**Дневников запис**
Този ден ще помня цял живот. Обади се момченце и умоляваше да спаси умиращата му майка. Успяхме да я извадим от ръба, но после разбрах нещо ужасяващо детето, което ми се обади, беше погребано преди месец Аз съм лекар. Имам години опит, слушали са ми се различни истории трагични, щастливи, странни. Но тази, от началото на кариерата ми, през ранните 80-ти, е най-необяснимата.
Тогава бях завършил медицина и по разпределение отидох в селска амбулатория в Стара Загора. Очаквах разпадаща се сграда, но попаднах в ново, чисто заведение. Екипът ме прие топло. Бях щастлив! Първата седмица беше спокойна, макар и с много пациенти до късно. В петък реших да отида по-рано, за да подредя документите. Медицинската сестра Радка още не беше дошла, когато телефонът звънна изведнъж.
Вдигнах слушалката и чух тънък детски глас: Докторе Иванов! Мама ми е много зле! Улица Оборище 7, елате бързо! Какво й е? попитах. Умира! отвърна момчето по-тихо. Защо? Извикай линейка! уплаших се. Няма никой освен мен, а сестричката още не е дошла прошепна то преди връзката да прекъсне.
Нахвърлих бялата си престилка и изтичах. Стигнах за 15 минути. Вратата беше отворена. Има ли някой? виках, но никой не отвърна. В стаята открих жена, преметната през леглото, бледна, почти безжизнена. Ръката й беше ледена, но усещах слаб пулс. На пода празна шишенца от хапенита. Явно беше взела смъртоносна доза. Обадих се на спешна помощ и докато чаках, направих всичко възможно.
Когато я изнасяха, съседите се бяха събрали. Докторе, жива ли е? попита една баба. Ще се оправи! казах твърдо. Тя поклати глава: Сичко я синчето я зове Максимче се удави преди месец. Но има още деца, момче и момиче? учуден попитах. Не, бе, само то беше
Кой, тогава, ми се обади? Нямах време да мисля трябваше да се върна в амбулаторията. Радка ме гледаше широко очи: Де беше, докторе? Заприличахте! Разказах й. Тя познаваше семейството: Лидия се казва. Страшно я обичаха сина си, Максим. Защо им се случи такава мъка Спомена и нещо странно: Но как ви се обадиха? Телефонът в амбулаторията още не е свързан! Погледнах наистина, апаратът нямаше жица
След работа отидох в болницата. Лидия беше в съзнание. Мъжът й ме благодаряше, а тя гледаше през мен: Как стигнахте у нас? Разказах за обаждането. Сълза се стичаше по нейната буза: Максим ме спаси Държах й ръката: Синът ви иска да живеете! Иначе нямаше да ме извика! Борите се за него! Няма да имам повече деца прошепна тя и се обърна към стената.
Излязох с тежко сърце. Не я посещавах повече чувствах, че съм й напомнял за болката.
Но пет години по-късно, в един зимен ден, Лидия и мъжът й влязоха в кабинета ми. Тя беше променена усмихната, краВ ръката си държеше малка дъщеричка, а другият ѝ живот вече беше готов да се роди доказателство, че любовта преодолява дори смъртта.
