Наистина ли тази зла, като портирана зверка, жена неговата майка?. Нейните думи Ти си грешка от младостта ми звучаха в ушите му като ехото на древна вест.
Лешо знаеше за себе си само, че го открили крещящ от глад и страх на прага на къщата на малчуган. Майката му, вероятно още спазваща част от съвестта си, го уви в топла одеяла, обвее с козя пухкава шапка и постави плачещото, но потупано бебе в картонена кутия явно не искаше да замръзне.
Никаква записка за името на детето, кога е родено, откъде е дошло нищо такова. Само в ръката му се стичаше голямо сребърно бижу във формата на буквата А наследство от майка му.
Бижутото беше уникално, не от масовия магазин, а авторско, със знака на златаря.
Следователите, улучвайки се в този детайл, се опитаха да открият безмозъчна майказозуля и да я привлекат към отговорност, но делото се задъха. Златарят, създал колиото, бе вече починал от прекалено голяма възраст, а в неговите книги не се откриваше запис за това изделие.
Така детето бе вписано в детски дом под името Олекси Неизвестен. Ставаше още една държавна дете в света.
Всичко детство той прекара в институцията, получавайки пълно социално осигуряване. Липсваше му силно майчината любов и мечтата му беше да намери мама и тати.
Вероятно се случи нещо ужасно, заради което майка ми ме остави. Тя ще се намери и ще ме вземе, мислеше той, както и всички негови съвратници в нещастието.
Когато излезе от дома към големия живот, възпитателката му сложи на шията му бижуто и сподели историята му.
Така че мама искаше да се намеря по-късно?! изрече младият.
Може би, а може и да е просто случайно издърпа колето от шията й. Децата обичат да хващат. Колето беше в твоята длан, без верижка! предположи възпитателката.
От държавата Лешо получи скромен, но свой, апартамент. Записва се в Техникум, завършва и започва работа в автосервиз.
***
Той случайно се запозна с Албина сблъскаха се главо в главо на улицата. Първо се удариха, а от ръцете й изпаднаха модни списания, след което Лешо се втурна да събира разхвърляното, извинявайки се.
Ударът беше толкова силен, че и двамата бяха със сълзи и искри в очите. Стояха сред тълпата, хората ги заобикаляха, а те се усмихваха един към друг през сълзите. Тогава Лешо разбра, че се влюби за постоянно.
Трябва да изкупя грешката си! Каня те на кафе, предложи той.
Албина, изненадана от лекотата, с радост прие. Той й се стори мил със своята мечешка несгодност, почти като роднина.
Знаеш, Лешо, имам усещане, че те познавам цял живот, каза тя след пет минути.
Не би вярвал! И аз усещам същото!
Те започнаха да се срещат, толкова привързани един към друг, че нито миг не пропускаха да се чуват и пишат. Чувстваха се взаимно.
Когато Олекси се рани или се удареше на работа, Албина веднага звъняше и питаше дали всичко е наред.
Ти аз! Аз ти! Чувствам, че ти си моя съдба!, заяви Лешо към нея. Жалко, че не мога да те представя на родителите си като моя булка! Нямам никой.
Но имаш мен! И съм сигурна, че ще се харесвам на твоите родители, отвърна тя.
***
Така, че моят момче от детски дом? Стигнах ли аз да си губя ума? Там са всички зли, не са социализирани!, извика Лидия Василевна, майката на Албина, хванала се за сърцето и се отпусна в кожено кресло.
Мамо, но Олекси е добър, весел младеж! Не се прави всичко с едно обобщение! Защо така!, се опита да защити синът й.
Точно така, дъще! Преди да формираш мнение за човек, трябва да го видиш и поговориш с него! Дойде, поговорим и разберем какво диша твоят Лешо от детски дом. Тогава ще решим дали да се захванем с нашите сърца или не!, се намеси бащата им, Иван Романович, кадровик.
Ване! Не разбираш! Не сме отглеждали дъщеря, за да се ожени за човек без род, без клан! А ако бащата му е безнравен?, викаше майката, изплашена.
Тогава ще разберем всичко, когато го видим!, отговори Иван.
Лидия не се противопостави повече, отиде в стаята си, разтърсвайки вратата.
Иван подмигна шеговито към Албина: Нищо, дъще, ще се измъкнем!
Благодаря, татко!, целуна го в бузата. Така ли ще поканя Лешо в събота?
Разбира се! Мъничко се интересувам кой е тази девойка, в която моята единствена дъщеря се влюби.
***
В определения ден Олекси, елегантен и подправен, с два букета (за Албина и бъдещата свекърва) и торта, стоеше пред вратата на апартамента на любимата.
Албина, сияйна, го поведе в кухнята.
Мамо, татко, запознайте се това е моят Лешо!
Бащата пожела ръката му, Лидия приюти цветята и изведнъж избледня от ужас. Както че е загубила глас за миг.
След като се успокои, покани всички на масата.
Извинете ме, малко се разтърсих, обясни тя закъснението.
По време на обяда попита:
Олекси, този ти бижу е интересен. Не е масово произведение.
То е единствената ми спомен за майка. Когато ме намериха пред прага на детския дом, го държеше в длана.
Лидия не произнесе нито дума до края на вечерта. Не яде, а само бутна зелени грахчета по чинията.
Иван Романович намираше бъдещият зет за привлекателен. Споделяха теми футбол, ски, риболов.
Отличен младеж!, каза, когато Олекси си тръгна.
Колко е отличен?, викаше Лидия, гневно. Нито външност, нито воспитание. Не говори, нахален
Лидо, какво правиш? Стигна ли ти ума? Какво ти е направил?, се учуди Иван.
Лидия, неотклонна, се обърна към дъщеря и каза:
Трябва да се разделиш с него! Незабавно!
Тя се затвори в стаята си.
***
Какво да правим! Какво да правим!, бяха панични мисли в главата й. Как е възможно тези двама да се срещнат под това огромно небе?. Очите й се напълниха със сълзи, докато гледаше старата снимка, скрита зад стъклото на книжния шкаф.
От чернобяла фотография погледна гордо и с усмивка млада версия на себе си. На шията й виси същото бижу, което видя днес в Олекси.
Тогава не го загубих тогава! Значи този малък късметлия успя да го отдигне!, мислеше тя.
Скри снимката в джоба: Не трябва Иван и Албина да я видят сега! Трябва нещо да измислим!
Лидия не спи цяла нощ. Единственото разумно решение, което я удари, беше да поговори с Олекси и да го помоли да напусне града завинаги.
Синко, прости ми, вчера се държах погрешно! Искам да се извиня пред Олекси! Ще ми дадеш неговия телефон?
Албина, без подозрение, с радост даде номер на любимия си и се отправи навън в добро настроение.
Лидия, останала сама в къщи, веднага избра номера на Олекси.
Олекси, здравей! Можеш ли днес да дойдеш при нас? След час?
Разбира се! Ще дойда.
След час той стоеше като стол на прага на апартамента. Лидия отвори вратата, изглеждаща болна и сълзлива.
Трябва да говорим!, прозвуча тя накратко и го покани в стаята.
Олекси, трябва да се разделиш с Албина. Това е моя тайна. Кълни се, че нито дъщеря ми, нито мъжът ми няма да разберат.
Добре, кълна се!, отговори шокиран Лешо, сядайки на ръба на дивана, краката му трепереха от лошо предчувствие.
Олекси, Албина твоята сестра!, заяви категорично Лидия, показвайки му снимка, където и на нейната шия блести същото бижу.
Мамо?, попита учудено Олекси, очите му се напълниха със сълзи. А бащата?
Лидия отрече:
Не, Иван Романович не е твой баща. Ние с Ване бяхме заедно. После той отиде в военен училищен. Бях млада, безумна. Случи се с твоя баща Когато разбрах, че очаквам дете, той ме остави. Не казах нищо на Ване. Коремът ми започна да расте, заминах в друго село при баба. Казах й, че детето е мъртво, а после те оставих в къщата за бебета. После се върнах. За няколко месеца Иван дойде, оженихме.
А аз? Какво аз, мамо?, Олекси вече не можеше да задържи сълзите.
Ти си просто моята грешка от младостта. Не можеш! Нямаш право да разрушиш всичко, което със сукровица създадох! Ти се появи без покана и сега, когато никой не те очаква, изчезни! Плъзни се! Дай мир на семейството ми!
Олекси стоеше, безмълвен.
Наистина ли тази зла, като портирана зверка, жена е неговата майка?, повториха нейните думи в главата му.
Той тежко въздъхна и се изправи от дивана:
Сбогом, Лидия Василевно! Нищо няма да разкрия.
А аз ще разкажа всичко на бащата!, се чу глас.
Олекси и Лидия изпищяха от изненада; в прозореца, опрени за врата, стоеше Албина, със сгръбнато лице и омраза към майка си.
Винаги те смятах за добра, а ти, мамо, си подлъчна! Истинска подлъчност!
***
Извини ме, сестричко!, прошепна Олекси, спуснал погледа, за да скрие сълзите.
Той избяга където поглед му се насочи. Искаше да се разтопи като балон, да се разпадне на парчета и да изчезне завинаги.
След няколко дни Олекси се записва в военната комисия и се записва в бойната точка.
За прощаване дошли Иван и Албина. Иван, мъжки, го прегърна здраво.
Сине, дръж се! Знай, че ние с Алка сме твоето семейство. Чакам те, така че се завръщай!
Албина го прегърна и прошепна:
Връщай се, братко, обичаме те.
Сърцето му се стопли. Нямаше майка, но не беше сам. Сега имаше баща и сестра. Жалко, че обичаш Албина повече от сестра.
Лидия остана сама. Иван се раздели с нея, казвайки, че не очакваше такова ужасно действие.
Тя продължи да обвинява Олекси, който постоянно се появява в неподходящи моменти.
«Нима тази зла жена, която напомня на загнан звяр – майка му ли е?». Нейните думи: «Ти си моята младешка грешка» – звучаха отекващо в ушите му.
