Васил бе изгонен. Още веднъж. Трети път за краткото си съществуване. Не му се усмихва съдбата.
Само една година бяха минали, а вече от три семейства го изхвърлиха. И както се случи изхвърлиха. Първо го предаваха от ръка на ръка. А после
След това просто го повикаха навън, отстъпиха малко от къщата и го оставиха в контейнер за боклук, след което избягаха, за да не може да намери пътя обратно. А той нямаше намерение да търси.
Той всичко схвана мигновено от израза на лицето на мъжа. Съпругата му се разстрои дълбоко, когато Васил надраска новия, кожен диван.
Той беше скъп. Тя го осъди безмилосно. А мъжът? Какво мъжът? Той винаги се съгласяваше с всичко.
Под панталоните си грабна едногодишния котарак и тръгна към боклука в съседния двор. Васил не би избягал да го последва. Не избяга. Видя осуждащия поглед в очите му и разбра.
Всичко бе напразно. Дори да се сбогува по-човешки начин, да погали на прощаване, да се извиня но така не се случи.
Изведнъж се получи нещо като разлято кофи с боклук.
Васил въздъхна и се опита да открие нещо ядено в боклука, захапа старите парчета пилешко. Излезе от кутията, се седна до голям зелен контейнер и започна да гледа слънцето.
Той мигаше, но не се отклоняваше. От този огромен, светъл кръг изтичаше топлина, която му беше приятна.
Това бяха последните слънчеви лъчи лъчи от лятото, есента, зимата. Малко затопляне. И лупината на леда се разтопи.
А в душата на Васил замръзна.
Вечерта и нощта бяха студени след залез. Вятърът и студа се захванаха със своята работа.
Ръждивият котарак замръзна. Нямаше къде да се скрие, затова
Намери голяма купчина сухи, ръждиви листа, скъси се в тях и се нави като топка. Първоначално студеният вятър и леденият прах бяха непоносими, той трепереше, но после
Когато от вятъра и мократа ледена кристална пяна шубата му се затопли, му стана по-топло и треперенето спря. Неясен глас в дълбините шепна добри думи, които го унасят в сън и го каратха да затвори очи и да забрави всичките си бедствия.
Скрий се още и спи. Спи, спи, спи, чувам топлината в него.
Топлината се разпростря по замръзналото му тяло.
Това е просто само трябва да се предадеш и всичко минава. Ще дойде покой и вечност, а обидите и болките ще изчезнат.
Васил последен въздъхна и се подчини. Защо да се бори? За какво?
Утре го очаква същият студ и глад. Същото желание да затвори очи и никога повече, никога, никога да ги отвори.
Улините светнаха с лампите си, първо далеч. Васил върна поглед към тях. Често ги наблюдаваше от прозореца си. Ръждивият кот се погледна към последната светлина, а очите му блеснаха в мрака, който се разсейваше.
Този последен искра привлече вниманието на малка ръждева момиченце. Тя се връщаше у дома с татко си. Хвана го за ръкав.
Там, каза тя, в листата има нещо.
Няма никой там, изсъхна от студа таткото. Бързайки да се прибераме, аз замрях.
Той се опита да я отклони от огромната купчина тъмни листа. Руждовата девойка се опъна.
Видях. Видях светлината.
Светлина в купа стари листа? учуди се таткото. Не може да е така.
Но момичето вече беше близо и, разкъсвайки горния слой, се натъкна на него на ръждивия кот.
Тате! извика тя.
Виждам. Той е тук.
Кой е той? попита таткото, приближавайки се.
Той е, каза момичето и се опита да вдигне замръзналото тяло.
Остави го, каза таткото.
Той вече е мъртъв. Няма да носим мъртв кот у дома.
Той не е мъртъв, отговори руждовата девойка. Знам. Знам. Той е жив. Видях светлината в очите му.
Светлина в очите на кота? Похвъркна таткото.
Той се приближи още повече, вдигна тялото и се опита да усети сърцебиене.
А на Васил му се искаше сън. Сънят затвори клепачите му, а топлината изпълни тялото му. И вътрешният глас шепна:
Спи, спи, спи Не отваряй очите.
Но този глас, тихо детски гласче, повтаряше непрекъснато:
Светлина в очите му.
Какво искат от мен? Защо отново ме мъчат? Защо не ми позволяват да заспя спокойно?
Той едва откри очи, за да види някой все още му пречеше.
Ето! извика детският глас. Ето! Казах ти. Видя ли? Отново. Светлина!
Каква светлина?
Учуди се той, но свали якето си и, обвивайки с него замръзналото тяло, тръгна към къщата.
Дъщерята побягна до него, спирайки се зад него.
Тате, татко, моля, по-бързо. На него е студено.
Изчезнаха в коридора, а после от прозорците на петия етаж проблясна светлина.
Васил се изкъпа в топла вода и получи топло мляко. А момичето…
Не умирай, моля те, не умирай.
Ледът по козината му се разтопи, също както се разтопи в душата му.
Големият ръждив кот гледаше учудено, как таткото с дъщеря се грижат за него. Събуден, той най-после почувства истинска топлина.
Топлината изпълни цялата му същност. Не от радиатори, а от сърцето на едно дете.
Отвън стоеше той онзи, който понякога идва на помощ. Стоеше и гледаше прозорците на петия етаж, които светеха.
Стоеше и говореше:
Всичко, което мога. Всичко, което мога.
Събори се за миг и продължи:
Светлината не всеки я вижда. Не всеки. И не всеки, който я види, може да я запази.
А Васил, поглеждайки към руждовата девойка, не мислеше за величието на човека. За такива неща мислят хората. Той мислеше за своето.
Той видя светлината светлината в очите й.
Пуснете лайкове и коментари какво мислите за това?
Приятели, ако искате още истории, оставете коментар и не забравяйте лайковете. Те ни вдъхновяват да пишем нататък!
