Празно място
Стана празно място, Магдалена. Разбираш ли? Празно. Място.
Гласът на Стефан беше равен, почти без никаква емоция, сякаш четеше списък с покупки. Стоеше до прозореца, обърнат с гръб към нея и гледаше двора. Долу някой извеждаше куче малък, рижав дакел дърпаше ентусиазирано каишката право към една локва.
Магдалена Иванова седеше на дивана, с чаша чай в ръце. Чаят отдавна бе изстинал, но все още държеше чашата, защото не знаеше къде да си сложи ръцете.
Какво искаш да кажеш? попита тя.
Гласът ѝ беше тих, едва се чуваше.
Това, което казах. Стефан най-после се обърна. Лицето му беше равнодушно, почти уморено, като на някой, когото са принудили да обяснява нещо очевидно Гледам те и не виждам нищо. Празно е. Сиво. Ходиш, готвиш, спиш като мебел си, Магда. Качествена, здрава мебел, но пак мебел.
Магдалена остави чашата на масичката. Порцеланът иззвъня тихо върху дървената повърхност.
Десет години, каза тя.
Какво десет години?
Десет години живяхме заедно.
И какво от това? той сви рамене, прекоси стаята и седна срещу нея в креслото. Десет години достатъчно време да осъзнаеш: по-нататък няма смисъл. Не мога повече така. Искам… направи кратка пауза, търсейки думите. Искам да чувствам нещо. А ти не ми го даваш. Не ме вдъхновяваш. Просто те няма дори да седиш тук.
Магдалена усети как нещо в нея някакво твърдо, мълчаливо ядро започва да се прегъва.
Къде да отида, Стефане?
Това вече е твоя работа. Той преметна крак върху крак. Апартаментът, ти знаеш, е записан на майка ми. Юридически, ти си никоя тук. Не бързам, но… една седмица ще ти стигне ли? Все ще намериш нещо.
Ще ми стигне, повтори тя механично.
Добре. Той взе телефона си от масата и започна да превърта, явно приключил разговора.
Магдалена стана. Отиде в спалнята, затвори вратата и легна върху покривалото. Загледа се в тавана бял, с петно в ъгъла, което щеше да боядиса още преди две години. Но така си остана небоядисано.
От съседната стая се чуваше тихо телевизорът Стефан вече си намери нещо за правене.
Тя не плачеше. Само лежеше и гледаше бялото петно. В гърдите ѝ беше безкрайно тихо: тишината, с която остава един дом след като някой е счупил стъклото и излязъл.
***
Седмицата се разтегли като в мъгляво време. Стефан почти не се прибираше идваше късно, тръгваше рано. Не си говореха. Магдалена събираше нещата си изненадващо лесно, защото истинските ѝ неща, нейното, в апартамента почти нямаше. Няколко рокли, зимното палто, една кутия с фотографии от другия ѝ живот, няколко броя списания за шев, които отдавна не бе отваряла.
Списанията остави, после пак ги прибра.
Обади се на леля си по майчина линия, леля Рая не се бяха виждали от седем години, последният път беше на погребението на майка ѝ. Леля Рая изслуша, дълго мълча, после рече:
Ела. Имам малка стая, ще поживееш, докато стъпиш на краката си.
Леля Рая живееше в Северен крайният квартал на Пловдив, където рейс минава на всеки час, а магазин Суперче е единственият три блока наоколо. Магдалена никога не е харесвала този квартал панелни пет-етажки, ронещи се козирки, тополи, които всяка пролет покриват всичко с пух.
Дойде с две чанти и един куфар, в петък вечерта.
Опази, колко си отслабнала! възкликна леля Рая, като отвори вратата. Ниска, плътна, с добри, набръчкани черти, цялата натежала на домашния мирис: на борш и на валидол. Айде, не се млариш на прага. Ще хапваш ли?
Не мога, лельо Рая.
Трябва. отсече тя и отиде в кухнята.
Стаята беше малка тесен диван, стар гардероб и прозорец, гледащ към глуха стена отсреща. Тапетите изгорели от слънцето, някога били сини. На перваза стояха три саксии с мушкато, и мушкатото беше живо, буеночервено.
Магдалена сложи чантите, седна на дивана. Пружините леко изскърцаха.
Чай ще искаш ли? провикна се от кухнята леля Рая.
Ще искам.
Точно тогава, в тази мъничка стая с мушкато и избелели сини тапети, Магдалена най-сетне заплака.
***
После дойде дълъг, напрегнат период.
Сутрините започваха без желание не знаеше защо трябва да става. Събуждаше се рано, в шест, слушаше тракането на чайника в кухнята, как спират спорадично спирачки на отсрещната уличка. Ставаше, умиваше се, пиеше чай край прозореца, гледайки към глухата стена.
Леля Рая беше умна жена не питаше, не даваше съвети и не казваше клишета. Хранеше с борш, даваше телевизора си и понякога, вечер, вадеше тесте карти:
На седморка ще поиграем ли?
И играеха. Мълчаливо, почти без думи.
Пари имаше малко. Беше изтеглила всичко две хиляди лева от сметката си. По местните стандарти месец, максимум месец и половина скромен, невидим живот. Магдалена умееше да бъде скромна.
Пет години беше счетоводителка в малка строителна фирма не я изгониха: три дни седмично ходеше на другия край на града, оправяше документи, получаваше осемстотин шестдесет лева. Осемстотин за всичко и за леля Рая, въпреки че тя не искаше да взема и стотинка, докато Магдалена не ѝ остави плик на кухненската маса и просто излезе от стаята, без шанс да й върне.
Вечерите бяха най-тежките. Мислите вървяха в кръг: десет години дълги десет години закуски, вечери, болести и събирания, празнични елхи, лета на морето, караници и прошки. Той я гледал и е видял празнота. Значи наистина била празнота. Или той е загаснал и не е забелязала. Или двамата са загаснали.
Понякога отваряше телефона, преглеждаше старата им кореспонденция. Снимка от морето преди три години той я прегръща, смеят се. Не си спомняше над какво тогава.
В такива вечери си лягаше рано, покриваше се през глава.
Веднъж леля Рая надникна:
Магде, спиш ли?
Не, лельо.
Чувам те пауза. Да си гладна?
Не.
Е, лежи тогава нова пауза. Знаеш ли, и аз моя го изгоних веднъж. Сама. Остаря ми сърцето, а не умрях.
Щракна вратата и излезе.
Магдалена лежеше, мислеше: ей те на, почти петдесет, тръгни отначало. Като че ли лесно.
***
Машинката намери в началото на втория месец.
Леля Рая я помоли да разчисти антрето от години там никой не бараше, а отвътре щеше да се изсипе археологията на социализма. Магдалена се съгласи трябваше ѝ нещо за ръцете, за да не мисли.
Изкара стари списания Жената днес, счупен чадър, кутии с копчета, празни шишета от парфюми, купчина картички за мартеници с избелели надписи. Най-накрая напипа нещо тежко, омотано в чаршаф.
Разви.
Беше шевна машина. Стара, черна, със златисти орнаменти, малко очукана, но все пак красива. Върху предния панел с ръкопис: Балкан.
Лельо Рая! викна Магдалена.
Лелята излезе с кърпа на врата.
Балкан! зарадва се тя. Това е на леля ти Недка. Бях я забравила. Работи ли още, не знам. Дано.
Може ли да я пробвам?
Леля Рая я погледна особено.
Умееш ли?
Умеех преди.
Вземи, разбира се.
Магдалена премести машината до прозореца. Почисти корпуса, премахна остатъците плат отпреди десетилетия. Намери останалите принадлежности: кутии с конци, игли, ролетка, стари ножици.
И олио шише с изсъхнало машинно масло. Купи ново от магазина, намаза, изчисти зъбната рейка, завъртя маховото колело. В началото тежко, после по-леко.
Три часа търпеливо разглежда, сглобява, пронизва. Постави парче стрина, натисна педала.
Машината застрочи равномерно, с метално щракване. В Магдалена нещо се случи като че в схваната ръка за първи път потича кръв.
Погледна шева равен, почти идеален.
Далечна, спяща част от спомените се раздвижи.
***
Беше на осемнадесет и шиеше. Винаги. От мамините рокли правеше поли, от евтин плат кърпеше блузи. Насреща на техникума шивачката леля Снежана работеше Магдалена се взираше как крои, как подгъва, как рисува по плата. Леля Снежана ѝ показваше смело виждаше, че момичето не гълта мухите, а разбира.
После дойде институт, после Стефан, после сватба, всички битови грижи изведнъж. Машинката, купена с първата заплата, продаде, когато се нанесе при Стефан апартаментът бил малък, тясно, не останало място. Продаде я лесно беше влюбена, мислеше, че сега друго е най-важно.
После времето минаваше не шиеше. Само поглеждаше витрини с красиви дрехи, мислеше: Бих си ушила такова, но не го правеше.
Сега седеше в малката северенска стая с Балкан, слушаше иглата, която бодеше равномерно.
На следващия ден отиде на пазар. Не в мола, а на истинския пазар бул. Руски, където платовете се продават на руло, и можеш да вземеш половин метър лен или трико за няколко лева.
Разхождаше се, пипаше платовете: лен, креп, шифон, тънка вълна. Ослуша се край сергия с сиво-син шифон мек, матов, красиво прост.
Колко има? попита продавачката.
Четири и половина метра.
Взимам всичко.
За какво шиете?
Рокля, отвърна Магдалена.
Самата тя се изненада от увереността.
***
Крои на пода: разпъна плата, прикрепи кройката, която си направи по спомен, сравнявайки със стар списание на леля си. Обикновен силует, с колан, яка-столче и ръкав три четвърти нищо специално, само добра форма.
Леля Рая идваше, гледаше; не каза нищо, когато сложи чаша чай до нея.
Много хубав цвят избра, отбеляза и се върна в кухнята.
Страх я беше да реже плата. Намери остри ножици в шкафа нови. Постави острието и просто започна. После всичко тръгна.
Ши три дни. Не защото беше трудно, а понеже не бързаше. Работеше след работа, за да не мисли. После бод по бод, от шев на ръкав, от яка, после молнията на гърба.
Когато нещо не излизаше, спираше, разпускаше и започваше наново. Балкан-ът работеше меко и тихо, а тя спокойно. Мислите за Стефан изчезваха. Мислеше само за плата, за шева, за детайлите.
На третия ден направи последния бод на роклята. Изглади шевовете, окачи я на закачалка.
Хубава рокля. Обикновена, сиво-синя, с меки линии, ненатрапчив колан, яка-столче.
Пробва я.
Погледна се в голямото огледало на леля Рая. Огледалото беше старо, краищата почернели, но отразяваше честно.
Гледаше я жена не никоя, не празно място, не мебел, а жена на петдесет, със стегната коса, права стойка и нещо живо в погледа.
Роклята ѝ стоеше много добре.
Магде! викна от кухнята леля Рая. Я ела да видя.
Магдалена излезе в кухнята с роклята.
Леля Рая се обърна, изгледа я, замълча кратко.
Ей, така е съвсем друго.
Върна се към печката, но Магдалена видя усмивката ѝ.
Върна се в стаята, погали плата. Мек и приятен. Роклята не стяга никъде, лежи добре.
Вътре в нея, там, където преди време беше прегънато, нещо се изправи.
***
В събота излезе в роклята.
Вървеше по Северен. Леля Рая поиска да купи лекарства, Магдалена взе рецептата, обувки, роклята, светъл сако от куфара и излезе.
Навън беше хубаво началото на октомври, въздухът сух, тополите жълтееха.
Вървеше спокойно: ей котка на прозореца на първия етаж, гледа на улицата спокойно. Баба на пейка плете нещо синьо. Дете дърпа майка към локва, майката не иска.
Аптеката беше на два пресечки. До нея малко кафе Кътче, по рано не го беше виждала. На вратата пишеше Прясна закуска и кафе.
Влезе. Взе капучино и кроасан, защото днес можеше.
Кафето беше малко пет-шест маси. В ъгъла седеше жена към шестдесет, добре облечена със сребърни обеци и късо бяло каре. Пред нея чаша кафе, до нея телефон, който прелиства.
Магдалена сложи кафето си до прозореца.
След десетина минути, усети поглед.
Извинете.
Жената я гледаше.
Не искам да съм натрапчива, рече тя. Но роклята ви е много хубава. Може ли да попитам откъде е?
Сама си я уших, обърка се Магдалена.
Шивачка ли сте?
Не. Просто… умея да шия. Вече пак.
Кройката е чудесна, оглеждаше я жената професионално. Видно е, че не е масово. Аз съм наясно дълги години работех в Обединени услуги.
Благодаря.
Маргарита Павлова, приятно ми е.
Магдалена Иванова.
Имам молба. Звучи странно, но… След три седмици имам юбилей навършвам шейсет и пет, искам нова рокля за събитието. Но не намирам нищо, или са като за баби, или са за съвсем млади. Вашата рокля е точно каквато мечтая. Бихте ли приели поръчка?
Вътре в Магдалена нещо се размърда.
Ще приема, отговори тя.
***
Маргарита Павлова дойде след два дни. Донесе плат тъмновишнев креп с лек блясък, плътен и хубав.
Мериха на масата в стаята. Магдалена записа в тетрадка. После седяха с леля Рая, пиеха чай, рисуваха скици, докато Маргарита избра един вариант рокля разкроена, ръкав три четвърти, елегантно V-образно деколте.
Това е, реши Маргарита.
След две седмици ще е готово.
Колко ще струва?
Магдалена объркана:
Ами… не знам.
Ще ви кажа тогава такова ушиване струва… посочи цена като ателие.
Това беше половин месечна заплата в счетоводството ѝ.
Добре, съгласна съм.
След Маргарита, леля Рая само каза:
Добра цена.
Да, лельо.
Ший, Магде. Имаш златни ръце.
Лельо Рая, защо ме прие при теб, нали почти не се познавахме?
Тя помисли.
Защото си дъщеря на моята сестра Златка. А Златка преди години ми помогна страшно много. Дълговете се връщат.
В двора през прозореца Магдалена чак сега видя голямо шарено графити на стария бетон сини цветя се катерят нагоре.
***
Роклята за Маргарита Павлова беше съвсем ново усещане. Не за себе си, а за друг човек имаше отговорност.
Крои внимателно, държеше ножиците над скъпия плат и после уверено реже. Пет дни шиеше. Всичко прецизно ръчни бодове, скрита цип, подгъв на фин шев.
Маргарита пробва, застана пред огледалото.
Боже мой, възкликна тя. Това съм съвсем нова аз.
Това сте вие просто в хубава рокля.
Не, малко повече. Когато нещо е създадено за теб, усещаш физически. Не ти идва да се изгърбиш.
Подгъвът имаше дребна корекция, Магдалена отбеляза с карфици.
Имам приятелка, Светлана и тя иска рокля. Ще ви дам телефона ѝ, ако не сте против.
Не съм.
А невестката на сина ми се жени пак догодина сложна фигура, няма какво да облече, търси майстор. Ще поемете ли?
Ще поема.
Маргарита кимна сякаш точно това очакваше.
***
Два луди месеца последваха. В хубавия смисъл.
Светлана искаше костюм, после нейна позната пола и блуза, дъщеря на съседка рокля за фирмено парти. Магдалена сшила, младата жена публикува снимка във фейсбук още три поръчки.
Стаята стана тясна, платове навсякъде: диван, перваз, стол. Балкан-ът работи до късно, а понякога и сутрин.
Леля Рая не се оплака, само веднъж каза:
Трябва да намериш по-голямо място.
Знам, лельо.
Мислеше за това вече: заплащанията от последните два месеца бяха повече от половингодишната ѝ заплата в счетоводството. Поръчките не спираха.
Отиде в центъра, разгледа няколко обяви: първите бяха студени, с ниски тавани; последното уютна стая на втория етаж в реставрирана стара къща, дървен под, високи прозорци. Скъпо, но красиво.
Пресметна си: наем, машинка професионална, оверлок, маса за кроене ще ѝ отиде всичкото, спечелено досега, дори повече.
Обади се на Маргарита Павлова.
Искам да ви се посъветвам…
Слушам.
Обясни ситуацията.
Вземете помещението. Ще ви дам парите назаем, без лихва, връщате когато можете.
Не мога да приема…
Магдалена, прекъсна тя кротко Подарихте ми най-хубавата рокля за рождения ми ден. Позволете ми да направя нещо също. Не е благотворителност, нормално е хората да си помагат.
Пауза.
Освен това четири мои приятелки вече искат да се запишат при вас. И си ми е изгодно да имате работилница.
***
Работилницата отвори през декември.
Пренесе Балкан-а, макар вече да бе повече символ новата машинка работеше бързо и прецизно, но Балкан-а сложи до прозореца да седи.
Стана светло ателие: маса за кроене, две работни места, полица с плата и фурнитура, голямо огледало. Окачи няколко свои скици във рамки. Леля Рая дойде, огледа, пипна рафтовете, постоя пред огледалото.
Добре си го наредила, каза само.
Лельо, искам да ти върна пари.
Даде ѝ плик. Леля Рая отвори уста:
Магде, не трябва…
Трябва. За стаята, всички месеци. Аз отчитах.
Аз не каза лелята, но прие.
Хладилник ми трябва старият бръмчи като трактор.
Ще купим хладилник.
Отидоха в магазин за техника леля Рая дълго сравнява фризери, питаше за рафтове, накрая избра голям, двукамерен, сребрист.
Добър, каза тя. Толкова искрената ѝ радост направи всичко да си заслужава.
***
Декември беше пълен с поръчки. Всички искаха нещо за празниците рокли, костюми, ризи, блузи. Магдалена работеше до късно, трета чаша чай и тракане на машинката.
След Нова година поотихна. Взе помощничка млада жена, Албена, добра в ръчното шиене. Албена още не можеше да крои, но се учеше това стана ново удоволствие да предава знания на друг.
Остави счетоводителството. Позвъни, предупреди, че напуска. Помолиха я да остане до април остана.
През март неочакдано обаждане:
Аз сама шия, бих искала да взимам уроци при вас. Приятелка ви препоръча.
Не съм учител…
Но имате талант. Открито ви хвалят.
Елате, ще видим.
Появи се първият курс, после втори. Постепенно стана група не само шиене, а преподаване. И това си намери място.
Пролетта напусна квартирата на леля Рая.
Взе под-наем гарсониера до ателието светла, трети етаж, бели стени, без петна. Внесла все че има, нареди, закачи си пердета от собствения си плат, които сама уши.
Седеше първата вечер в кухнята, гледаше през прозореца към малкия парк и брезите.
Беше нейното жилище. Чуждо още, но вече нейно.
***
Срещата със Стефан дойде в края на май.
Връщаше се от ателието. Вечерята беше топла, ухаеше на люляк и младите листа изгряваха в залеза. Чантата от плат с тежестта на мостри, които щеше да разглежда в къщи със сутрешното слънце.
Той идваше насреща. Позна го веднага, макар и да беше отслабнал.
Спря.
Магда?
Здравей, Стефане.
Погледна я онова, което преди беше самоувереност, сега бе някак смутено.
Добре изглеждаш.
Благодаря.
Къде живееш?
Тук наблизо.
Мина една жена с количка, смути тишината.
Можем ли да поговорим? Мъничко само.
Ела да седнем на пейката.
Седнаха. Той гледаше ръцете си, свити между коленете.
Не знам как да започна.
Започни просто.
Тя си тръгна тази, заради която… Задържа се. Половин година вече. Каза ми, че съм скучен и нямам амбиции. Изсмя се горчиво. Разбираш иронията?
Разбирам.
Сега съм у майка ми. Работата нищожна, фирмата си замина, всичко се разпадна. Мисля си направих ли грешка. Голяма грешка, Магда.
Тя го слушаше.
С теб бях, не съм ценил. Ти беше истинска. Аз търсех нещо, сам не знаех какво. Нарекох те празно място. Извърна се. Знам, че не мога да извиня, просто трябва да знаеш, че често мисля за това.
Магдалена гледаше брезите. Ухаеше на скара от квартала.
Стефане, не си виновен, че си разлюбил. Това става. Разлюбва се.
Той мълчеше.
Вината е в думите. Празно място, мебел, махай се беше жестоко. Не че си лош човек, просто бе жестоко, и дълго го помнех.
Знам.
Но ми направи нещо добро с това.
Погледна я.
Избута ме навън. Беше ми страшно. Тръгнах със две чанти и две хиляди лева, без идея какво ме чака. Живях при леля Рая като сирак, плаках всяка вечер. Беше ужасен период.
Магда…
Чакай. Там намерих старата шевна машина и си спомних, че умеех да шия. И че обичах. Исках някога да се занимавам с това, но все не можех. Започнах от нулата. Първо за себе си. После за хората. Сега имам собствено ателие в центъра, Стефане. Вече половин година. Хората идват, доволни са, на мен ми харесва.
Той я гледаше с изражение, което не можеше да разчете.
Ако не беше ме избута, още щях да седя там да варя борш и да не знам коя съм. Сега е така.
Значи не си ми простила?
Не нося омраза но и не бих се върнала. Не е от отмъщение, просто за първи път съм в своя живот. Истински.
Той обърна глава встрани.
Можехме да…
Не, Стефане. Категорично не.
Мълчанието трая. Не беше тежко просто трая.
Как е леля Рая?
Добре. Купих ѝ хладилник. Неделя играем на карти.
Стефан се усмихна истински.
Винаги си била добър човек, Магда.
И ти не си лош просто не си бил нашият човек. Може би отдавна не сме били един за друг.
Тя стана, взе чантата с платове.
Отиваш ли?
Да. Утре имам клиентка в осем, по-рано не може.
Радвам се, че си добре.
И ти намери мир.
Това беше чистата истина без злоба, без самодоволство.
Тръгна по алеята през парка. Знаеше, че гледа след нея няколко крачки, после вече не.
Брезите хвърляха тънка сянка по асфалта. В чантата тежеше зелен вълнен плат и каталог с платове. Утре идва Людмила Георгиева пенсионирана учителка, искаше права, елегантна зимна пола: да е достойна и за театър, и за доктор.
Магдалена мислеше за кройка, за линията, която ще уравновеси силуета на ниска, едра жена. Правата пола искат хитрост.
Междувременно улови мириса на вечерен люляк. Момче мина с тротинетка, пееше нещо от анимация. От някъде пържиха картофи напълно домашно.
***
В ателието същата вечер не работи беше си обещала след седем нататък да не пуска машината. Мина само да вземе тетрадката с мерките. Тя беше на масата, до нея Балкан-ът черен и златен, спокоен.
Магдалена прокара пръсти по корпуса.
Благодаря ти заприказва с машината си, усмихна се. Кому да благодари човек: на леля Рая, на Маргарита Павлова, на Албена, която се учи толкова старателно? Може би на всички, може би на съдбата.
Взе тетрадката, изгаси, заключи. Слезе по дървените стълби.
Градът живееше с обикновената си вечер. Хора, коли, смях на деца. Обикновен майски делник.
По пътя мина през Прясна погача взе франзела със семена и буркан хубав мед от жената с пчелина.
Добър вечер.
Добър. Жената даде ресто. Медът е пресен опитайте сутринта, ще видите.
Ще опитам.
Вървеше към дома си с хляба, меда, тетрадката и каталога в чантата, облечена с рокля от слонова кост, ушита преди седмица. Удобна, хубава рокля.
Вървеше десет минути мислеше за пола на Людмила Георгиева, новите конци, че Албена вече може сама да крои прости фасони.
После престана да мисли, просто вървеше.
Небето над покривите още розовее, лястовици се стрелкат. Животът върви сложен, непредсказуем.
Женско щастие след развод, биха писали в евтини списания. Като че ли е особен вид щастие. Магдалена не го наричаше така. Просто си мислеше: вървя си към дома. Утре трябва да стана рано. Работата ми е по силите, тя ме радва. Имам леля Рая, неделя съм при нея. Клиентките идват и си тръгват доволни. Имам Балкан до прозореца. Имам това небе и лястовиците.
Това беше достатъчно.
Нито приказно, нито трагично малко. Просто достатъчно. Може би това търсят хората, когато говорят за ново начало, за увереност, че можеш да започнеш на всяка възраст. Не наведнъж. А по рокля, работилница, квартира, после майска вечер с хляб и мед в чантата.
Звънна на леля си.
Лельо Рая, у дома ли си?
Къде да съм гледам телевизор. Какво има?
Нищо. Просто така.
Пауза.
В неделя ще дойдеш ли?
Ще дойда. Питка да опека?
С ябълки, ако не те затруднява с ябълки най-много обичам.
Добре, с ябълки.
Прибра телефона. Влезе във входа, покачи се до третия етаж, отвори своята врата.
В къщи миришеше на лен вчера беше кроила на кухненската маса, докато валеше и не ѝ се излизаше. Остатъците прибра, но ароматът остана хубав.
Сложи чайника, отвори хляба, отвори меда. Беше светъл, кехлибарен.
Навън лястовиците летяха все по-рядко вече се свечеряваше.
Магдалена намаза мед на филия, отхапа, замисли се оказа се страхотен мед. Наистина.
***
Утрото беше ясно.
Людмила Георгиева пристигна точно в осем. Малка, енергична жена, със снежнобяла вълна на главата, достолепен поглед.
Г-жо Иванова, рече от вратата, донесох ви модел. Искам такова, ала не твърде разкроено.
Извади снимка.
Магдалена я разгледа добра пола, изчистена, интересна за кройка.
Седнете. Ще ви обясня.
Людмила приседна, сгъна ръце върху коленете си.
От години мечтая за такава пола. В магазините всичко ми е чуждо. Комшийката препоръча вас. Каза, че като е облякла вашата рокля, пак се е почувствала жена. Усмихна се. Това е висока препоръка.
Най-високата, съгласи се Магдалена.
Отвори тетрадката, хвана лента.
Стъпете тук.
Людмила застана. Изправи гърба си, погледна се в голямото огледало.
От четири години съм пенсионирана. Мислех, че вече няма да се старая. После си реших защо да не се старая? Имам още години живот, защо да не ходя добре облечена?
Така е. Магдалена я измерваше, записваше, мислеше за кройката. Ателието беше светло, слънцето заливаше дървения под на квадрати. В ъгъла чакаше Балкан. Албена щеше да пристигне в десет. В единадесет следващата клиентка…
