Среда на есента. Не бих казал, че времето е хубаво. Няма и следа от “цъфтящо лято” явно природата има други планове.
Листата побързо пожълтяват и се събират на руло, фини дъждовни капки не престават да падат цял ден. Пронизващителният вятър те кара да търсиш убежище в топлината. Навън е само +6°C. Адски студено за края на септември…
А аз, по волята на съдбата, трябваше да отида в командировка в малък град.
Настаних ме в стар двуетажен дом на приземния етаж. Когато тук са били апартаменти за млади специалисти с семейства, но сега и със специалистите е трудно, така че сградата беше преустроена в хотел…
Въпреки това, стаята ми хареса. До прозореца растеше висок стар клен, и когато отварях фортката, за да пуша, неволно се възхищавах на това красиво, силно дърво…
През деня бях зает с работа, а вечерта се наслаждавах на тишината и четенето на любима книга.
В родния ми мегаполис точно тишината липсваше…
И една вечер усетих през прозореца някой да ме гледа. Някой ме изучаваше, наблюдаваше…
Усещането беше толкова ясно, сякаш кожата ми го долавяше.
Опитах се да разбера кой стои отвъд стъклото, но в тъмнината не видях нищо…
Обаче чувството, че някой проявява интерес към мен, не ме напускаше.
Човек ли беше? Или животно? Нямах отговор.
Един ден, когато се прибрах уморен и гладен в стаята си, пак усетих същия пронизващ поглед отвън.
Не бях обядвал, така че сглобих си проста вечеря наденица, консерви и хляб. Инстинктивно отворих прозореца…
И в същия момент на перваза се появи голям сив кот с янтарени очи. Красавец.
Очевидно той беше този, който ме наблюдаваше, скрит сред кленовите листа…
Е, влизай, поканних го. Гостен ще бъдеш. Гладен ли си? Тогава хапвай.
Котят, който ме гледаше от дни, явно вече беше преценил, че не съм заплаха. С достойнство, но предпазливо, се приближи до масата.
Сложих му в чиния парче наденица и риба, а заедно с тях и малко хляб. Не знаех дали котките ядат хляб, но за наденицата и рибата бях сигурен…
Той започна да яде бавно, важно
Не знам защо, но сърцето ми се изпълни с радост. Може би самотата те кара да цениш дори най-малките моменти на споделено присъствие.
Така вечеряхме заедно. След яденето остана още малко наденица, и котят ме погледна с такъв умоляващ поглед, че не устоях:
Искаш ли? Вземи си го.
Той размахна опашка, грабна парчето с зъби и като акробат изскочи от прозореца, изчезнайки в тъмнината…
Бях изненадан. Толкова ми се искаше да продължим да общуваме съжалявах, че си тръгна толкова бързо…
На следващия вечер всичко се повтори. Донесох повече храна дори взех варено пиле от бюфета, като смятах и за котката.
Той не ме накара да чакам. Този път дори не изчака да отворя прозореца започна да драска с лапа по стъклото.
Вечеряхме заедно, и този път той не бързаше да си тръгне. Започнахме да говорим.
Не беше чудно, че ме беше очаровал. Беше умен, зрял и красив.
Започнах да му разказвам за себе си, за работата, за живота… Той ме слушаше внимателно, сякаш поглеждаше право в душата ми с тези жълти очи…
Но около час по-късно, както преди, поиска си парче пиле, тихо ме измяука и изчезна.
Вече бях привързан към него. Мечтаех да го взема със себе си, да имам вкъщи верен приятел, с когото да споделям всичко…
Една жива душа под един покрив това би направило дома ми по-топъл.
Котят идваше всяка вечер. Вечеряхме, разговаряхме. Очите му отговаряха на въпросите ми или показваха съчувствие, ако разказът ми станеше твърде личен.
Оставаше само един ден преди края на командировката. Тревожех се как да му кажа, че ще си тръгна и искам да го взема със себе си?
Всеки вечер той си отиваше къде да го търся?
Този ден излязох по-рано от работа. Вървях бавно из града, без желание да се прибирам в хотела. Знаех, че ако той дойде, ще стане едва вечерта.
Оглеждах витрините, купувах неща за връщане, даже взех голяма чанта за всеки случай, ако решим да пътуваме заедно.
Така без да усетя се озовах в района на старите гаражи.
Изведнъж пронизителен котешки писък ме шокира. Освен писъка, чух и кучета някъде се водеше битка.
Тичах към шума и до полуразрушения гараж видях сцена, която няма да забуя.
Малка сиво-бяла котка прикриваше две малки котенца, а над тях се извисяваха зъбите на голямо куче. Още три пса обграждаха лесната плячка
Отвсякъде се чуваше лай, вой, писъци…
Моят кот, верният ми приятел, сега беше захапал един от кучетата и го дърпаше с ноктите си. Кров пръскаше на всички страни…
Котката крещеше от ужас, притискайки малките, а сивият кот се бореше отчаяно скачаше като вихрушка от едно куче към друго, разкъсвайки ги с ноктите…
И кучетата се поколебаха…
В ръцете ми имаше само чантите с храната и голямата, която бях взел за него.
Завъртях я, за да прогоня кучетата, но усилията ми почти не бяха нужни моят храбрец се справи сам.
Псовете избягаха срамежливо…
Погалих котката, взех котенцата и ги сложих в чантата.
Хайде, малки, вървим у дома.
Сивият кот последваше ни, леко куцайки.
В хотела огледах майката и малките. Имаха късмет бяха невредими.
Но моят красавец куцаше на предния си крак, а до ушкото му имаше изсъхнала кръв.
Утре щях да си тръгвам ще го закарам веднага при ветеринара.
Казват, че мечтите се сбъдват. Исках да взема един кот, а ще се завръщам с цяло котешко семейство…
Но бях щастлив. Сега имах свое семейство макар и котки.
И се надявах, че един ден ще имам и същото с хора.
Връщах се в своя град с най-скъпото придобитие.
А когато си щастлив сам, щастието се разпространява и на другите.
Така мисля аз. Сивият кот седеше до мен в колата, загледан навън, сякаш запомняше всяка измината километър. Котенцата мъркаха в чантата на седалката, а майката лежеше спокойно в скута ми. Когато влязох в апартамента си, отворих прозореца за първи път от години се чувствах у дома. През следващите дни всичко се нареди като по невидима карта: ветеринарят, храната, леглото за котките, игрите по пода. А вечер, когато седях с книгата в ръка, сивият кот скачаше до мен, поглеждаше ме с онези янтарени очи и лягаше, сякаш казваше: Тук си тръгнал. Тук си приключихме. А когато влязох в апартамента си, отворих прозореца за първи път от години се чувствах у дома. През следващите дни всичко се нареди като по невидима карта: ветеринарят, храната, леглото за котките, игрите по пода. А вечер, когато седях с книгата в ръка, сивият кот скачаше до мен, поглеждаше ме с онези янтарени очи и лягаше, сякаш казваше: Тук си тръгнал. Тук си приключихме. …Тук си казахме добре дошъл. И докато дъждът отново зачукваше по стъклото, а вятърът шепнеше в клоните на уличното дърво, аз затворих книгата, погалих кота и просто седях, слушайки тишината вече не празна, а пълна с мъркане, топлина и неочаквана принадлежност.
