Какво? отговаря Лъши без трепет в гласа.
Как какво? Какво да правя?
Поне излез от колата, погледни дали още е жив.
Аз отварям огромна уста. Дворът е празен, вечерта излъчва мирис, металически и тежък като смъртната сметка на страха. Бавно отварям вратата и, без да слизам, се навеждам, за да вляза под колата. И виждам: живо. Малка сива кълба, трепти, но очите са отворени.
Живо е, Лъши. Живо Какво да правя?
Какво какво? Достави го в клиниката. Вече си на път. Ала бързай, спирка!
Внимателно вдигам котката не се бори, просто лежи, с трудно дишане. Поставям я на задното седене, в кутия с пяна, която стои на пода. И тръгвам.
Клиниката е на половин час път. Обикновено. Но не този ден. Този ден е такъв, който човека не забравя дълго, а онези тридесет минути се превръщат в вечност.
В багажника вече лежеше куче. Старо, смесено, от влак бе ударено. Със съседите от къщите ни ме помолиха да го занеса да го успокоите милостиво, да не страда повече, казаха. Беше бездомно, никой не го искаше, но го съжалявах. Влязох автоматично.
И сега и тази котка.
Пръскане по пътя, като луд, докато в главата ми се върти само едно:
Какъв ден е днес? Какъв е животът?
В клиниката, за моя изненада, няма опашка. Влизам с кутията в ръце, като да нося жена в раждане лекарят я взема мигновено и я отвежда в изследователната стая.
Какво е с него? Как е? клюкам пред вратата.
Ще направим рентген кима асистентката. Изглежда няма сериозно, но трябва да се уверим.
Петнадесет минути. Една вечност. Часовете сякаш се шегуват с мен и спират. Обикалям наоколо, наблюдавам тавана, прозорците, плакатите с британски и местни котки.
Вътре нещо къса. Не е само тревога срам, вина. Не съм забелязал. Не трябвало да шофирам толкова бързо. Много неща можеха да бъдат различни. Тя малка, беззащитна, секунди по-късно се озова на пътя аз съм се чудел къде е изходът към клиниката. И толкова. Миг. Ключов клик и вече стоя, с кърпа в гърлото, молейки се: Само живей. Само поправи
Накрая излиза лекарят.
Трябва операция
Тогава си спомням кучето все още е в колата!
Връщам се. Тишина. Не скаче. Не се движи. Натискам бутон багажникът се отваря бавно.
Две уплашени очи ме гледат от тъмнината. Живи.
Хей казвам тихо. Съжалявам ще видим какво правим.
Отново се втурвам към клиниката. Хващам лекаря стриктна, суха в погледа жена.
Има още едно куче в багажника. Влакът го удари, задните му крака
Вече ни са обаждали за усыпяване Казват, че няма шанс.
Заставам, не мога да довърша изречението. Лицето ѝ остава неподвижно. Тихо грабва палтото си и тръгва с мен.
Отваряме багажника. Поглежда към кучето, после към мен. Очите ѝ пробиват като рентгенов лъч.
Със сигурност си луд? Кой ти каза, че трябва да го убием? Да, краката му няма да се излекуват, но може да живее. Ние сме вдигали такива преди. Донеси го.
Кимвам отново. Не се съпротивлявам. Лекарят казва: Ще живее. Това е достатъчно.
Вечерта се връщам у дома. Лъши се обръща изненада от печката:
Какво те притеснява, Славка?
Без думи влизам в стаята, изваждам старата книга, в която съм скрил пари между страници. Сън. Мотоциклет. Не е важно.
Славка?! Какво става?
Ще живеят! викам. И двете!
Кой? Напълно луд ли си?
По-късно ще обясня!
Задържаме ги. Котката се казва Моли. Кучето Рая. Преживяваме заедно всичко: инфузии, безсънни нощи, рехабилитация.
Лъши казва само:
Ако са с нас, ще намерим решение.
И решава. С любов храни Моли, облича Рая. Заедно плачехме, когато Моли за първи път се изправи. Смеехме се, когато Рая, в инвалидна количка, минаваше двора.
Преминават пет години. Те вече не са домашни любимци. Те са семейство.
Сега, когато се прибера, ароматът на кекс ме посреща. Лъши ме прегръща отзад, силно, и започва да трепери.
Какво се случи? обръщам се към нея.
Ще се обогатим шепне, поставя ръка върху корема си.
Първоначално не разбирам. После разбирам.
Четиридесет съм. Тя е тридесет и седем. Дълго се стремихме. Почти се предадохме. Почти. Но една странна жена ни каза:
Ще имате три деца. Две са дарове на природата. Едно от Бога. От доброто сърце. От търпението. Пътят ще е труден, но светъл.
Моли, навита в плюшен зайо, спи на прозореца. Рая, вече възрастен, се приближава, се облегне към крака ми и въздъхва дълбоко.
Тогава не вярвах. Сега вярвам.
Защото една нощ казахме да на живота. И животът ни отговори да.
