Никога не съм обичал жена си и съм ѝ го казвал неведнъж. Не беше нейна вина живеехме сравнително спокойно.
Никога не е устройвала сцени, не ме е обвинявала в нищо винаги беше търпелива и грижовна. Но проблемът си оставаше същият: нямаше любов.
Всяка сутрин се събуждах с мисълта да си тръгна. Мечтаех да намеря жена, която да обикна истински. Но никога не съм предполагал колко неочаквано съдбата ще преобърне всичко.
С Дарина ми беше лесно не само че се грижеше безупречно за дома, но и беше ослепителна. Приятелите ми ми завиждаха и не разбираха с какъв късмет съм се сдобил.
Аз самият не можех да проумея с какво съм заслужил любовта ѝ обикновен човек бях, нищо особено. А тя ме обичаше… Как е възможно?
Нейната обич и всеотдайност не ми даваха мира. Най-тежкото чувство беше, че ако си тръгна, някой друг ще заеме мястото ми някой по-богат, по-привлекателен, по-успял.
Щом си представях Дарина до друг, полудявах. Беше си моя, дори и да не съм я обичал. Тази собственическа ревност беше по-силна от разума. Но може ли човек да живее цял живот с някого, когото не обича? Мислех си, че мога, но се лъжех…
Утре ще ѝ кажа всичко реших преди да заспя. На сутринта, докато закусвахме, събрах смелост.
Дарина, седни, трябва да поговорим.
Разбира се, слушам те, Милене.
Представи си, че се разведем. Аз си тръгвам, всеки си живее сам…
Дарина се засмя:
Какви са тези глупости? Някаква игра ли е това?
Изслушай ме. Сериозно е.
Добре, представям си. И?
Кажи честно: ще намериш ли друг, ако си тръгна?
Милене, какво ти става? Защо обмисляш да ме оставиш?
Защото не те обичам и никога не съм те обичал.
Какво? Това е шега, нали? Не разбирам…
Искам да си тръгна, но не мога. Мисълта, че ще бъдеш с друг, ме съсипва.
Дарина се замисли за момент и спокойно отвърна:
Няма да намеря никого по-добър от теб, не се тревожи. Тръгвай си, няма да бъда с друг.
Обещаваш ли?
Разбира се отвърна Дарина кротко.
А… а къде да отида?
Нямаш ли къде да отидеш?
Не… винаги сме били заедно… може би трябва пак да сме близо.
Не се притеснявай каза Дарина. След развода ще разменим апартамента за два по-малки, ще си имаш свой.
Наистина ли? Не очаквах да ми помогнеш така. Защо го правиш?
Защото те обичам. Когато човек обича някого, не го държи насила.
Минаха месеци и се разведохме. Скоро след това разбрах, че Дарина не е спазила обещанието си. Беше открила друг мъж, а апартаментите, които беше наследила от баба си, дори не беше мислила да дели с мен. Останах с празни ръце.
Как да се доверя на жените след това? Нямам отговор.
Как мислите, правилно ли постъпи Милен?
Никога не съм обичал жена си и още от самото начало й казвах това – не беше виновна тя, животът ни протичаше спокойно, без скандали или упреци, с всички удобства, но без любов. Всяка сутрин се будех с мисълта да си тръгна и да намеря истинската любов, а и не можех да си представя как съдбата ще преобърне всичко. С Мария живеехме на върха на уюта, всички ми завиждаха за такава прекрасна съпруга, а самият аз не разбирах с какво съм заслужил нейната обич. Чувството на вина и притежание ме измъчваше повече от всичко и се чудех – възможно ли е човек цял живот да живее с някого, когото не обича? Реших да й призная всичко: „Мария, не те обичам и никога не съм те обичал, но мисълта, че друг мъж ще заеме мястото ми, ме побърква!“ А тя ми отвърна спокойно, готова доброволно да ме пусне, но животът беше приготвил изненади – само няколко месеца след развода разбрах, че тя не изпълни даденото обещание и всъщност не бях получил нищо. Как мога оттук нататък да се доверявам на жените? Какво мислите за поведението на Павел?
