Винаги ще бъда до теб
Само не започвай пак! Обсъждали сме го вече хиляда пъти! Защо пак трябва да се връщаме на този въпрос? Цветелина махна изтощено с ръка и се обърна обратно към печката.
Днес денят беше пълен мрак. Започна още в пет сутринта, когато Виктор дотътри босите си крачета в нейната спалня и я побутна по рамото:
Мамо! Гърлото ме боли!
Цветелина още едва ли не сънуваше, но щом доближи устни до челото на сина си, сънят я напусна мигом.
Имаш температура, Вики. Хайде, ела! грабна го и излезе от стаята, притваряйки плътно вратата. Хич не ѝ се слушаше после оплакванията на Денис, че не се е наспал.
Измери температурата, даде му сироп да я свали и го сложи обратно в леглото. Погледна часовника и реши, че няма смисъл да ляга повече. По-добре да изчака да отвори поликлиниката и да викне лекар. След като се убеди, че Виктор заспа, Цветелина отиде в кухнята, сложи ароматно българско кафе да се вари и се загледа през прозореца.
Тази зима дойде със сняг за чудо и приказ. И сега дворът беше цял покрит с дебело пухкаво одеяло, валяло цяла нощ. Почти никъде нямаше стъпки, само тук-там се виждаха вериги отпечатъци от ранобудници, тръгнали по работите си. Цветелина зърна движение и понечи да се усмихне. Котаракът на съседката, леля Данчето, подскачаше из снега, ту почти изчезваше в преспите, ту пак се появяваше. Само на него такова времето не му пречеше! Мечо така го бяха кръстили беше такъв вълшебен образ, че не издържаше вкъщи и настояваше да го пускат навън. А щом не стане по негово, целият вход слушаше какви драми се разиграват! Но Мечо имаше едно достойнство никога не беше създал проблем в дома; за нуждите си все навън излизаше.
Само предния ден, докато слизаше да вземе Виктор от детска градина, Цветелина видя как Мечо си пробива път към входа и мърмори ядосано.
Хайде, разправяй се! Но ще ме чакаш! Ауу, Цветелинке, виж го само този калпазанин, ой! Като че той ми е шефът, не обратното. Чак сега се прибирам от работа, а то разправии!
Привет, лельо Дани! Гледам го, голям характер!
А, да! Търси такъв друг! Карма ми е май все сериозни мъже да гледам
Цветелина се усмихна, поклати глава и продължи нататък. Даниела всъщност имаше син Мартин, тихо момче с много ум и чувство за хумор, но за жалост малко го забелязваха. За повечето си оставаше “невзрачен очилатко”, слабичък и не особено висок, за когото момичетата не се обръщаха. Цветелина дружеше с него от малка. Още от онзи момент, когато почина майка ѝ.
Майката на Цветелина Ирена, я блъсна кола на пешеходна пътека. Беше изрядна, преминаваше по зебрата, но това не ѝ помогна. За Цветелина това бе най-страшното учеше я, че щом спазваш правилата, няма от какво да те е страх.
На нея и Мартин тогава им бяха по десет години. Цветелина не знаеше как се губи близък човек. Замлъкна, плачеше навсякъде и се изолира. А когато оставаше сама се свиваше някъде в ъгъла и заспиваше от изнемощение. Дори психологът, когото баща ѝ заведе, не можа да намери решение. Беше страх, който се отпечатва в тялото.
Помогна ѝ точно Мартин. Той бе изгубил баща си две години преди това и може би по-добре разбираше какво става в душата на приятелката му. Почти се пренесе вкъщи при тях. Леля Дани не възрази, съжаляваше много Цветелина, останала без майка. Съседките носеха храна, оставаха да я гледат, когато баща ѝ трябваше да изчезне. Никога, през всичкото това време, Даниела не ѝ упрекна, ако синът ѝ се прибиреше късно беше с Цветелина, четеше ѝ, караше я да прави домашните, да излиза на танци и гимнастика, както беше мечтата на Ирена за дъщеря си. С времето, тази грижовност върна Цветелина към живот. Когато един ден двамата донесоха вкъщи писенце, което едва-едва държеше очички отворени, и поискаха мляко от леля Дани, за да го нахранят, Цветелина каза първите си думи от много време:
Може ли шише с мляко?
Слава Богу, върна се! прошепна Даниела наум.
Котето остана при Мартин, защото бащата на Цветелина Владислав, се оказа с алергия.
Оттогава Мартин беше винаги наблизо. Цветелина толкова се беше свикнала с присъствието му, че го смяташе за естествено продължение на себе си. Двамата единствени деца в домовете си, откриха нещо като братство, което рядко се ражда дори между родни братя и сестри.
Не им трябваха думи разбирателството им беше като на близнаци. Цветелина започваше изречение, Мартин го завършваше. Възрастните се чудеха, но не пречеха тази дружба помагаше да минат през детските си рани.
Проблемите дойдоха едва към края на гимназията. Цветелина се оформи в хубава, умна и много привлекателна девойка, а ухажори не липсваха. Мартин гледаше мълчаливо, а и знаеше, че тя сякаш не обръща особено внимание на никого до появата на Денис.
Тя го срещна пред Спортната зала, където ходеше на художествена гимнастика, като се подхлъзна на стъпалата.
Госпожице, добре ли сте? Дайте, ще помогна! Пред нея застана висок, строен младеж и ѝ подаде ръка. Лед навсякъде! Нещо да не сте си ударили?
Цветелина погледна в очите на спасителя си и онемя. Винаги разправяше, че не вярва в любов от пръв поглед. Е, сгрешила!
Пропаднах, Марти! Изгубена съм! Той е
Какъв? Мартин смръщи чело, но Цветелина вече беше потънала в мечти.
Не знам как да ти обясня Най-добрият! и завъртя се в стаята. Поне можеш да се радваш за мен!
За любима приятелка да. Радвам се! насили се Мартин, после се измъкна с оправдание за работа.
Тя не забеляза нищо, унесена в мислите си. С Денис се бяха заедно повече от три години и накрая решиха, че са достатъчно зрели, за да поканят родителите си и да подадат молба за брак.
Жалко, че трябва булчинска приятелка. Защо не може приятел на булката? Цветелина се въртеше пред огледалото в булчинската си рокля.
Мартин, който я беше закарал на шивача, седеше встрани и я гледаше. Майсторката, която коригираше полата, малко не го изгони:
На младоженеца не се полага да я гледа в роклята!
Той не е младоженец! засмя се Цветелина. Той ми е приятел.
Приятел интересно! поклати глава шивачката.
Наистина ли е учудващо? намеси се Мартин. Хората и приятелство могат да имат. Цвети, айде да бързаме имам работа след това.
За минутка! Цветелина се втурна да пробва, а Мартин падна на дивана, уморен.
После, като се върнеше назад, Цветелина си мислеше: как изобщо не бе видяла навреме червените флагчета при Денис? Свикнала на вярност и грижа, вярвала, че винаги ще бъде принцесата в кулата, която ще я пазят, ще се грижат, ще радват Не било така! Оказа се, че има принцове и принцове роли всякакви.
Първите сигнали бяха, когато се разболя тежко половин година след сватбата. Нищо особено уж, възпалено гърло, но в нейните усилия да бъде добра съпруга и домакиня, малък проблем се превърна в здравословна криза. Лекарят ѝ препоръча пълни изследвания част от тях платени, а Денис се възмути:
Това е глупост! Имаме спестявания за морето! Здрава си, само си въобразяваш. Просто искат да вземат пари!
Цветелина не можа да повярва.
Наистина ли го мислиш?
Естествено!
Денис гласът ѝ пресекна, както като дете, думите трудно излизаха, значи по-важно ти е да отидем на почивка, не здравето ми?
Нямаш нищо, не се паникьосвай! Ще отидем на плажа, ще ти мине. Просто си изморена.
Изледванията ѝ плати баща ѝ, Владислав, който само попита и се замисли.
Почти година отне възстановяването, и пак не напълно. Проблемите със сърцето останаха, а когато разбра, че ще става майка, лекарите веднага я сложиха в рискова група.
Не ме разбирайте погрешно, Цветелина, просто добре помислете. Бременността много натоварва организма. Сега се справяте, но по-нататък може да се усложни
Няма какво да се мисли. Ще раждам!
Значи заедно ще работим.
И така бе бориха се с всички сили. Последните три месеца лежеше болнично, а накрая Виктор се роди здрав и навреме. Какво струваше това на Цветелина, знаеха само двама баща ѝ и Мартин. Точно тогава осъзна докрай, че Денис живее свой живот тя в него заемаше малко място. Когато разбра, че бебето се е родило, Денис тръгна да празнува, изключи телефона и три дни не се прибра. Цветелина се побърка от тревога, а когато баща ѝ я увери, че всичко е наред, само я прегърна.
Тогава претръпна окончателно нейната приказка е свършила. Само реакцията на Денис към Виктор я спря да се разведе веднага щом напусна болницата.
Към сина си той прояви нежност грижеше се за него, ставаше през нощта, преобуваше, извеждаше го. Когато обаче нещо го ядоса, настояваше Цветелина да го отведе и да го остави на мира, а после пак ставаше най-добрият баща. Тези промени я объркваха ту любов, ту раздразнение Но, в началото, хубавото преобладаваше.
Отношенията помежду им станаха такива, че живееха успоредно, без истинско пресичане както в правоъгълник по геометрия.
Докато Виктор беше малък и често боледуваше, Цветелина нямаше време да се вглежда в семейния си нелеп живот. Тя сама водеше детето по лекари, защото не знаеше как ще реагира Денис; той или помагаше с въпроси и интерес, или вдигаше скандал, ако го помоли да я закара. Тези люлки ѝ омръзнаха. Баща ѝ ѝ помогна да вземе шофьорска книжка, гледаше Виктор, докато се учи. После ѝ подари старо, но здраво Пежо, та да не зависи повече от прищевките на мъжа си.
Владислав отдавна бе разбрал що за човек е Денис, но не се намесваше. Само веднъж, когато Виктор беше на две, болен с температура, а Цветелина изтощена, остави детето на дядо си и просто се свлече на пода в хола от преумора. Тогава баща ѝ, когато я видя да се съвзема, ѝ каза:
Цвете, няма да те съветвам или разпитвам. Просто знай, че не си сама. Нали ме разбра?
Благодаря, тате, знам го! прегърна го тя. Просто още не съм готова Докато не реша напълно, Денис ми е съпруг.
Той само кимна и я притисна към себе си.
През всичките тези трудни години Мартин винаги бе край нея, помагаше както може. Дали да купи лекарства, когото тя не може да излиза, или да я закара на преглед, когато колата се развали; да отведе Пежото на сервиз За всичко разчиташе на него чувствата ѝ към Мартин бяха абсолютно доверие.
И сега, когато гледаше заснежения двор, мислеше как Мартин се връща от командировка и би могъл да ги закара при педиатъра, ако не успее да го извика на дом заради повредената кола. С парите също беше зле Денис казваше, че инвестира в бизнеса, а нейната заплата от детската градина стигаше едва за най-необходимото, защото все беше в болнични покрай Виктор. Поне живееха в апартамента на баща ѝ, а Владислав отдавна беше на вилата предпочиташе градината и спокойствието.
Цветелина хвърли поглед на часовника и позвъни в поликлиниката. Извади късмет лекарката се беше върнала от отпуск и приеха заявката ѝ.
Докато приготвяше закуска, влезе и Денис сънен, изморен.
Какво пак? Защо се разхождахте цяла нощ?
Виктор е болен отговори тя кратко.
И заради това не ми се спи? Добре аз ще вляза в банята, после направи нещо за ядене, много време нямам.
Цветелина без дума се обърна към котлона. Готвеше най-вече за Виктор когато беше болен, обичаше мекички с домашно сладко, както тя ги беше нарекла направени за оздравяващи. Знаеше, че и Денис ги харесва, значи няма да има недоволни.
А, с баща ти говори ли?
Не.
И защо се бавиш? Колко може да те упреква човек? Плащам за този апартамент, а все едно съм на гости. Само искай, все искате пари ти и детето. Аз бачкам вечер и пак е недостатъчно!
Денис продължи да роптае, но Цветелина вече не го слушаше. В нея нещо се скъса този фин конец, който още ги свързваше, на който държеше спомените им, първите целувки, грижите, най-щастливите дни и раждането на сина Тихо остави лопатката и се обърна към него.
Ще ти кажа веднъж, чуй ме прекъсна го тя. Днес ще си събереш багажа и ще излезеш. Развеждаме се, Денис. Не мога повече така, вече три години е непоносимо и ти го виждаш. Кой, колко, кога е плащал няма да мислим. Важно е само, че имаме син и заради него трябва да поведем нещата човешки, макар и да не сме вече семейство.
Денис изслуша, пробва да възрази, после се отказа и троснато удари вилицата по масата.
Тва ли е? Помисли до вечерта. Може да се осъзнаеш.
Няма да се осъзная, реших. Познаваш ме знаеш какво значи това.
Пълни глупости! Ще видим кой ти трябва теб, с дете отгоре. Като си помислиш звънни. Аз ще съм при нашите.
Добре. Цветелина се обърна обратно към печката, сдържайки сълзите.
Денис излезе, след малко се тресна входната врата. Тя се струполи на стол и се разрева, докато синът ѝ още спеше. Щом чу лекичките му стъпчици по коридора, бързо си избърса сълзите и сложи мекички в чиния.
Най-доброто момче на света, гладен ли си?
Не много, мамо. Главата ме боли и мен вече.
Ами, мекичките може да помогнат на главата ти, как мислиш?
Може! Ама само със сладко!
Разбира се!
След като лекарката ги прегледа и написа рецептите, Цветелина грабна портмонето и вече искаше да звънне на баща си, когато някой почука на вратата. Само Мартин. Той никога не използваше звънеца вече беше нещо като невидима уговорка.
Здрасти!
Здрасти! Как върви тук? държеше пакетче с количка, подарък за Виктор. Цветелина се усмихна тъжно не помнеше последно Денис какво е купил на сина си. Всички подаръци за рождени дни, за Коледа, купуваше тя. Мартин никога не идваше с празни ръце.
Виктор пак е болен. Ще останеш малко? Аз да скоча до аптеката.
Никакъв проблем. Дай списъка аз ще отида.
Тя му подаде списъка и, щом Мартин излезе, звънна ѝ телефонът.
Госпожа Цветелина Владиславова?
Да, аз съм.
Обаждат се от областна болница. Баща ви е приет по спешност.
Какво се е случило? Цветелина стисна телефона.
Инфаркт. Състоянието му е тежко.
Тръгвам!
В паника се замята из дома, търсеше какво да вземе. Баща ѝ никога не се бе оплаквал от сърцето. Сега изведнъж осъзна колко лесно се губи най-скъп човек.
Механично звънна на Денис.
Денис…
Какво? Обаждаш се да мислиш пак?
Денис, тате е в болницата. Инфаркт.
И? Ти искаш да се развеждаш, нали?
Цветелина втренчи очи в телефона и го затвори.
Дойде Мартин, видя я, вече обута.
Къде?
Тате е в болница. Инфаркт
Думи повече не бяха нужни. Мартин притича до майка си да гледа Виктор, а Цветелина се качи с него и отпрашиха към болницата.
До вечерта чакаха пред приемното да чуят какво ще стане. Мълчаха. Накрая Цветелина прошепна:
Благодаря ти Как е хубаво, че си тук.
Винаги ще бъда до теб
Знам, Марти. Вече всичко знам
Лекарят най-после излезе. Видя Цветелина, опряла глава на рамото на Мартин, заспала изнемогнала. Той я събуди внимателно.
Преместихме баща ви в отделение. Далеч сме от края, но най-лошото е минало. Идете си, починете. Попитайте на пропуска за часовете утре ще можете да го видите.
Цветелина прегърна Мартин и заплака сега вече сълзите носеха със себе си цялата болка от последните години.
