, сериозно ли? Аз ти дадох 380000 лева, а ти ми предлагаш малко за хотел?.
Тя се разтегна, затвори очите.
Симеоне, това беше преди пет години! Тези пари вече са изразходени. И аз не съм ти длъжна нищо ти сам подписа отказа. Тогава бяхме богати в Европа, а сега се появиш без нищо и искаш компенсация?.
Прекъснах разговора, натиснах край и седнах, гледайки в празната стена.
Месец след това пристигнах. Наемах стая в комуникативна къща за 20лв., последните пари, и започнах работа като охранител в супермаркет. По нощите вдишах товароразтоварващите гари.
Оттогава Бояна и аз се откъснахме. Не се виждахме на празници, не се чухме на Нова година, нищо, дори когато в нея се роди внук.
Тя няколко пъти ми писаше: Симеоне, ами какво, като дете се разстрои? Семеен сме.
Аз не отговарях.
Един ден тя случайно срещна позната на мен и попита как е брат ми.
Нормално, каза тя. Казва, че сега има само едно семейство децата му в Германия. Тук няма никой. И няма да има.
Тогава Бояна почувства първото докосване на срама, но бързо се успокои: Той е сам виновен. Само се отказа, сам си тръгна.
Аз понякога седях късно вечер в парка пред вратата на къщата, гледайки звездите и мислейки:
Най-ценното, което човек може да даде, е всичко за роднините. Най-страшното е да разбереш, че след това за тях вече не си съществувал.
Никога повече не поисках помощ. Никакъв помощ от никого. Особено не от родни.
