Сватба няма да има
Виолета прекрачи прага на стаята и замръзна. Пред нея, облечена в сватбена рокля, стоеше Марияна сияеща като пролетна бризова светлина. Роклята ѝ прилягаше безукорно, подчертаваше нейната изящна фигура, а в очите ѝ грееше странно призрачно щастие леко като пара. Виолета не издържа и избухна в приглушено възклицание:
Господи, направо светиш! прошепна тя, вперила невярващ поглед в приятелката си. Изпълнена съм с радост за теб! Най-после намери сили да затвориш страницата с Данаил и да отвориш сърцето си за нови усещания, за нови дирения! Великолепна си!
Усмивката на Марияна премигна и се стопи, сякаш някой духна в свещта на спомена. Тя скришно се смръщи, захвана се вещо да откопчава малките копченца по кръста на роклята, без да гледа Виолета.
Ще я сваля, промълви тя по инерция, оставаха само две седмици до тържеството. Ако нещо се случи с роклята, другаде като нея няма да намеря
Виолета си прехапа устната. Усети, че е навлязла в тъмното, където не ѝ беше работата. Защо изобщо спомена Данаил? Сега в живота на Марияна има стойностен мъж, спомените за миналото само тровят. Данаил не заслужаваше нито една сълза на Марияна! Не и след всичко останало…
Преди време Марияна бе убедена, че той е “този” търсеният. Убедена, че любовта им единствена и завинаги. После всичко се разхлаби, започна да ѝ се изплъзва. Той първо се отдръпна, намери куп причини да не се виждат, после започна да критикува избора ѝ, приятелите ѝ, мечтите ѝ. Накара я да напусне обещаващия проект на работа, разубеди я да отиде на следдипломна специализация в чужбина, после настоя тя изцяло да смени професията си.
Семейството на Марияна гледаше онемяло как дъщеря им се променя и губи себе си, но нищо не можеше да стори. Опитите за разговор водеха само до скандали Данаил успя да ѝ внуши, че роднините просто не го приемат и искат да разбият тяхната “идеална любов”. Напрежението нарастваше, и в един момент Марияна почти престана да говори с родителите си.
А после той просто изчезна. Остана огромна празнина и детето, което Марияна реши да задържи, въпреки всичко.
Докато Марияна трескаво събличаше роклята, Виолета усещаше вина, ненаситна, тежка като сняг по черешов цвят. Искаше само да види приятелката си щастлива, не да боде незарасналите ѝ рани
Сега малкият Данаил вече беше на четири. Бодро, неспирно момченце, задаващо въпроси за небето, за облаците, за буболечките сред мократа трева след дъжд. В детската градина учителките често отбелязваха будния му ум Данаил учеше бързо, рецитираше стихове, заслушваше се в приказки.
През повечето време детето бе при баба и дядо родителите на Марияна. Те го обграждаха с грижи и развиваха талантите му записаха го в градина с английски език, заведоха го на плуване, на танци. Марияна идваше неколкократно на седмица, но не оставаше дълго.
Причината бе дълбоко наранената ѝ душа Данаил беше досущ като баща си: същата къдрава коса, същите очи и едва доловима усмивка. Сякаш всеки поглед към сина връщаше Марияна в оня мираж на семейно щастие. Тя го обичаше повече от всичко, гордееше се с всяко негово постижение, с всяка негова усмивка, но успоредно с това болката я настигаше със сила. Достатъчно бе да го прегърне, и сълзите вече бяха на ресниците. Тя се обръщаше уж да оправи блузката или да потърси нещо в чантата, и плачеше така, че Данаил да не вижда.
В една ленива вечер Марияна дойде да вземе Данаил от родителите си. Момчето сглобяваше пъзел на килима с намръщено, съсредоточено лице. Щом я видя, подскочи и я завлече към своя свят.
Мамо, виж! Почти е готов! Това е къщичка с дръвче, а… тук ще сложа кученце!
Тя коленичи, опитвайки се да се усмихне.
Толкова е красиво, погали го по главата. Много си сръчен, съкровище.
Данаил замислен вдигна очи към нея:
Мамо, а къде ми е тати? В градината всички имат татковци, само аз нямам
Вътрешно Марияна се вцепени, но успя да си придаде спокоен глас:
Не знам, сине. Твоят тати сега е далече. Но сигурна съм, че мисли за теб.
А защо не ми се обажда? свъси се малкият, смутено. Бих му показал, че вече сам връзвам връзките на обувките си.
Много е зает, изрече тя приглушено, усещайки буца в гърлото си. Но съм сигурна, че се гордее с теб.
Момчето замислено кимна и се върна към пъзела:
Тогава ще довърша къщичката и тати ще види колко съм умен.
Марияна го наблюдаваше и безгласно преглъщаше сълзите, докато прокарваше ръка през къдриците му, опитвайки се да запомни това нежно, изпълнено с доверие мигновение.
Макар и да се преструваше, че забравя Данаил-старши, Марияна несъзнателно го оправдаваше. Може би го сполетяло нещо лошо, може бе е в беда? Тези мисли й помагаха да не потъва напълно в отчаянието.
Родителите неведнъж опитваха да разговарят с нея. Майка й деликатно загатваше, че миналото трябва да се остави, че синът й се нуждае от нея тук и сега. Приятелките бяха по-директни: “Забрави го, върви напред!” Но Марияна все им противоречеше, оправдавайки се със спомени. След кръг от спорове замлъкваше, оставяйки другите само с въздишка и безпомощност.
И все пак тя не седеше на едно място проверяваше социалните мрежи, звънеше по познати места, дори пускаше обяви за помощ. Безрезултатно. Но не можеше или не искаше да приеме, че той просто си отиде.
Пет години по-късно в живота ѝ се появи Христо. Запознаха се почти случайно на рожден ден на общ познат. Той й направи впечатление беше стабилен. Мъж от онези, които гледат с открит поглед, добър, внимателен истински!
Още след първите срещи Марияна усети, че може да бъде себе си с Христо. Той не очакваше маска на постоянно щастие, не я насилваше да говори ако не желаеше. Проявяваше грижа в детайлите какъв чай харесва сутрин, помнеше имената на колежките й, помагаше с всякакви битови грижи. Христо излъчваше спокойствие, на което Марияна се отпусна.
Освен това той бързо спечели Данаил. Първата им среща момчето го гледаше с подозрение, държейки се скрито под полата на майка си. Но Христо се наведе до нивото му, попита за любимите му филмчета. Само след трийсет минути вече строяха кула от конструктор и Данаил периодично сваляше Христо да види последното си творение.
Постепенно Христо стана редовен гост в дома, в който живееха Данаил и баба му и дядо му. Вземаше го на разходки, учеше го да кара колело, четеше приказки за лека нощ. Веднъж дори каза на Марияна: “Искам да бъда наистина баща за него. Ако и ти искаш ще го осиновя”
Виолета се радваше за приятелката си. Забелязваше светлина в очите й, древният страх изчезваше, усмивката вече бе автентична. Но днес неволно отвори рана спомена Данаил-старши. Сега само се надяваше, че Марияна няма пак да се потопи в мрака.
Самата Марияна се държа изненадващо спокойно.
Пораснах, усмихна се тя, нежно сгъвайки роклята върху леглото. Осъзнавам вече, че чувствата ми към Данаил трябва да останат назад. Понякога дори съжалявам, че кръстих сина си на него. Толкова инат бях, колко ви е търпението не знам
Виолета приглади ръката ѝ:
Мислиш ли да върнеш Данаил у дома?
Да, рязко стана сериозна Марияна. Христо настоява най-много. Дори предложи да сменим името на детето. Каза, че така ще съм по-спокойна. Така или иначе ще трябва да преправяме акта за раждане след осиновяването.
Тя замълча, гледайки как капки дъжд се стичат по прозореца.
Вече знам, че синът ми не заслужава да е заложник на спомени. Той трябва да има пълноценно детство, с двама родители! Баба и дядо са страхотни и ще останат, но не могат да го заместят! Христо ще е прекрасен баща, виж как ги събра съдбата
Прекрасна идея! оживи се Виолета. Попитай го кое име най-много му харесва. По-лесно ще свикне.
Не съм сигурна. Ще помисля, има време.
Ала в душата си Марияна въздишаше. Тя още обичаше Данаил, макар да няма вече смисъл. Родителите ѝ все по-рядко позволяваха контакт със сина ѝ плачеше при всяка среща, приятелите се отдръпваха. Време беше да се остави миналото. Да се съсредоточи върху
Сватбата.
Но това се оказа ужасно трудно.
Христо бе наистина добър човек… но не беше Данаил. Марияна не изпитваше дълбоки чувства користливо използваше нежността му.
Ако Данаил се върнеше тя би дала всичко, за да е с него…
***************************
Сватбата няма да я има! произнесе Марияна, тананикайки под нос и прескачайки по пода. Разделяме се като платноходки по Черно море!
Христо я гледаше объркано. Седмица до сватбата вече бяха поръчали менюто, украсата, поканили гостите. Всичко беше реално, близко… А сега? Тя казва: Сватба няма да има?
Как така “няма да я има”? опитваше се мъжът да разбере дали това е лоша шега. Марияна, какво стана? Обясни нормално
Тя махна с ръка на въпросите му, луташе се из стаята, хвърляше дрехи в отворения куфар, очите ѝ светеха с трескаво щастие, устните били в усмивка истинска, непривична.
Данаил се върна! изтърси, без да погледне Христо. Толкова необуздана радост звучеше в гласа ѝ, че в гърдите на Христо нещо се скъса. Вчера пристигна, говорихме си Не вярвах, че е истина!
Остана неподвижна, обърна се към него възторг, нетърпение в погледа, никакво съжаление.
Благодарна съм ти за месеците, продължи по-меко тя, с теб беше уютно, спокойно… Но не съм те обичала истински. Сега имам шанс за щастие не искам да го изпусна.
Христо усети студена празнина пак Данаил. За него тя винаги говореше със свещен трепет. Надяваше се с времето съвместният живот да промени чувствата ѝ, но…
И какви оправдания ти разказа този път? най-после каза, с глас като през сън.
Не се оправдаваше! остро отвърна Марияна. Само каза, че разбрал грешката си. Мислил за мен през цялото време.
Тя отново се завъртя, хвърляйки погледи насам-натам. Артикулира рутинно:
Говорихме по телефона Родителите му го пратили да учи в Лондон, не можел да ме предупреди, че тръгва. Представяш ли си, мислил за мен Сега е тук ще бъдем заедно.
В съзнанието ѝ кънтяха думите от първия телефонен разговор:
Марияна, изглежда ужасяващо, разбирам. Но родителите ми ме поставиха пред свършен факт. Или Лондон или ще ме отлъчат. Нямах достъп до пари, изключиха ми телефона. Бях безпомощен.
Не можа ли поне да звъннеш? гласът ѝ се счупи.
Какво бих ти казал? Че съм слаб и се подчинявам на родителите си? Мълчах, нямах изход…
Тогава почувства топлина, облекчение. Цели години е изпитвала вина, а сега Ето го, говори ѝ това искаше
Сега всичко ще е ново, довърши той. Върнах се и няма да тръгна никъде.
Такова мамещо ехо отекна в мислите ѝ.
Не се притеснявай, добави Марияна вече тихо. Казах на всички, че сватба няма. Ще те съжаляват известно време, но ще преживееш.
Подхвана куфара си, изправяйки се, оправяйки си косата с делова важност. За последно го погледна в нея нямаше ни следа от съмнение:
Моля те… Не ми звъни напразно, не пиши безсмислени послания. Решението е крайно и няма да се промени.
Закърши куфара, закачливо се полюшна, отвори бързо вратата и излезе нито миг не се обърна назад.
Христо остана сам, стоеше сковано. Въздухът бе пропит с нежен аромат на жасминов парфюм, в ушите още звучеше: “Данаил не е такъв!”
Бавно седна на стола, изведнъж го удари умора. Всичко се случи на един дъх, необратимо. Сега оставаше да се учи да живее без илюзии.
***************************
Данаил отвори вратата, учуден от ранния гост… На прага Марияна с два куфара, лицето ѝ свети, очите ѝ пламтят в щастливо очакване. Застана неподвижен.
“Как можа да сбъркаш толкова?” мислеше си той.
За него всичко бе приключило. Щом бе чул, че Марияна има Христо, въздъхна с облекчение завръща се в Пловдив със своята съвсем нова съпруга, спокойно, без страх от миналото.
Обръща ѝ се по телефона и, след протоколно “да се разберем, да се сбогуваме”, до сега нищо друго.
А сега тя е тук с целия си багаж. Данаил отстъпи крачка назад, устата му пресъхна.
Данаиле! възкликна Марияна. Решила съм всичко! Върнах се, ще сме заедно!
Посплаши го сигурността в гласа ѝ. Тя пристъпи, но той я спря с ръка.
Изчакай, Марияна. Може би не знаеш всичко
Тя се намръщи, усмивката ѝ се стопи.
Но, нали затова дойдох да говорим, да решим…
Данаил въздъхна тежко.
Вече съм женен, Марияна. Два години. Имам нов живот.
Тя замръзна, очите ѝ се разшириха, после избухнаха в яростна смес от болка и негодувание.
Какво? Лъжеш ме! Ти дойде… ти звъня… каза, че се е променило всичко!
Исках да приключим по човешки, каза той тихо. Да ти кажа, че време мина, всеки по пътя си. Ти не го разбра.
Марияна отстъпи, ръцете ѝ потрепериха. Стисна зъби и избухна:
Излъга ме! Захвърлих всичко, за да дойда при теб!
Никога не съм ти обещавал нищо, студено каза той. Ти реши сама, не аз. Просто не исках да те нараня.
Тя хвана куфара и го захвърли дрехи се разпиляха по коридора. Викаше, тресеше се от гняв и отчаяние.
Данаил твърдо, но спокойно я проводи до стълбището, затвори вратата. Но тя продължаваше да чука, вика, съседите излизаха, сумтяха, един заплаши да се обади в полицията.
Накрая, когато остана само ранобудния квартален гълъб зад ъгъла, тя си тръгна, обръщайки се и викна през сълзи:
Ще се върна! Ще съжаляваш!
Данаил въздъхна, претърколи умора през главата си. Знаеше краят не е тук. Време беше да продава апартамента и да изчезне в друг край на Пловдив.
***************************
Марияна вървеше по тесните, каменисти пловдивски улици като сянка. Очите ѝ плуваха в сълзи, в мислите й претъркалваха фрагменти без посока, без изход. В нейната представа трябваше да я чака прегръдка, топлина, втори шанс. А действителността беше сурова, безмилостна като лед.
Дълго скиташе, докато стигна до блока на Христо. Поспря пред входа, избърса сълзите, пооправи косата си. Натисна звънците няколко пъти нерешително.
Христо отвори една педя по-късно, с лице каменно, далечно. Мълчаливо я погледна, не направи жест да я покани вътре.
Христо, моля те, прозвуча пресипналият глас. Знам, че сбърках. Постъпих ужасно, но… искам да поправя всичко.
Гласът ѝ потрепери. В очите ѝ проблесна отчаяние.
Никога няма да споменавам името на Данаил. Кълна ти се! Само с теб мога да бъда щастлива. Дай ми шанс…
Тя действително вярваше в тези думи. Ако Христо й прости, всичко ще се оправи.
Той поклати глава бавно.
Марияна, ти вече избра. Преди няколко часа беше тук, каза, че си тръгваш към него. Ти реши.
Обърках се! избухна. Не знаех какво върша! Просто емоции…
Христо въздъхна, прокара ръка през косата. Трябваше да остане хладен.
Ти не просто ме напусна ти избра другия. Това бе твоят избор. А сега, когато не стана, както искаше, се върна?
Да! извика тя. Защото те обичам! Само теб
Той се усмихна кратко, погледът му бе странно ясен и твърд:
Вече не вярвам в искреността ти. Прощавай.
Марияна почувства как вселената се срина. Христо я гледаше спокойно, без злоба, без капка укор просто бе убеден.
Моля те… прошепна, но гласът захлипна.
Прости, каза той. Така е по-добре.
Вратата се захлопна. Тя остана да стои в празния коридор. После се свлече на стъпалата, скри лицето си в длани и се разплака. Плачеше не от обида, не от гняв а от болезненото осъзнаване, че изгуби всичко. И сега не знаеше накъде
Тънката, особена светлина на съня се стелеше по стените, а по уличката връвеше кестенова сянка, прегръщаща самотата на нощта.
