Мама ще живее с нас, и край, обяви съпругът ми. Но още същата вечер започна да събира багажа си.
Има такива видове мъже вземат решения като забиват пирони. Бързо, твърдо, без да гледат точно къде.
Валентин беше от тях.
Не беше лош човек. Не. Работлив, стабилен, обича майка си това никой не можеше да му вземе. Просто беше свикнал, че щом е решил нещо, така ще стане. Жена му може да се оплаква, но накрая ще приеме. Винаги приемаше.
Гергана наистина приемаше. С онази търпелива усмивка, която жените си слагат, когато всичко им е ясно отдавна.
Но една вечер Валентин се прибра, сложи чайника да заври, и невъзмутимо каза:
Мама ще живее с нас. И точка.
Това го каза обикновено, без семеен съвет, без извинения.
Гергана стоеше до печката.
Почакай, каза тя. Нали уж…
Гергана, изрече името ѝ на онзи тон, с който обикновено приключваше споровете. Тя е сама. Вече на шестдесет. Това е мой дълг.
Дълг. Точно тази дума.
Не как мислиш ти, а дълг сякаш дългът важи само за него, а Гергана е просто страничен наблюдател.
Валка, започна внимателно тя, хайде да поговорим. Майка ти е добър човек, не споря. Но това е нашият апартамент. Две стаи, ти и аз.
Два дивана, прекъсна я той. Къде е проблемът?
Гергана изключи котлона. Обърна се към него. Погледна го напрегнато, като човек, който се опитва да разбере чува ли изобщо отсрещният, или просто има избирателна глухота към всичко извън решението си?
Ти вече си решил? попита тя.
Да.
Без мен.
Това е майка ми.
Така.
Гергана кимна бавно, замислено.
Разбрах, каза тихо.
И отиде в стаята.
Валентин постоя в кухнята, после дойде в стаята, пак излезе. После седна, после пак стана. Решението бе прието, а той сега не знаеше какво да прави с това, че никого не е зарадвало.
Гергана седеше на ръба на леглото и гледаше през прозореца.
Всичко реши сам, без мен, повтори си.
Разговор не се получи нито вечерта, нито сутринта.
На втория ден Гергана пак опита.
Валентин седеше с телефона, превърташе нещо обичайно за вечерите им, и тогава тя дойде, седна до него, сложи ръцете в скута си.
Валка. Хайде сериозно.
Той остави телефона неизличен знак, защото обикновено не го оставяше.
Хайде.
Разбирам, че се тревожиш за майка си. Наистина. Сама е, трудно ѝ е. Но ние с теб живеем в две стаи. Нас двамата ни е доста тясно понякога. А трима, и…
И какво? прекъсна я той.
И ще ни е тежко. На мен ще ми е неудобно.
Не я обичаш ли?
Гергана затвори очи за миг.
Този въпрос. Щом една жена каже не ми е удобно, следва: значи не я обичаш. Все едно е невъзможно да обичаш човек, а да не искаш да го вплестиш в живота си върху двайсет квадрата.
Имам нормално отношение към майка ти, каза тя сдържано. Разбираме се. Но едно е на гости, друго да живеем заедно. Различно е, Валка.
Тя не е чужда.
Знам.
Не ѝ е комфортно сама.
Разбирам.
Тогава къде е проблемът?!
Гергана го гледа дълго. После тихо попита:
Ти изобщо чуваш ли ме?
Той не отговори. Взе телефона обратно.
Свършиха.
На другия ден се обади Лидия Петрова, свекървата.
Герганче, здрасти. Гласът ѝ беше мек, малко несигурен. Извинявай, че звъня. Валентин ми каза, знам, че е малко неловко.
Няма нищо, Лидия Петрова, отвърна Гергана механично.
Не е нищо, с нежност противореча свекървата. Чува се по гласа ти.
Гергана помълча.
Просто не разбирам как ще стане, призна накрая.
А аз разбирам, каза Лидия Петрова. Много добре. И аз имах свекърва преди четиридесет години. И на мен ми казаха: ще се нанесеш, и край. Засмя се ситно. Три месеца едва оцеляхме и се разделихме. Едвам живи.
Гергана неволно се усмихна.
Лидия Петрова, ама Валентин настоява.
Валентин си е Валентин, въздъхна свекървата. Добро момче. Понякога твърде добро като си науми нещо, не го спри. Беше същият като дете. Вманиачен.
Гергана замълча. Коментар беше излишен.
Говори му пак, рече Лидия Петрова. Но не за квадратните метри кажи направо: Валка, за мен е важно да ме питаш, не да решаваш сам. Това му кажи.
Ами ако пак не чуе?
Пауза.
Тогава е друг разговор, меко отговори свекървата. Но ще чуе. Трябва му време да излезе от аз реших. Мъжете се въртят като кораби дълго, тежко.
Гергана се засмя изненадано.
Благодаря, каза тя.
Няма за какво. И тихо допълни: Не искам да съм причина за раздора ви. Запомни. Каквото ще да каже Валка, не искам.
Вечерта Валентин влезе у дома и усещането беше, че нещо се е променило.
Какво? попита той.
Нищо.
Вечеряха. Гергана каза:
Валентин, може ли да ти кажа нещо? Само едно не ме прекъсвай.
Той кимна.
Не ме интересува дали майка ти ще дойде. Не ме вълнуват стаите. Мен ме боли друго. Ти реши нещо, което ни засяга и двамата, и не ме попита. Все едно не живея тук.
Валентин отвори уста.
Не ме прекъсвай, напомни тя.
Затвори я.
Това исках само.
Станала, отиде да мие чиниите.
Валентин стоя, взирайки се в покривката. Дълго. После излезе на терасата, постоя, върна се, застана до мивката, прегърна я.
Добре, каза Гергана. Ела на чай.
Държеше чашата с две ръце и мълчеше.
Днес майка ти звънна ли ти? попита Гергана.
Още не.
Тя ми звъня.
Валентин вдигна поглед.
Какво каза?
Много неща, каза Гергана. Умна жена е майка ти.
Той кимна притеснено и скромно. Така кимат, когато си горд, а ти става малко неудобно.
Умна е, потвърди той.
Навън мъглата стана дъжд. Сякаш нещо тежко, стояло между тях тези дни, бавно се изпари.
На третия ден Валентин звънна на майка си. Пред Гергана.
Маме, събирай лека-полека нещата. Уикенда ще дойда, ще помогна.
Гергана стоеше на вратата. Валентин свърши разговора. Обърна се. Видя лицето ѝ.
Не, каза тя.
Той сбръчка вежди.
Гергана, не мога да я оставя сама, разбираш ли?
Не ти казвам да я оставяш, прекъсна го тя. Казвам да ме питаш. Само да питаш.
Валентин стана. Обиколи стаята насам, натам, пак.
Ако за теб е по-важно удобството от майка ми…
Вале, гласът ѝ беше нежен. Не така.
Не, ще довърша! За пръв път повиши тон. Не мога да избирам между жена ми и майка ми! Не е нормално дори да ме слагат в такава позиция!
Никой не те кара да избираш, каза Гергана. Ти сам се сложи там. Понеже реши вместо двамата.
И няма да се съгласиш?
Не.
Валентин я гледа дълго, с изражение, в което имаше едновременно обърканост, огорчение, гняв и нещо неуловимо.
Добре, каза.
И изчезна в спалнята.
Гергана чу как отваря гардероба.
Излезе с чанта и якето върху рамо.
Отивам у Димо, изрече.
Добре, отговори Гергана.
Взе ключовете. Замислено постоя.
Разбираш ли, че това е ненормално така?
Разбирам, кротко отвърна тя. Но не разбирам защо да не ме питаш е нормално.
Валентин отвори уста, но не намери думи. Излезе.
Вратата се затвори.
Гергана се върна в кухнята.
Докато свиреше чайникът, Лидия Петрова се обади.
Герганче, извинявай. Валентин ми писа, че отива при приятел. Заради мен ли е всичко?
Лидия Петрова…
Недей, рече тихо свекървата. Ясно ми е. Заради мен.
Заради него, поправи Гергана. Пак реши сам, без да ме пита.
Пауза.
Добре направи, каза Лидия Петрова.
Моля?
Добре постъпи. Гласът ѝ бе твърд. Гергана, аз няма да се местя при вас. Решението съм си го взела сама, без Валентин. Скоро ще стана на седемдесет, до тук и сама съм се справяла отлично. Имам добър син, но понякога трябва да му кажа стоп. Ти го стори. Мен дори не ме изслушваше.
На сутринта Гергана се събуди в седем и половина. Нямаше съобщения.
Животът, както преди, продължаваше.
Валентин се появи на другия ден, около девет и половина сутринта.
Позвъни, въпреки че имаше ключове и само това вече беше знак.
Гергана му отвори. Стоеше на прага, малко омачкан след нощта при приятел, с чантата си.
Може ли да вляза?
Влизай.
Отнесоха се в кухнята. Той седна, преплете ръце на масата, загледа ги.
Майка ми звъня, каза.
Знам.
Каза, че няма да се мести. Че това е нейно решение, и не трябва да я уговарям. Помълча. Каза ми, че съм се държал като глупак. Горе-долу така.
Лидия Петрова е мъдра жена.
Ъхъм. Кимна, без ирония. Гери, аз не мога да говоря добре за тези неща. Знаеш това.
Знам.
Но разбрах. Не беше редно. Сам реших, чаках да приемеш. Грешно беше.
Гергана го гледаше.
Грешно, потвърди.
Повече няма така.
Гергана наля чай, подаде му чаша.
За майка ти не съм против да идва. По празници, по уикендите, да си помагаме. Това дори е хубаво.
Разбрах, каза той.
Погледна я с онзи нов поглед, който тя забелязваше вече две денонощия.
Браво на теб, прошепна.
Знам, каза Гергана.
И за първи път от три дни се усмихна.
Навън есенното слънце светеше както трябва не горещо, не ярко, а меко, като всичко, което току-що е намерило мястото си.
