Мислях, че сме приятелки, а ти увличаш моя съпруг!
Ти просто не разбираш! Не искаш да разбереш! вика гласът на Ралица, след което тя силно затваря албума с чертовете. За теб това е само детска игра!
Ралица, аз не това имах предвид, изморено казва Марица, притискайки длани към темите. Главоболието, започнало още от сутринта, вкарва удари в задната част на главата. Казвам, че дизайнерската работа е нестабилна. Днес имаш поръчки, утре нищо. А счетоводството е стабилният хляб. Винаги.
Твоят хляб! Не моя! Ралица скача от стола, очите й искрят. Не искам цял живот да се занимавам с цифри, като теб! Искам да творя, да създавам красота! Леля Светла ме разбира, тя е единствената, която вярва в таланта ми!
Споменът за Светла клати сърцето на Марица. Опа, Светла. Найдобрата ѝ приятелка, опора в найтъмните времена, сега в последните месеци се превръща в авторитет за дъщерята, по-скоро отколкото в майка.
Светла живее в друг свят, дъще. Тя има свой успешен салон, може да си позволява философски разговори. А ние живеем от заплата до заплата.
Точно така! вика Ралица, хване якета и се хвърля към вратата. Не искам такъв живот!
Тя отваря входната врата и в малкото двустаен апартамент се спуска глухо мълчание. Марица се спуска на стол и си обгръща главата с ръце. Всеки такъв разговор изпразва последните й сили. Тя е на петдесет, а последните десет години е сама. След като Иван, съпругът й и бащата на Ралица, се оттегля, оставяйки куп неоплатени сметки и мъгляво съжалявам, станахме чужди, животът й се превръща в безкрайна надпревара за оцеляване. Тя работи в общинската библиотека, взима подработки, нощи преписва текстове, отказва си всичко, за да Ралица има нужното.
И цялото време до нея е Светла. Те са приятелки от училище, седели са на една парта. Жизнена, уверена Светла и тихата, домашна Марица. Когато минава разводът, Светла не й позволява да потъне в отчаяние. Тя идва с покупки, изкарва Марица на разходки, часове слуша сълзите ѝ. Нищо няма да ни спре, Марице той ще съжали, когато види каква жена е загубил, казва тя, прегръщайки приятелката.
Марица вярва. Тя се изправя и продължава, за дъщеря си. Светла се превръща в почти майка за семейството им, кумата на Ралица, онзи леля Светла, който винаги разбира.
Марица вдиша дълбоко и се приближава до прозореца. Вечерният Софийски хоризонт светва с лампите. Някъде там Ралица броди, вероятно в студиото на Светла в центъра, където ароматът на скъпото кафе и лаковете за коса се смесва с тиха музика и разговори за изкуство.
Телефонът на кухненската маса вибрира. Марица вдига. Съобщение от Светла: Ралица е при мен. Не се тревожи, ще поговорим. Всичко ще бъде наред. Усеща подергавка от раздразнителност, смесена с благодарност. От една страна се радва, че дъщеря е в безопасност, от друга я дразни, че приятелката отново е миротворец, сякаш сама не може да се справи.
Тя си налива евтин чай от пакетче и сяда. Очите ѝ попадат на стара снимка в рамка тримата: тя, Иван и малка Ралица на рамо. Щастливи, млади. Какво време беше това! Иван Понякога й се струва, че вече почти не помни лицето му високо, тъмновласо, с весели бръчки около очите. Обичал е джаз, силно кафе и книги за пътешествия. Изведнъж напуска без обсъждане, казвайки че трябва да бъде сам, да се разбере. След седмица обажда се и казва, че не се връща.
Светла отново се появява в кухнята, глади ръката й и шепне: Той е глупак, просто глупак. Ще срещнеш нов човек. Марица обаче никой не среща. Целият й живот е въртен около дъщеря.
Следващите дни минават в напрегнато мълчание. Ралица се връща от училище, вечеря и се затваря в стаята си. Марица не се осмелява да започне разговор, страхува се от нов конфлкт. Събота сутрин Светла се обажда:
Маричко, здравей! Има проверка от санитарната служба, а чистачката ми е болна. Можеш ли да помогнеш? Дойди, почисти малко, ще ти бъда благодарна. И с Ралица се разкарай, тя иска да дойде при мен.
Марица се колебае, но мисълта за неутрална среща с дъщеря я превръща в решение.
Добре, ще дойда след час.
Салонът Клеопатра на Светла блести в огледалата и мирис от цветен парфюм. Светла, безупречна в стилен костюм, я посреща у входа.
Маричко, спасителка моя! целува я в бузата. Облечи се, имаме малко работа: да избършим праха, да почистим пода в главната зала.
Марица се преоблича в стара тениска и започва да мие. Тя не завижда на успеха на приятелката, но в това луксозно пространство усеща собствената си нестабилност. Когато почти приключва, в залата се появява Ралица. Виждайки майка с моп в ръка, тя се навежда и казва:
Трябва да поговорим.
За какво? За това, че трябва да изоставя мечтите си и да отида в скучен колеж?
Не. За нас.
Точно в този момент излиза Светла, държейки два телефона свой и на клиентка.
Девчета, да не се карате! казва с успокояваща усмивка. Маричко, не се ядосвай, тя е просто дете с големи амбиции. Ралица, майка ти иска само доброто ти. Хайде да изпием кафе, ще приготвя твоето любимо с канела.
Тя поставя телефоните върху масата и отива в стаята за дрехи. Марица усеща, че нещо се променя. Екранът на телефона на Светла мигновено свети с ново съобщение от абонат, подписан само И. Липсва ми твоето кафе. И теб. Малко червено сърце се появява.
Сърцето на Марица прескочва. И. Иван ли? Тя се опитва да отхвърли идеята, но подозрението я гърми.
Разговорът с Ралица не се случва. Те пият кафе, Светла говори за нови прически, Ралица кима, а Марица мълчи, усещайки невидима стена между тях.
У дома Марица изважда старата бележник и намира номера на Иван, който не е набирала от години. Ръката ѝ се простира към телефона, но тя отлага.
След няколко дни Светла кани Марица и Ралица в кино. В полутъмната зала Мария тайно наблюдава приятелката си. Светла често поглежда към телефона и бързо пише. Марица забелязва познатия инициал И. в полето за получател.
След прожекцията отиват в кафе.
О, Маричко, щастлива съм! казва Светла, разбърквайки захарта. Сядаш ли? Наистина се влюбих. Той е надежден, умен. С него се чувствам като зад каменна стена.
Радваме се за теб, леля Светла, усмихва се Ралица. А кой е?
Не, не е от нашия кръг. Срещнахме се случайно, той се е върнал в града след години работа на север.
На север Иван след развода работи по смени в Карнобат. Случайността е почти твърде голяма. Студената дреха на Марица мързеше.
Как се казва? пита тя, опитвайки се да звучи безразлично.
Иван, отговаря Светла и веднага сменя темата: О, Ралице, видях обява за художествено училище. Може би ще се включиш? Аз ще платя.
Марица вече не слуша. Иван. Значи е истина. Съседката, която я подкрепя след развода, се среща с бившия й мъж. Картина, която досега беше неясна, се изрисува в остра, грозна черта.
Майко, какво правиш? вика Ралица, извадена от оцепеняване. Изглеждаш бледа.
Нищо, отговаря Марица, глухо. Просто ми боли главата. Хайде да отидем вкъщи.
В банята тя затваря вратата и включва душа, за да Ралица не чуе кървава плач. Сълзите са горчиви, като кисело мляко. Това не е само обида, а предателство найтъмен, найподлив акт от хора, които обичаш.
Трябва да действа, но как? Скръбна схватка, обвинения това би било твърде просто и унизително. Тя решава да изчака окончателно доказателство.
След седмица Светла организира рожден ден в селски ресторант и кани Марица с Ралица.
Не пропускай, Маричко! Ще ти представя Иван, ще ти хареса!
Марица усеща, как й се стиска в гърдите.
Добре, ще дойдем.
Целият ден минава в мъгла. Тя избира рокля, прави прическа, нанася грим. В огледалото вижда чуждо лице с блестящи очи. Ралица, без да подозира, се върти около нея, радвайки се на предстоящото.
Ресторантът е лъскав жива музика, бели маси, облечени гости. Светла, сияеща в сребърен тоалет, лети от група към група. Когато ги види, се втурва към тях.
Найнакрая! Елате, скъпи мои! Маричко, изглеждаш невероятно! Сега ще ви представя Иван!
Той се приближава пораснал, със сиви косми, но същият Иван. Когато вижда Марица, на лицето му се появяват смесени чувства: изненада, страх, срам.
Марица? прошепва той.
Здравейте, отговаря студено, гледайки директно в очите му.
Светла се мъчеше да запази баланса между двамата.
Познавате се? пита тя.
Повече от това, усмихва се Марица. Той е моят бивш съпруг, бащата на Ралица.
Залага мрак. Музиката спира, всички погледи се фокусират върху тях. Лицето на Светла става бледо като мляко. Ралица се вмесва, поглеждайки между майка, баща и любимата леля Светла, объркана.
Майко, това Истина ли е? прошепва тя.
Да, дъще. Това е твоят баща.
Марица прави крачка към Светла, която се държи за ръката на Иван, сякаш се опитва да го задържи.
Честит рожден ден, приятелко, казва тя тихо, но ясно. Мислех, че сме приятелки. Оказа се, че си утешавала ме, докато тайно си взимаше това, което съм изгубила. Как успя да бъдеш така?
Марица, не знаех запъва Светла. Случайно се срещнахме преди половин година, той не каза
Как той е съпругът на твоята приятелка? прекъсва Марица. Не ми вярваш? Ти знаеш всичко.
Тя се обръща към Иван.
Ти не заслужаваш мои думи. Ти си предател, изчезна от една, появи се при друга. Нищо не се променя.
Хваща Ралица за ръка. Дъщеря гледа огромно с отворени сълзи очи.
Хайде да си тръгваме,Те напускат залата, оставяйки зад себе си прошепнати шепоти, но със сърце, изпълнено с ново намерение за бъдещето.
