Дойдохте на гости, а мен ме няма.
Живея със съпруга ми в голям град. Дойдох тук преди 15 години като студентка, завърших университета и започнах работа. Тук срещнах и бъдещия си съпруг.
Година след като се запознахме, се оженихме.
В началото живеехме при родителите на съпруга ми, спестявахме, за да си купим собствено жилище, и сега вече сме в наш двустаен апартамент. Да си призная, съвсем наш още не е, защото имаме да го изплащаме още шест години.
И ето, идва познатата история накрая винаги някой роднина решава да посети столицата.
Все пак всеки иска да види София, а никой не иска да плаща за хотел. По-удобно е при роднини.
Това лято и аз, и съпругът ми имахме отпуска и решихме да заминем на море.
Планирахме да тръгнем на 16 юли и вече започнахме да събираме багажа.
Тогава, на 15 юли, ми се обади братовчедка ми Калина и каза, че ще дойде у нас на 18 юли.
Казах ѝ, че заминаваме за морето и няма да ни има.
Тя отвърна: Какво море, откажете, не сме се виждали от година!
Отговорих, че не е възможно, вече всичко е решено.
Затвори телефона.
Заминахме на море.
Вечерта на 18-ти телефона ми звънна.
Вдигам, а тя казва:
Къде сте? Ние сме пред вашата врата, звъним, но никой не отваря.
Ами кой да ви отвори, ние сме на морето. Казах ти, че заминаваме.
Мислех, че се шегуваш.
Не, казах ти истината.
А сега какво да правим?
Има много хотели и къщи за гости, може да отседнете някъде.
Нямаме пари за хотел.
Не знам, преценете сами или се връщайте вкъщи, или измислете нещо. Вие сте големи хора и сами решавате.
Затвори и повече не се обади.
Когато се върнала у дома, разказала на всички роднини колко съм лоша отишла на море да си почивам и дори не съм искала да видя близките си.
По-лошото е, че доста от роднините застанаха на нейна страна и ме обвиняват мен.
Не мога да разбера в какво съм виновен?
Че реших да отида на почивка със семейството си?
Нали изрично предупредих!
