Месец преди пенсионирането колегите започнаха да ме игнорират. Направо
Цветана Иванова веднага забеляза промяната колегите започнаха да говорят по-тихо, когато тя се приближаваше до бюрата им. Срещите минаваха без нея: Цветано Иванова, може да не идвате, обсъждаме плановете за следващата година. А тя все още има месец работа. Все още обработва документи. Но за всички вече беше призрак жена от миналото, която пречи под краката.
Защо ви се занимавате с детайлите на проекта? Ви на път да си отидете, отмахава се младата служителка Елица, когато Цветана попита за новия отчет. Тридесет и пет години опит, познава всички клиенти наизуст но сега това на никой не му трябва. Новите служители я заобикаляха, не задаваха въпроси, не искаха съвети. Сякаш вече беше мъртва, само че трупът още не беше изнесен.
В столовата разговорите прекъсваха, щом тя се появяваше. А, Цветана Иванова дойде Добре, ще си говорим после. И се разотиваха, оставяйки я сама с изстинал чай. На корпоратива я настаниха на далечна маса с другите пенсионери. Въпреки че все още работи. Все още решава важни въпроси. Все още може да бъде полезна.
Вкъщи не беше по-добре. Съпругът ѝ Георги я посрещна с въпрос:
Е, броиш ли дните до свободата?
Свободата. Сякаш тридесет и пет години бяха затвор. Цветана остави чантата на пода, свали обувките. Краката ѝ бяха тежки цял ден на крак, въпреки че нищо особено не беше правила. Нови задачи не ѝ даваха, старите постепенно отнемаха.
Не знам, Гошо. Някак е страшно.
Какво толкова? Ще си седиш вкъщи, ще гледаш внуците. Мария онова ден помоли да посидиш с Николчо следващата седмица.
Да гледа внуците. Да си седи вкъщи. Цветана отиде в кухнята, включи чайника. В прозореца се отразяваше жена с уморено лице. Кога бе станала толкова стара? Сякаш още вчера беше младо момиче, започващо работа в кантората след университета, а сега пенсионерка.
Телефонът вибрира. Съобщение от дъщеря ѝ: Мамо, утре можеш ли да вземеш Николчо от детската градина? Имам среща.
Разбира се, може. Какво друго да прави? На работа всички я избягват като прокажена.
На следващия ден Цветана отиде в офиса по-рано от всички. Стара навичка първа да отключва кабинета, включва кафемашината, проверява пощата. Само че сега пощата беше празна. Адресът ѝ постепенно беше премахнат от разписките.
О, Цветано Иванова, вие тук ли сте?, учуди се Елица, влизайки в кабинета. А аз си мислех
Какво мислеше?
Нищо. Просто вие скоро Ами, защо ви е да идвате толкова рано?
Цветана се обърна към монитора. На екрана празна папка Текущи проекти. Вчера там бяха три файла. Някой ги премести без предупреждение. Вероятно ре
Месец преди пенсията си, колегите започнаха да ме игнорират. Напразно…
