Когато баба Мариета изведнъж разбра, че внукът ѝ замисля да я изхвърли от апартамента, тя го продаде със спокойствие, като че ли сънува летящи стари къщи сред плаващи облаци от розови люляци.
Защо да теглиш кредит, когато можеш кротко да чакаш баба да напусне този свят и да наследиш нейното жилище? Така мислеше братовчедът на съпруга ми Пенчо. Той беше женен за Марияна, имаха трима таралежливи малчугана и семейството му се носеше в безтегловно очакване на наследство. Дълговете бяха чужди думи за тях, предпочитаха да си представят деня, в който жилището на баба Мариета в центъра на Пловдив ще стане тяхно царство. Дотогава живееха в малкия двустаен апартамент на майката на Марияна край Марица, където всяка вечер стените сякаш се свиваха още повече, натежали от мечти за собствен простор и завистливо мълчание. Пенчо и Марияна шепнеха като сухи листа по первазите за това как най-добре да решат въпроса с бабата.
Ала баба Мариета беше извор на златна светлина. На седемдесет и пет години ехтеше от енергия, живееше шумно, весело, и здравето ѝ беше като резонансен звън отпреди войните. Домът ѝ на ул. Отец Паисий винаги беше залян от приятели с пъстри шалове и аромати на кафе с кардамон. Управляваше смартфона си все едно дирижираше оркестър, ходеше по арт изложби, гледаше театрални пиеси под открито небе, а понякога се усмихваше на някой господин на пенсионерския танцов бал. Тя сияеше, а животът ѝ бе доказателство, че всеки ден трябва да се осолява с радост. Но за Пенчо и Марияна всичко това беше само дразнещо. Измориха се да чакат.
Дюзата на тяхното търпение се скъса. Решиха, че е време Мариета да прехвърли апартамента на името на Пенчо и да отплава към дом за възрастни. Дори не се опитаха да замаскират намеренията си уверяваха я, че “ще ѝ е по-добре така”. Ала Мариета не беше от хората, които се предават на първата буря. Отказа им твърдо, и това всъщност подпали необяснима вихрушка. Пенчо беснееше, викайки, че тя е егоистка и че трябвало за внуците да мисли. Марияна подливаше масло в огъня, като натъртваше, че бабата вече си е живяла живота.
Аз и мъжът ми, Георги, останахме като омагьосани, когато научихме. Баба Мариета винаги беше сънувала да посети Индия да съзре Тадж Махал, да усеща мириса на куркума и жасмин по уличките на Гоа, да вижда танцуващи сенки по цветни платна. Ние я поканихме да се нанесе при нас, да отдаде апартамента под наем и да заделя лев по лев за своето приключение. С радост прие, а големият ѝ тристаен дом в сърцето на Пловдив скоро започна да носи приятни доходи. Когато Пенчо и Марияна разбраха, избухнаха като фойерверки без нощ. За тях домът беше тяхно право по кръв, настояваха бабата да ги приюти, кълняха Георги, че я е наговорил от корист, и поискаха всеки лев от наема като своя част. Отказахме категорично.
Скоро Марияна започна да се появява у дома почти всеки ден понякога сама, понякога с децата, винаги с нелепи подаръци (ковани сърца, чаши с надпис най-обичаната баба). Питаше за Мариета, но всички знаехме търсят наследство, като гладни гарвани наоколо. Алчността и липсата на срам бяха невероятни и плаваха като сапунени мехури.
Междувременно баба Мариета събра пари и замина за Индия. Върна се озарена, с куфар, пълен със снимки и приказки за летящи слонове и танцуващи хора с багрила. Посъветвахме я да не спира да продаде апартамента, да продължи да пътува, да се нанесе при нас старинно, спокойно и радостно. Тя помисли, реши да поеме риска и апартаментът бе продаден за хубава сума в левове. С тези пари купи уютна гарсониера в Кючук Париж, а остатъка задели за нови мечти.
Започна да кръстосва Испания, Австрия, Швейцария. В Швейцария, докато се рееше покрай Женевското езеро, срещна французин на име Пиер. Любовта се разцъфтя като мак в руините на седемдесет и пет години тя се омъжи за него! Аз и Георги летяхме до Франция за сватбата, гледахме я как сияе в бяла рокля, сред море от усмивки и ириси. Мариета заслужаваше това. Беше работила цял живот, отгледала деца, подкрепяла внуци, а сега най-после живееше своето.
Когато Пенчо разбра за продажбата, загуби себе си сред викове и претенции. Настояваше баба да му прехвърли малкото жилище, като сам не знаеше как ще събере петимата си души там. Но вече нямаше значение. Радвахме се, че Мариета намери своето тихо и слънчево място. А Пенчо и Марияна… Те са като сенки в съня напомняне, че щом парите са на масата, понякога най-близките показват истинските си лица.
Внук крои план за изгонване, но баба продава апартамента без капка угризения
Когато баба разбира, че внукът ѝ иска да я изхвърли от апартамента, тя го продава без колебание.
