Богаташът се влачеше неохотно към умиращата си жена. И тогава малко бездомно момчене му протри обувките.
Ще ги чистите ли? гласът прозвуча като скърцане на стара цигулка, изникнал отникъде. Аз, прегърбен не само под тежестта на палтото, но и под бремето на собствения си живот, едва устоях на крака.
Какво? отмахнах уморено, без да погледна, сякаш прогонвах врабче от софийския булевард.
Обувките Да ги почистя? Не е скъпо, чичо. Само малко.
Застинах. Под крака ми хрупаше замръзнал февруарски сняг не зима, не пролет, само киша, мокрота, студен въздух, пропитан с дим от огнища и с чужда, безнадеждна тъга. Пред мен стоеше момчето слабичко като тръстика, мръсно, очите му черни като въглени, с искри от кехлибар. Шапката му беше сбъркана на тила, обувките сякаш от чужди крака, повече приличаха на театрален реквизит. Ръцете му малки, но жилави като на зверче. И изведнъж не, нищо не си спомних. Нямаше какво да си спомням: моето детство беше опаковано в шумящите опаковки на чуждестранни бонбони, а той, вероятно, дори не беше вкусвал шоколад.
Не трябва казах, отмествайки погледа си. Във витрината мигна размито отражение и се запитах: кой е това? Не лице, а маска.
Ами може би? Моля ви, чичо! подсмукна си нос, изваждайки от пазвата си зацапана, влажна кърпа.
Добре въздъхнах, по-скоро за да ме остави на мира, отколкото от съчувствие. Само бързо.
Той клекна на колене пред входа на скъп ресторант, без колебание, сякаш знаеше: нямам къде да бързам. Гледах ръцете му счупени нокти, мръсотия, вгризала се в кожата, и за първи път от години усетих нещо като срам.
Благодаря ви, чичо прошепна, треперейки. Мама ми е болна Ако спечеля нещо, ще купя хляб.
Преглътнах. Отвъд стъклото топлина, светлина, смях, пара от ястия. Този смях ме режеше като парче стъкло. А аз стоях, прикован към земята.
Какво говориш исках да кажа не измисляй, но думите заседнаха. Кой съм аз, за да решавам кое е истина, а кое лъжа за двайсет лева?
Готово отърси обувките ми. Като нови! Само все така личи, че ви е тъжно.
Откъде го знаеш? усмихнах се принудено.
Личи си сви рамене, прибирайки кърпата. Хората с мръсни обувки винаги бързат някъде. А вие не. Нямате къде.
Не намерих отговор. Стоях, потърквайки рамото си, чувствайки се като чужда изложба в непознат музей.
Добре вече тръгваше, но се обърна: Не забравяйте майка си. Дори и ако все пак идвайте у дома. Понякога късно не е прекалено късно
И се разтвори в тълпата, като мираж. А аз останах да гледам чистите си обувки и изведнъж ги почувствах чужди. Да, петминутен разговор с улично дете може да обърне цял вътрешен свят. Макар че външният ще остане същият студен и равнодушен.
Продължих нататък. Бавно. Вятърът биеше в лицето ми. Не ми се
