Фалшива красота
11 април, София
Днес в дневника ми ще разкажа за нещо, което ми разтърси душата. Седяхме с Йоана на масата в малкото й апартаментче на ул. Неофит Рилски. Дъждът барабанеше по прозорците, а сивите лъчи на следобедното небе правеха стаята още по-мрачна. Понякога атмосферата навън така силно отразява как се чувстваш отвътре
Стига, не ми казвай, че наистина скъсахте! гласът на Йоана бе толкова изумен, че честно казано, ми стана неудобно. Погледът й беше широко отворен, веждите почти се сливаха с тъмната й коса, устните й леко потрепваха. Бях убедена, че ти и Лилия ще остареете заедно! Даже винаги ви давам за пример на другите
Съвсем реално е, Йо отвърнах аз и прикрих очите си, вперил поглед в сивия софийски пейзаж, който се изливаше с ледена вода. Дъждът се стичаше по стъклото както разочарованието в мен изяждаше всяка останала радост. Пет години бяхме заедно, а сега в гърдите ми зееше празнина там, където някога бяха най-топлите ни моменти и всички невинни мечти. Пръстите ми бяха стиснати, чак кокалчетата побеляха, а гласът ми трепереше: Край, наистина!
Защо? не се спря Йоана и леко се наведе към мен, загледана изразително. Лилия те чака половин година, докато беше във Варна по работа! Каза ми сама, че не погледнала друг освен теб!
Йо, ти отде всичко това знаеш? София и Варна не са чак толкова близо на лицето ми се появи усмивка, но по-скоро иронична.
Моята информация е водоустойчива! пожела да се пошегува, но в погледа й имаше грижа. Имам приятели, които са около нея. Знам, че се е променила без особени подробности де. Отрязала си косата, почнала да спортува, сменила почти целия гардероб и всичко това, докато те няма! Стара се е, Тео
Именно това ни уби почти изтичах към антрето, където бе оставил телефона си. Влачех краката си, сякаш убягвах от собствените си мисли. Намерих апарата и връщайки се, го подадох на Йоана. Виж сама, моля те!
Помня я като мило момиче, със светлокестенява дълга коса и искрени светлосини очи, замислено каза Йоана, сякаш си представяше лицето на Лилия в съзнанието си. Да, нямаше тя най-гръмката фигура горе 90 не беше нейната мярка, но ти нали обичаше това?
Точно това! Обичах автентичната Лилия! Но веднага щом тръгнах за Варна, приятелките й я убедиха, че съм щял да я оставя, ако не се промени. И тя им повярва Стана друга, без дори да го поиска истински.
Чак толкова? предпазливо ме попита Йоана и преглътна притеснението си.
Виж сама! подадох й телефона. На снимката беше Лилия променена до неузнаваемост.
Красива, обемна коса бе заменена с остра, платинено руса фризура. Лицето й сега прекалено пълни устни, прекарани явно през клиника, разрушаваха хармонията й. Беше свалила десетина килограма, но не стана по-стройна, а по-изтощена: хилави рамене и изпъкнали кости, сянка под очите, бледа кожа. И най-много ме болеше, че си бе увеличила гърдите макар добре да знае колко съм против този тип промени.
И на летище София Тя ме чака а аз се чудя дали да не мина покрай нея, без да спра. Как можеш, за шест месеца, така да се изгубиш в чуждо отражение? гласът ми охрипна. А на мен друга не ми трябваше обичах предишната й същност.
Разхождах се нервно из стаята, въртях се като в клетка. Йоана само мълчеше, а аз усещах, че раната така лесно няма да зарасне.
Тя се приближи и меко каза: Може би е искала да направи нещо хубаво за теб Може би е повярвала на онова, което са й говорили.
Но така, Йоана, загуби себе си! отвърнах. Вече дори не знам коя стои срещу мен.
Неприятното чувство ме съпътстваше още в последните ни видеорзовори. Тя все отказваше да се видим правя ти изненада, повтаряше. Много ме измъчваше мисълта, че се крие нещо повече, дори ревнувах а се оказа, че изненадата е просто новото й тяло, което не можех да обикна.
Пратих приятел от Варна да се поразпита. След два дни ми се обади:
Готви нещо, но не знам дали ще ти допадне. Със сигурност те чака, няма друг.
Това донякъде ме успокои Но отказах снимката, която ми предложиха тогава не исках да развалям изненадата. Може би трябваше да я поискам. Може би щях да я върна
Онзи ден, като се върнах в София и стигнах до Терминал 2, сърцето ми щеше да се пръсне. Бях рисувал срещите ни в главата ми но това, което видях, ме вцепени. Лилия тичаше с прегръдка към мен, а аз направих крачка назад. Очите й се напълниха със сълзи.
Тео, толкова ми липсваше! почти проплака тя. Или промяната ми те шокира?
Гледам и не познавам къде е любимото ми момиче? Защо направи това?
Да не би намекваш, че съм била дебела? прошепна с обида и отрони сълзи. А сега ще ти е гордост да вървиш до мен! Не съм ли по-добра?
Кой каза, че вече ще искам да изляза с теб? отвърнах. Не мога Обичах истинската Лилия, тази тук е чужда за мен.
Ами, знаеш ли, колко момчета я заглеждат сега? вметна една от приятелките й, които стояха зад нея и се смееха. Ти трябва да й благодариш.
Не заради мен, а заради нечие друго мнение казах. Не ме правете виновник за този абсурд.
Приближих се до Лилия, приглуших гласа:
Ти знаеше колко ценя естественото в теб. Това вече не е твоето лице, не е твоята усмивка. Преполовявах всеки ден идеята да ти предложа брак. Пръстен дори купих! А сега не мога, не искам да живея с кукла.
Тя пребледня, сълзите потекоха опита се да оправдае избора си, но аз се обърнах и си тръгнах. Йоана ме гледа с разбиране, без да ме прекъсва. Прегърна ме:
Не е твоя вината, Тео. Обичаше я такава, каквато беше с всички недостатъци и смях.
Дали постъпих правилно? Може би трябваше да я прегърна, поискам обяснение?
Ако още има какво да си кажете, дайте си шанс. Проговорете истински само така сърцето ти ще се успокои, каза Йоана.
Гледах през прозореца остатъците от софийския дъжд, оцветени в розово от залеза. Знам, че трябва да си дам време. Изгубих не само Лилия, изгубих и част от себе си онази част, която вярваше, че любовта може всичко. Но още не съм готов да се откажа напълно Не и днес.
Теодор ИвановВ онази вечер, когато дъждът най-после спря, вятърът отвя последните облаци и градът замря в тежко парфюмирано затишие. Прекарах часове въртящ в ръцете си пръстена, който никога нямаше да сложа на нечий пръст. Поисках да забравя, да се върна назад но миналото се бе превърнало в огледало с изкривен образ.
Позвъних на Лилия. Отне ми няколко дълги секунди да изрека името й, още няколко докато чуя гласа й. Не си говорихме дълго каза ми, че избора й я е наранил повече, отколкото мен. Казах й, че някога ще си прости. Обещахме да не си се сърдим, дори гласът й трепереше от сдържан плач.
След разговора поех дълбоко дъх и излязох навън, където градът блестеше чист и нов. Хората се движеха бързо по мокрия паваж, млади момичета се смееха искрено, без маски или грим. Знаех, че автентичността е рядка, крехка и красива като светкавица в летния дъжд но си струва да се бори човек за нея.
В онзи миг си позволих да повярвам, че някъде, в някое кафене, под някой навес, ме чака сърце, което няма нужда да се променя, за да бъде обичано. И макар да продължаваше да боли, болката беше истинска и това я правеше по-лека. Понякога трябва да загубим фалшивото, за да запазим истинското в себе си.
И тогава, когато затворих дневника си и позволих на новия ден да започне, си обещах едно: следващия път ще обичам не отражението, а човека с всички негови страхове, мечти и несъвършенства. Само така красотата става вечна.
