Трябваше лошото, за да се появи доброто
Това щеше да не е щастие
Какво дърпа нещастието ти, глупако! Кой би искал сега да те има, докато имаш дете? Как ще го отглеждаш?! Не ще ти помагам, разбра ли. След като те отгледа и сега още едно тежко бреме! Не ми трябваш, събери багажа си и не се връщай повече под моя покрив!
Мария слушаше виковете, с поглед надолу. Последната й надежда че лелята ще я остави поне докато намери работа се разтапяше пред очите й.
Кой да е, ако само майка беше жива
Тя никога не е познавала баща си, а майка й бе претърпяла смъртоносен инцидент пред пешеходна пешеходна пътека преди петнадесет години шофьор, пиян, я прескочи. Тя почти щеше да бъде изпратена в детски дом, когато изведнъж се появи далечна кузина на майка й. Тя я прие в къщата си и, благодарение на доходите си, лесно получи попечителство.
Лелята живееше в предградие на град на границата на южна Франция, зелен през лятото, топъл, а зимата дъждовен. Момичето нямаше нужда от нищо, винаги беше облечено прилично и свикнало с домашните задължения. Може би й липсваше майчинската обич, но кой да се интересува?
Мария беше добра ученица. След гимназия влезе в училище за учители. Годините на обучение минаха бързо, заедно с тях и безгрижните дни, докато се върна в града, който се беше превърнал в нейния дом. Този път обаче не изпитваше радост от завръщането.
След като лелята изпусна глас, се успокои малко:
Отиди оттук, не искам да те виждам!
Тетя Франсоаз, мога ли поне
Стига, казах!
Катрин безмълвно вдигна куфарчето и излезе. Не очакваше да се върне така, унижена, отхвърлена и бременна. Въпреки това реши да разкаже всичко.
Трябваше ѝ подслон. Мария вървеше, потънала в мисли, без да забелязва околните. Лятото бе в разгара си ябълки и круши узряваха в градините, кайсии се златяха, лозите се навеждаха под товара на гроздето, сливените се криеха в листа си. От кухнята се лелееха аромати на сладки варове, печено месо и прясно изпечен хляб. Гърлото ѝ беше изсъхнало. Тя се приближи до порте и се обърна към жена, която работеше в летната кухня:
Г-жа, бихте ли ми дали нещо за пиене?
Луиз, силна жена на около петдесет, се обърна:
Влез, ако си дошла с мирно намерение.
Тя извади чаша вода от кофа и я подаде на младата. Мария сядаше на пейка и пиеше жадно.
Мога ли да остана малко тук? Топло е.
Почини се, мила. Откъде идваш с този куфар?
Завърших обучението и искам да преподавам, но нямам къща. Познавате ли някой, който отдава стая?
Луиз я погледна внимателно чиста, леко уморена, с притеснено лице.
Можеш да живееш при мен. Не ще ти взема много, но плащай навреме. Ако е ок, дойде и виж стаята.
Луиз се радваше да има наемателка малко пари никога не вредят, а в малкия им град, далеч от големия, възможностите са скъпи. Синът й живее отдалеч и идва рядко, така че ще има някой, който да споделя дългите зимни вечери.
С недоверие към тази неочаквана помощ, Мария последва Луиз. Стаята беше малка, но уютна, с изглед към градината маса, две столове, легло и стара гардероба. Достатъчно беше. Съгласиха се бързо за наема, а Мария се зае с работа в образователната служба.
Дните минаваха бързо работа, дом, работа. Мария нямаше време да наблюдава как летят дните. С Лоуиз се разбираше добре беше мил и състрадателен човек. Помагаха си в домакинските задължения и често вечеряхте чай заедно в градината, наслаждавайки се на топлия есенен въздух.
Бременността преминаше без проблеми. Катрин не имаше гадене, лицето й остана светло, но натегна тегло. Сподели историята си с Луиз история, която се среща често в живота.
През втората година Мария се влюби. Не в когото и да е, а в Пол, единствения син на заможни родители, преподаватели в същия университет. Бащата му не искаше да го изпраща в Париж. Пътят му беше ясен: следване на учебен план, докторат, преподаване или изследване заедно с родителите. Интелигентен, учтив, социален привличаше момичетата. Много биха искали да са с него, но той избра Мария. Дали беше привлечен от нейната срамежлива усмивка, медените очи, тънката фигура или от вътрешната й сила, трудно се казва. Както и да е, почти не се отделяха до края на учебните години. Мария виждаше бъдещето си с Пол в розово.
Тя помни този ден живо. Сутринта, изведнъж, не можеше да издържи храната, миризмите я отвратяваха и от няколко дни се чувстваше гаднително. И най-лошото забави теста! Как можеше да забрави? Купи тест, се върна в общежитието, изпи вода и изчака. Резултатът беше положителен две линии. Две черти: проблеми с изпитите и… новото бебе! Как ще реагира Пол? Децата не бяха в плановете им.
Внезапно я обхвана вълна нежност към малкото същество в корема й.
Малко прошепна Мария, докосвайки корема.
Пол реши да я представи на родителите си онзи вечер. Припомняйки това, Мария се изплака. Родителите на Пол предложиха аборт и заминаване след изпитите, сама. Пол трябваше да се съсредоточи върху кариерата, а тя не беше достатъчно добра.
На следващия ден Пол влезе тихо, постави плик на масата и излезе. Мария не искаше аборт вече обичаше това нежно същество. Животът им би бил труден, без подкрепа. След дълго размишление реши да задържи парите, оставени от Пол, знаейки, че ще й трябват.
Луиз я успокои:
Това се случва, не е най-лошото. Правилно е да задържиш бебето. То не е виновно и ще ти даде утеха. С времето може да се оправят нещата.
Мария вече не искаше да слуша за Пол. Споменът за отказа беше твърде свеж, нямаше прошка за унижението и нямаше желание за помирение.
Времето минаваше. Мария, спряла да работи, се придвижваше като клечка, но броеше дните до раждането. На ултразвука не можеше да се каже дали ще бъде момче или момиче, но най-важното беше да е здраво.
В края на февруари, в събота, започнаха контракциите. Луиз я заведе до болницата. Мария спокойно роди здраво, силно момче.
Пиер, мой малък Пиер, прошепна тя, гушкайки кръглата му бузичка.
Станала приятелка с жени от отделението. Те разказаха, че съпругата на един капитан от митниците родила две дни по-рано, но след раждането оставила детето, не се чувствайки готова.
Представяш ли? Обгради го с цветя, подари подаръци на персонала, идваше всеки ден! Но тя не искаше деца и остави писмо за изоставяне. Какво лудо!
А детето?
Хранят го с бутилка. Една медсестра предложи кърмо, но кой ще го направи? Всяка майка се грижи за своето.
По време на обед донесоха малкото.
Някой да го кърми? Той е толкова слаб, погледна медсестрата към младите майки.
Дайте ми го, не оставяйте бебе да страда, Мария нежно предаде сина си и взе малкото.
О, как е бяло! Толкова е малко! Ще се нарече Мaнон.
В сравнение с Пиер, изглеждаше крихка. Тя го сложи в гърдата си, а малкото бързо започна да смокти.
Твърде слабо, коментира медсестрата.
Така Мария храни две бебета.
Два дни по-късно медсестрата съобщи, че капитанът, бащата на малкото, иска да се срещне с тази, която го кърми. Мария се запозна с капитан Дубуа, средностатен мъж с пронизващи сини очи.
Събитията станаха разговор в цялата болница, а после в целия град история, заслужаваща да се помни.
В деня на изписването, всички лекари, медсестри, помощници се събраха пред болницата, където чакаше кола, украсена с розови и сини балони. Младият офицер капитан помогна на Мария да се качи, където Луиз вече седеше, и им подаде първо син пакет, после розов.
С звъна на клаксона колата тръгна и изчезна зад ъгъла.
Така минава животът непредвидим и пълен с неочаквани изненади.
