Лиленка, ще закъснеем!
Тате, ей сега! Лиля подскачаше на един крак, докато обувеше чорапа си.
Чорапите ѝ бяха весели. Единият червен, другият жълт. Леля ѝ Кремена ѝ ги беше подарила и тях, и маратонките. И те бяха различни. Казвала, че това сега било последният писък на модата.
Лиля вярваше на Кремена. Леля ѝ винаги поддържаше стила си. Казваше, че когато природата не ти е дала кой знае каква външност, трябва с нещо друго да компенсираш.
Лиля обаче не беше напълно съгласна с Кремена за това. Да, Кремена не се вписваше във високите стандарти за красота, както се разбира напоследък. Баба им често се шегуваше, че е тънка като свещ, с тъмна коса и светли очи, но Кремена имаше толкова ярко присъствие, че Лиля само се подсмихваше, когато вървяха заедно по улицата.
Никой не те забелязвал, нали? Гледай как всички врата извиват!
Кои? Кремена се спираше и започваше да оглежда хората.
Лиля в такива моменти се заливаше от смях. Мислеше си, че кремена всъщност си остава дете по душа. Макар и по-голяма от племенницата, Лиля до леля си често се чувстваше почти възрастна.
Наивността на Кремена не спираше да я учудва.
Каза ми, че му харесвам! Лиленка, не знам какво да правя!
А ти харесваш ли го?
Много! Ама ме е страх от него!
Защо?
Много е красив. Всички колежки в офиса тичат след него. А той в мен нещо намери. Абсурд някакъв!
Кремена, не си никакъв абсурд! Хем красива си, хем умна! Защо да не те харесва?
Този въпрос беше риторичен. Колкото и да се опитваше Лиля да разбие черупката на несигурността у леля ѝ не успяваше. Даже понякога се ядосваше до сълзи, че не може да ѝ помогне.
Дъще, трудно е да се преодолее онова, за което е градено толкова време баща ѝ, Станислав, клатеше глава, утешавайки тийнейджърката си.
От кого, тате? И защо? Какъв е смисълът да правиш от хубаво дете неуверена жена? Ти не си ме възпитавал така!
Аз не. Учителите бяха добри.
А при Кремена? Знам, че говориш за баба, само че никога не го казваш директно.
И какво да ти кажа, дъще? Че майка ми не е възпитавала добре детето си? Ще е хубаво ли това? Ти вече си голяма, и знаеш добре какво е уважението към родителите. Майка ме отгледа сама, без баща. После се появи вуйчо ти Георги. Знаеш, винаги съм го уважавал. Беше търпелив, докато свикна с него, а после се сближихме толкова, че още усещам колко много ми е дал. Но, важното е, че не даваше на майка ни да се меси във възпитанието ми. Казваше, че момчетата трябва да ги възпитават мъже.
Тате, това е хубаво, ама защо не се намеси така и при Кремена?
Намеси се. Само че там принципът му изигра номер тя е момиче. Майка ни я възпитаваше както намери за добре. Недей да я съдиш сурово. И тя си имаше своите причини.
Какви, тате? Като гледам Кремена и ми иде да плача! Прекрасен човек е, даже прекалено правилна, но… толкова несигурна и нещастна. Страхува се от всичко! Дори от хората. Защо е така?
Разбираш ли, дъще, майка винаги се страхуваше за Кремена. Може би оттам идва всичко. Панически страх, буквално. Водеше я за ръка до късно в училище. Не мога да ти кажа защо си вбила в главата, че нещо ще стане с нея. Беше трудно детето да се появи. Помня го. Майка лежа почти цялата бременност на поддържане. Тогава със вуйчото се сближихме. Двама мъже, а там жена, която обичаме и двамата, а ѝ е зле. Тогава видях колко я обича. Вареше бульончета, купуваше прясна риба сутрин, правеше всичко за нея
Аз не го помня, тате Само помня кончето-люлка, което ми беше направил.
Да! Докато те чакахме, той я майстореше. Винаги можеше да прави всичко с ръцете си. Не му беше лесно. Бързаше, че се притесняваше да не закъснее.
А къде е сега?
На тавана. Като имам внуци, ще го сваля.
Тате!
Какво? Нали все някога ще ме направиш дядо?
Няма скоро!
Е, отдъхнах си!
Тате!
Пак ли сбърках нещо?
Станислав се шегуваше, уж да се защити, а всъщност въздъхваше с облекчение. Знаеше, че въпросите няма да намалеят, но не бе готов да отговаря на всички.
Винаги натоварено беше в семейството им. Когато беше малка, Кремена викаше дома им хартиената къща.
Защо хартиена, Кременке?
Станислав, тогава ученик в десети клас, кльощав и вечно зает, винаги намираше време за малката си сестра. Кремена го забавляваше.
Защото прилича на този твой хартиен лалец! Кремена въртеше в ръце хартиено цвете, сгънато от брат ѝ. Гледай го какъв е красив! А ако така?
Постави цветето на дланта си и рязко го удари с другата.
Защо?! Станислав подскочи от шума, втренчен в сестра си.
Празно е отвътре. Виждаш ли? Направи още едно!
Ще го смачкаш пак ли?
Не. Ще ти покажа нещо.
Вече ме е страх! Станислав сгъваше нов лалец от лист хартия.
Не! Гледай!
Кремена натъпка цветето с пластилин през дупчицата в дъното. Търкаляше се, пъшкаше и пълнеше вътрешността на цветето.
Гледай! Сега не мога да го смачкам. Хартиено е, но здраво. Нашата къща не е няма пластилин вътре.
Станислав стоеше изумен, че малкото му сестриче видя в едно хартиено цвете всичко, което става у дома им.
Тези цветя го научи да прави съседката му на чина Валя. На вид строга, но неспокойна на урок.
Ръцете ме сърбят. Привикнала съм да правя нещо, докато мисля.
Под нейните сръчни ръце хартията оживяваше накрая на часа на чина имаше жеравче, жаба или цял букет лалелета. Учителите ѝ знаеха слабостта, но не я мъмреха отличничка беше. За всичко имаше отговор, само я питай. А хартиената загуба никой не взимаше присърце.
Станислав прибираше Валините хартиени изненади у дома на сестра си. Кремена се захласваше да гледа всяко ново чудо.
Как го прави тя това?
Искаш ли да я помоля да ти покаже?
Искам!
Станислав измолваше от майка разрешение да се разходят в Морската градина. И не му минаваше през ума да води Валя у дома баба Лиляна беше строга жена. Станислав я обичаше, оправдаваше строгостите ѝ със страха ѝ за него и Кремена.
Станиславе! Мисли за бъдещето! Сам! Никой не ти е длъжен. Аз съм ти майка, но вече съм си свършила работата. Родих те, възпитах те дотук. Сега си се оправяй. Имам и Кремена да гледам. И на Георги не разчитай, не ти е баща, а пастрок. Надявам се, че осъзнаваш.
Станислав не спореше. Дълбоко в себе си бе сигурен, че ако има проблем, Георги ще го подкрепи. Отдавна дори пред други хора му викаше татко.
Знаеше, че ако Георги чуеше какво говори майка, щеше веднага да прекрати разговора.
Семейството бе неговата голяма гордост, смисълът на живота му. И го градеше така, че да е добре за всички.
Само че Станислав още в младостта си инстинктивно разбра, че добре за всеки означава нещо различно. Баща му смяташе, че децата трябва да се обичат и глезят, майка им строгост, а и страх…
Лиляна се страхуваше за децата си 25 часа в денонощието един горе за всеки случай. Тази формула той чу стотици пъти. А когато се роди Кремена, стана като мантра:
Да не обиди някой Кремена!
Отнасяше се за всички приятели, учители, треньори. Според Лиляна нямаха място в живота на дъщеря ѝ. Само служебни отношения. Глупости било да се прегръща с госпожата всички други да го правят, тяхна си работа.
Защо майка му беше така обсебена, Станислав схвана по-късно. Тя сменяше работа, само за да прибира навреме дъщеря си от ясла и училище, взе книжка, за да я кара на уроци и занимания, не изпускаше нишката. До времето, когато Кремена поотрасна, Станислав вече имаше свой живот.
Там беше Валя… А после тяхната малка дъщеря, която стана неочаквана новина за баба си, която не можеше да повярва, че ще е баба още преди Станислав да е завършил.
Защо ви трябваше всичко това? Толкова рано… Непредвидимо… Имаш още да учиш!
Мамо, отдавна не съм бебе. Свикнал съм да отговарям за себе си. Валя чака дете. Моето дете, разбираш ли?
Можеше да се предпазите! И сега можеш да…
Недей, мамо. Ще кажеш нещо, което не мога да ти простя.
Станислав стана, влезе да целуне Кремена за довиждане и отиде при Георги.
Георги боледуваше от месеци мълчаливо, стоически, не искаше да тревожи жената и дъщеря си, само задушевно към Станислав загатваше, колко трудно е понякога животът. Този ден му предаде ключовете от апартамента си.
Документите ще оформим тази седмица. За Кремена и майка не се тревожи. На тях ще остане къщата на село парцелите там поскъпват, няма да се притесняват. А вие живейте! Всичко правиш както трябва, сине. На твоето дете му трябва дом. Силен, здрав дом. Понял ли ме?
Разбрах, тате. Благодаря…
Георги не видя Лиля. Родила се седмица след като си отиде.
Станислав пое грижата за семейството и Кремена въздъхна. Тя знаеше, че брат ѝ пази малкото хартиено лале над бюрото си.
Защо го държиш?
Помага ми да не стана кух отвътре. Напомня ми какво е важно.
Какво?
Да напълня живота ви с нещо повече от празнота. На всички и Валяна, и Лиля, и на теб с мама също.
Това е трудно, Станиславе. Тя пак няма да те чуе.
Поне ще опитам.
Опитай…
Най-малко искаше да го залее нов конфликт.
След смъртта на Георги, Лиляна сякаш затвори врата. Кремена не можеше да стигне до нея, а Станислав си спомни как е било, когато истинският им баща си тръгна. Бил само на четири, но никога не забрави виковете, когато майка му разбиваше любимата си ваза и после тихо, разплакана, го прегръщаше или му се караше за щяло и нещяло. Но Станислав беше си броня.
Толстокож си, сине! Непробиваем! Аз плача, ти нищо, все едно не ти пука. Не ти ли е мъчно за мама? Лиляна се успокояваше чак когато видеше, че той стиска устни да не се разреве. Все пак не съм сбъркала с теб! Ела тук! Мама също те обича!
Станислав помнеше добре, опитваше се да защити Кремена, но животът разделяше пътищата им. Валя беше крехка, деликатна, като хартиените фигурки, които майстореше.
Добре, че Лиля се роди здрава! Боже, бедна Валяна! Млада жена с болно сърце… А ти тичаш между работа и дом. Колко е важен правилният избор… Лиляна въздишаше на кухненския прозорец.
Мамо, престани! Ще се скараме.
Тихо, сине! Нищо гадно не исках да кажа! Знаеш ме, винаги съм твърде откровена.
Прекалено… Станислав грабваше Лиля, която беше при баба в почивните дни, и си тръгваше вкъщи забравяйки понякога да попита Кремена за нея.
Кремена не се оплакваше. Тя мълчеше като баща си, сериозна и затворена за всички, освен за майка и брат.
Отношенията с майка ѝ бяха сложни. Любовта и доверието им бяха крехки. Всяка грешна стъпка можеше да разбие леда и да те хвърли в самота.
Валя си отиде пет години след като се роди Лиля. Една сутрин просто не се събуди. Станислав, готвейки се за работа, чу как чайникът вря, изплаши котката, докато влизаше в кухнята. В този миг, когато прекрачи прага на спалнята, разбра какво се е случило. Светът спря, и само една мисъл: Лиля!
Бавно, безмълвен, се върна в детската. Плюшеният котарак на възглавницата Лиля беше спала у баба си, а не си бе взела играчката. Стисна я здраво, и заплака като животно, душата му гореше.
Колко време стоя там след това не помнеше. Когато се навдигна, взе телефона.
Мамо, нека Лиля остане още малко при теб. Знам, че си на работа, но така трябва. Ще се обадя…
Месеци наред действал почти на автопилот. Лиля чувстваше болката на баща си, не го пускаше и не попита за майка си. После Станислав я зърна как се прокрадва в спалнята, сяда на пода, гушка котката и тихичко говори на голяма снимка на майка си. Тогава разбра, че Лиля знае.
Не влезе. Изчака я да излезе, гушна я, зарови лице в разрошените плитки, които беше сплел сутринта както можа, и попита:
Кой ти каза?
Баба! Каза да те пожаля. И че не трябва да говоря за мама, ще те боли.
Тогава разбра колко е тежко за дъщеря му. Обвини се, че я е оставил сама с това.
Но неистовият му гняв стигна връх, когато вечерта у тях пристигна Кремена.
Тогава беше сложил Лиля да спи, седеше на тъмно в кухнята, галеше котарака и гледаше черното стъкло. Тихият звън на вратата не би чул, ако не беше мълчанието в апартамента.
После често си мислеше какво щеше да стане, ако Кремена си беше тръгнала онази нощ…
Мокра до кости, току-що облята от дъжда, Кремена влезе, прегърна го силно.
Кремена! Какво става?!
Боли… Кремена се строполи, Станислав я вдигна на ръце и разбра, че нещо страшно се е случило.
Линейката дойде за половин час, а след още час Кремена спеше на матрака в детската, без да каже нищо.
Сутринта Станислав видя синините по ръцете ѝ.
От какво са?
Сестра му опита да ги скрие с ръкава му, но не успя.
Кремена?
Не искам да говоря.
Трябва, Кремено. Как иначе ще ти помогна?
Сивите ѝ очи се изпълниха със сълзи и тя поклати глава.
Майка ли? попита той с усилие, вече знаейки отговора.
Тя само кимна и хвана ръцете му.
Не ме връщай при нея. Моля те… Не сега! Страх ме е, Станиславе…
Докато я успокояваше, Станислав обмисляше. Ако вдигне скандал, няма шанс за мирно решение. Знаеше, че се е случило нещо изключително, че майка им вече е преминала границата.
Разкажи ми. Просто разкажи, ще измислим какво да правим. Кремена, ще направя всичко, за да не плачеш повече! Вярваш ли ми?
Ако беше се замислила или не беше кимнала, той щеше да се смята за провал. За щастие, тя разбра. Изправи се, достолепна, като баща си.
Майка разбра, че излизам с Мартин. Помниш ли го?
Този с щръкналата коса? Станислав подаде чай и сандвич.
Яж!
Не мога. После. Сам си щръкнали коса! Да, той е. Не ставаше дума за нищо сериозно, клетва! Само два пъти кино и разходка в Борисовата. Денем! Станиславе! Дори не опита да ме целуне!
Кремена, тихо. Разбирам те. Но какво стана после с майка?
Крещеше по мен! Тресеше ме и викаше такива неща Кремена сгуши колене. Не мога да повторя! Защо ми го причини? Аз винаги съм я слушала! Знам, че не съм за сериозна връзка още. А тя каза, че ще остана като теб самотен с дете… Извинявай! Не трябваше, но… така каза! Аз наистина не мога да опазя никоя тайна…
Тя се разплака безпомощно и Станислав само я придърпа на коленете си, прегърна я като малката си дъщеря, бършеше сълзите ѝ:
Потоп ще стане, Кременке! Никой повече няма да ти причини болка! Обещавам!
Гледайки го със сивите си очи, Станислав повтори твърдо:
Никой! Даже майка. Обещах на татко, че няма да позволя повече да ти се случва такива неща. Мога ли да счупя дума?
Тя поклати глава и подсмръкна.
Точно така. Той ме беше учил да държа на думата си. Гледай Лиля. Като се събуди, нахрани я, аз ще мина до майка.
Не трябва! Кремена подскочи.
Трябва! Станислав я насили да довърши сандвича. Измий се! Не страший детето!
Разговорът с майка му беше тежък. Лиляна и крещя, и плака, молеше да си върне дъщерята. Станислав я изслуша, после каза:
Кремена ще остане при мен.
С жест я спря да не се разкрещи пак:
За известно време. И на теб ще ти дойде добре.
Ама, Станиславе! Уроци има! Състезание! Краят на срока! Оценки!
Мамо, чуваш ли се? Кои уроци? Нощес дори не я потърси! Ами ако не беше при мен?
Мислех, че е вкъщи!
В желанието си да контролираш всичко, забрави, че сме хора! Ние не сме кукли! Кога за последно говори с мен като с майка, не като началник? След като Валя почина, питала ли си ме как се чувствам? Даваш за Лиля, благодаря, но с мен говориш само като с подчинен. И с Кремена също. Ние сме ти деца, не колеги! Като началник си страхотна, ама като майка… извини, само аз ще ти го кажа никоя! Дори сега, когато дъщеря ти плаче на другия край на София, мислиш за оценки и купи! Това не е живот! Няма да ти изреждам оправданията. Кремена си има мен. Може и на двойки да завърши все едно! Ще платя да учи, ще стане ветеринар. Това си мечтае! Не лекар, като ти искаш, а ветеринар. Ще стане гарантирам!
Не можеш! трепереше Лиляна.
Дава ли ти това право да я чупиш? Станислав вече беше спокоен. Пред него стоеше разкъсвана жена, а не тигрица. За пръв път нямаше самоувереност.
Взе майка си за раменете, загледа я в очите:
Мамо, искаш ли да останеш сама? Не те плаша. Ако не спреш, никога няма да си направиш място при нас. Кремена няма да е сама. Аз няма да я изоставя. А ти? Помисли!
Целуна майка си по челото, излезе от блока, седна на стълбите.
Колко ли пъти беше тичал тук? Няма да ги изброи. Но сега просто стоеше без сили и броеше стъпалата…
Колко години нагоре-надолу, а не знаеш броя. Странно.
Телефонът иззвъня в джоба му и Станислав се вдигна нагоре към дома. Вече знаеше какво да прави.
Тактиката му се оказа вярна за два дни Лиляна пристигна опита се да се сдобри с дъщеря си.
Процесът вървеше бавно.
Кремена не успя да прости лесно. Още пет години отношенията им вървяха като странна люлка. Лиляна се стараеше, разбрала, че децата ѝ вече не са малки. Те нямаше да стоят и да чакат тя да осъзнае какво е причинила.
Кремена завърши успешно и започна във ветеринарна клиника. Лиля се заливаше от смях, щом чичо ѝ въздишаше, когато леля ѝ доведеше вкъщи нов пациент.
Кремена! Това е смок!
И какво? Виж го колко е сладък! Топъл! Пипни го! Името му е Бочо! Хазяинът замина, ще го върна. Само да не му е скучно!
Бочо? И име има?
А как иначе?
Лиля се смееше, заканвайки се на баща си, че ще тръгне по стъпките на леля си.
Няма да стане! Станислав се преструваше на ужасен.
Работа, дом, плахи срещи между майка и Кремена. Кремена вървеше някак по инерция. Лиля се убеждаваше баща си да я запознае с някой приятел, но без резултат.
И ето новина!
Искам да ви запозная с приятеля ми. Кремена скромно гледаше встрани Само да не се смеете!
Време беше да поплачем! Лиля гушна леля си.
Дясната маратонка, която поредният пациент вчера завлече, се намери под спалнята на Станислав, Лиля я нахлузи и изхвърча в коридора.
Готова съм!
Така ли? Станислав повдигна вежди. Да знаеш Кремена никога не прощава закъснения!
Тате, не се престаравай! Имаме още половин час!
В парка забелязаха двойката още отдалеч.
Тате, тате, това ли е? Лохматият?
Шепотът на Лиля беше толкова силен, че Кремена ѝ се намръщи и ѝ раздруса пръста.
Мартин.
Станислав.
Ръкостискане, усмивка, кимване.
Лиля.
Лохматият! Мартин се засмя и погледна годеницата си. Кремена, не се мръщи! Усмихни се! Така! Много искам винаги да се усмихваш! Уха! Какви обувки! И аз искам такива!
Лиля погледна баща си, разсмя се и чак сега видя в очите на леля ѝ вече нямаше стомана, а сребро. Толкова красиво, че Лиля затапи уста от учудване и ненадейно изръкопляска, страшно озадачавайки бъдещия си роднина.
Какво? Всички в нашата фамилия сме малко закачливи. Свиквай!
Успокои ме! Сега вече със сигурност ще се впиша в тази сплотена… компания? Или как е по-добре?
Семейство, Марто, семейство! намигна Лиля, хващайки под ръка баща си.
