Ох, сладур мой! Мило мое момче! Боже, защо малките деца са такива сладури, а? Цветана Захариева чуруликаше на внука си, гордо показвайки го през камерата.
Шестият месец на Иванчо беше отбелязан както си му е редът. Аниматори, балони, голяма красива торта. Баба и дядо се бяха постарали. Даниела не особено подкрепяше тази идея. Не че й беше неприятно, напротив беше й хубаво, че родителите искат да зарадват нея и детето, но както и в детството бързо й доскуча от шумния празник. Иванчо явно й беше взел характера едва половин час след началото започна да плаче неутешимо, та Даниела взе да го носи в къщата. Добре затвори прозорците, седна с него на креслото и след няколко минути малкият вече спеше.
– Натовари се, щастие мое. Още ти е рано за такива празненства…
Цветана се покачи към детската стая, като по пътя грабна подаръка си от масичката в коридора.
– Спи?
– Умори се. Мамо, казах ти, че е още малък за толкова шум.
– Нищо страшно, нека се учи. Дъще, можем да си позволим да направим празник на обичания внук. Колко го чакахме! Виж какво му купих! Да се разтопиш, направо!
Шумоленето на хартията обезпокои Иванчо и той неспокойно се размърда.
– Мамо, айде после, а? Даниела започна да се разхожда из стаята, приспивайки детето.
– Ей, такава ли си ми, пак и подаръкът не ти е интересен! нацупи се Цветана, като остави кутията на масичката.
– Хайде, мамо, много ми е интересно! И съм убедена, че е прекрасно. Можеш ли да ми донесеш малко вода? Умирам от жажда!
– Остави малкия и слез долу.
– Ще се събуди.
– Ми нищо, ще го разходим навън после!
– Мамо, ако се събуди сега, ще плаче и ще се дере много дълго. Признай, че не е добра идея.
– Данче, децата трябва да се възпитават от малки. Какво значи ще крещи? Възпитаните деца не крещят!
Даниела се дръпна за миг, но после продължи бавното си танцувално приспиване из стаята. Толкова плавни и грациозни движения, че човек може да си помисли, че цял живот е учила балет. Възпитаните деца не правят каквото не се харесва на големите. А възпитаните момичета трябва да са перфектни във всичко. Изправен гръб, вирната брадичка, първа позиция! И никакви възражения!
– Аз ще отида при гостите. Ти като го приспиш ела да посрещаш хората. Не е прилично вечерта да минава без домакиня.
– Замести ме, мамо, моля те.
Цветана слезе, а Даниела пак се сгуши на креслото със сина си. Колко ли беше минала, докато го доживее този момент…
Даниела беше израснала в “правилно” семейство. Дядо й беше академик, баба й водещ хирург в София. Баща й не се отдели от традицията стана лекар. Но така и не разбра как този умен, уверен човек стана безволев в ръцете на майка й. Цветана беше далеч от науката. Едва завърши университета, скри дипломата и тръгна да си търси съпруг. По-скоро, бабата Велика търсеше мъж за внучката си. И много добре се справи! Родителите се запознаха на някаква вечеря, всичко тръгна по план: хубава, приказлива Цвети омая Андрей за нула време, после сватба и кооперативен апартамент, купен от родителите. Даниела се появи две години по-късно и веднага премина във владение на баба си. Велика натискаше всичко ясла, курсове, подбор на занимания. Два езика, балет и частни уроци по пиано.
– Детето трябва да бъде съвършено!
Уикендите минаваха в музеи и театри с баба Велика. Родителите ги виждаше рядко. Баща й работеше много, майка й колкото да я целуне, и хайде пак на вечеринки.
Такава стриктна “инвестиция” даде резултат Даниела първо учи в хореографско, после я взеха в известен софийски балетен театър. Кариерата й тръгна, но срещна бъдещия си съпруг Николай. Той не се понрави на никого освен на баща й.
– Леле! Каква неравностойна връзка! вайкаше се Велика, стискайки слепоочията. Момиче мое, помисли си! Защо ти е този селянин? Два свързани изречения не може да каже!
– Бабо, малко са хората, дето до теб могат и дума да изплачат… сви се Даниела в креслото, което обикновено й носеше скандал. Но сега мислите на Велика бяха другаде.
– Какво искш да кажеш? сепна се бабата.
– Че няма на тоя свят човек, който да ти е на висотата. И още нещо Никола не ми е просто симпатичен. Обичам го, бабо. Любовта движи изкуството, нали?
– Айде, по-добре за изкуството забрави! Как ще живееш с него?
– Дълго. И ако може щастливо.
Дотука успя да се пребори. С много упреци и постоянно “мисли си, Данче!”. Но когато погледна Никола в очите, каза твърдо “да” и секна всички опозиции. За Никола, Даниела беше истинско видение нежна, деликатна, но и много силна. Не можеше да предлага много, но обеща най-важното:
– Данче, може сега да съм никой, но ще направя всичко за да си щастлива! Мога да ти дам себе си, любовта си.
И се оказа достатъчно. Даниела разбра, че има човек, който я цени, без да я променя. Край на “трябва да бъдеш…”!
Пътят си им беше труден. Никола без връзки, баща му починал, отгледан от майка си Евгения. Евгения цял живот беше учителка в началните класове и после зам.-директор. Децата й се възхищаваха. Синът вярваше, че тя може всичко. С нея вярата, че с труд всичко се постига, не напускаше дома им. Тя се сви в по-малко жилище, даде му парите за началото и така стартира първият бизнес на Никола. След 2-3 години фирмата захранваше дома им, а след десетина стана водеща в бранша. Дори вечно критичната Велика се принуди да признае способностите му. А след раждането на правнучето забрави сърдитостта завинаги.
Даниела искаше дете с цялото си сърце. “Големите не раждат”, казваше баба й, ама тя не искаше да е голяма. Искаше женско щастие. Но съдбата реши друго години без резултат, безброй изследвания, две операции. Тя плачеше нощем, скришно от Никола, страдаше, че не може да му даде дете. Реши да се оттегли, а той само се разсмя:
– Прости ми, Данче! прегърна я силно. Никой, никога не е бил смисълът на живота ми като теб! Детето е желание, ти си необходимост.
Тя плака от безсилие и облекчение. Можеше да разбере, че няма да има детето, но да го приеме беше много по-тежко. Опитваше се да свикне, но все не беше лесно. Майка й допълнително й влошаваше нещата все оплакваше, че вече е “само още млада, а всички приятелки вече са баби”, приятелки кани на детски рождени дни, а Даниела купуваше подаръци с усмивка и парещо сърце. Годините минаваха, болката поутихна, тя откри свой балетен клас.
– Ако не се захвана с нещо, ще откача! каза на Никола.
Той не съвсем разбираше, но майка му Евгения го светна:
– Никола, тя страда докажи й, че си до нея! Накарай я да се чувства нужна и свободна…
Той й намери просторен салон в центъра и Даниела затича из залата с децата. За работа напълно забрави първите признаци помисли си, че пак не й е добре беше й ставало и преди. Забеляза Евгения попита директно:
– Данче, ако не искаш не казвай, но… да не си бременна?
Даниела само що не я изгледа на кръв. Тя знае, как може да пита? Но още в същата секунда, малко припадна. Евгения поръча чаша вода и донесе тест в една малка кутия.
– Няма какво да се чудим!
Десет минути по-късно и двете танцуваха и се прегръщаха, просълзени и щастливи. Посетителите в кафето просто не можеха да не се усмихнат на щастието им.
Иванчо се роди здрав и силен, доста поизнерви лекарите.
– Балеринка ли е майката? намигна неонатологът към изнемощялата Даниела.
– Аха.
– А момченцето е отлично! Честито!
Даниела се будеше след това всеки ден с усещането, че цялото щастие в света е нейно. И хич не й се вярваше, че толкова много щастие се полага на един човек.
– Не си сама, нали знаеш! Никола милваше мъничкото личице, скрито в бродираната пелена, която Цветана беше избрала специално за изписването.
Самото изписване беше кошмар макар Никола да се опитваше да ограничи, Цветана уреди фото-сесии, тълпи роднини и храни по масата. Даниела, на ръба от болките, мислеше само за душ и тишина.
– Мамо, защо е нужно всичко това?
– Как защо! Това е празник! А и ме прави щастлива! изуми се Цветана.
Даниела се примири и се качи бавно вкъщи. Всички най-близки хора се събраха. Но само една усмивка с очите си размениха с Евгения в коридора тя бързо я хвана под ръка.
– Лягай си, аз ще приготвя всичко. И после ще те заведа в банята. Гладна ли си? попита тя грижливо.
– Трябва да сляза при гостите…
– Кой трябва? Ти или хората? Те ще се оправят и без теб.
– Ама те ще се засегнат…
– Ти вече си изиграла протоколното време. Останалото не е важно.
Затова, за пръв път наистина, Даниела си отдъхна. Евгения минаваше през стаята, накрила я с топъл шал, а Никола сновеше до тях, гледайки детето. Гостите нямаха значение, нито мнението на свекървата. Сетне Даниела се разплака от умора и благодарност.
– Само да знаеш какво ти е нужно. Това никой, освен майка, не усеща по-добре подсети я Евгения тихо.
Първите месеци минаха неусетно. Евгения идваше да помага с Иванчо, всеки път с възможност да изчисти, да сготви, да поправи нещо.
– Данче, времето лети, радвай се на всяка секунда! Не се отплесвай по дреболии.
Цветана идваше не така често, но с всяка поява носеше цял спектакъл.
– Гледай каква количка открих! Великолепие!
– Мамо, имаме страхотна количка…
– Ха! Това ли било количка! Отиваме да тестваме новата!
Внукът с името Иван не беше по вкуса й.
– Откъде това име? Не можеше ли да е по-така?
– Мамо, името е царско кое му е?
– Е, тъкмо там в училище ще се подиграват… мърмореше, а после все пак го разхождаше гордо, канена и забелязвана.
– Аз ще съм баба-празник! и все носеше ярки играчки.
Ролите в семейството се напаснаха. Голяма караница почти пламна на шестия месец на Иванчо, когато Цветана организира голям празник.
Даниела се усмихна на будния си син и вдигна песъчинката, която беше донесла майка й. Чудно сребърно дрънкалце!
– Иванчо, виж каква красота!
Малкият захили първите си зъбки.
– Да видим какво ти подари баба Жени отвори другата торбичка.
Бял вълнен костюм, ръчно изплетен от Евгения. Толкова мек и топъл, че Даниела го гушна до бузата си, а малките чорапчета развълнуваха сърцето й.
– Бабо Жени, какви златни ръце имаш каза тя, когато Евгения тихо се появи на прага.
В този момент Цветана влезе развълнувано.
– Боже, това е дизайнерска изработка, нали?
– Не, плела го е Евгения.
– Не можеше ли по-интересен подарък? Първа дата, да беше нещо купено! Как можеш да стиснеш ръката тъкмо сега?
– Мамо!
– Какво, мамо?! Не съм ли права?!
Даниела не знаеше къде да се дене. Евгения остави чаша компот и си тръгна кротко. Синът й после попита Даниела защо й е неудобно.
– Защо ще се срамуваш? Не си ти казала нищо!
Даниела после се обвиняваше, че не е реагирала. Дълго време все се канеше да говори с Евгения, а тя казваше само:
– Данче, няма нищо. Не си го слагай на сърцето!
Но на Даниела все й беше мъчно, че нещо се е разкъсало невидимо.
Един ден й стана зле, а вкъщи нямаше никой, освен спящият Иванчо. Пробва да се обади на Никола изключен. После баща й знаеше, че е в операционната. Обади се на майка си, която по стечение на обстоятелствата беше вече с друг на линия:
– О, Даниела, как сте? Малкият добре ли е? Ох, не сме се виждали от онзи празник…
– Мамо…
– Не ми благодари, отдавна му беше време на тоя празник! Ох, втора линия! затвори бързо.
Даниела звънна на Евгения.
– Данче?
– Моля… не ми е добре…
Евгения се хвърли навън без дори да се преобуе. Спря първата кола пред нея:
– Моля ви, дъщеря ми е зле, към “Борово”!
– Сядайте!
Шофьорът я успокои, че има 30 години стаж. След минути бяха пред блока, а линейката чакаше.
Интервенцията мина успешно. Приеха Даниела за две седмици.
– Това не е шега работа, дъще, трябва да си здрава за Иванчо! настоя баща й.
Върна се у дома, гушна сина си и вдигна телефона към майка си:
– Мамо, ще ми трябва помощ. Може ли да поживееш малко при нас да гледаш Иван?
– Ох, а утре имам билети за Хисаря, резервацията не се връща… Мечтах си за това пътуване…
Даниела натисна червеното копче. Щеше да се справя сама. Храни бебето, легна изтощена.
Събуди се от стъпки.
– О, не исках да те събудя! каза Евгения, гушнала Иванчо. Гладна ли си? Сготвила съм ти любимата супа, имам и кифлички. Аз ще гледам Иванчо само се възстановявай!
Даниела погледна към свекърва си и се разплака.
– Не плачи, момиче мое! Нужно ти е само щастие. Ела, да видиш какво ще ти покажем!
Евгения пусна Иванчо на земята, той залитна и направи първите си крачки към майка си. Даниела го гушна с усмивка на сълзи.
– Е, доволна ли си? засмя се Евгения. Сега хапвай, защото ей сегичка малкият няма да върви, а ще бяга, пък ти трябва да си здрава!
И така, знаеш ли, Мими, че каквото и да стане, всичко се нарежда. Само трябва да имаш хора до себе си, които наистина ги е грижа, а за останалото човек намира сили, откъдето не е предполагал.
