Учителите забелязаха, че деветгодишният Иван копае в земята всеки ден и крие нещо в яма: всички останаха шокирани, когато разбраха какво прикрива.
След училище момчето отиваше в задния двор, където почти никой не ходеше. Там, на същото място, падаше на колене и започваше да копае с голи ръце без да му пука за мръсотията под ноктите или дрипите. Копаеше около десет минути, после внимателно поставяше нещо в дупката, заравяше го и изгладяваше земята, сякаш нищо не се беше изменило. После си тръгваше.
Първо учителите мислеха, че просто си играе. Децата са странни особено на тази възраст. Но Иван го правеше с плашеща точност всеки ден, по същото време, на същото място, с едни и същи движения. Това не беше игра.
Един ден учителката от началните класове не устоя. След последния звънец се промъкна зад него и се скри зад дърветата. Както обикновено, Иван отиде до двора, клекна, изрови малка дупка, извади пластмасова торбичка от ръката си и я сложи в ямката. После я зарови и изравни земята.
Учителката не издържа. Излезе и извика:
Иван Какво правиш тук?
Момчето се сепна. Първо не отговори, гледаше я уплашено сякаш беше хванат да краде. После прошепна
Крия
Какво криеш?
Той замълча за момент и посочи земята:
Учебниците Всеки ден ги нося тук и ги заравям. За да не ги намери татко.
Учителката клекна до него. Той не я гледаше.
Защо не искаш баща ти да ги намери?
Той той се ядосва, като пие. Веднъж разкъса всичко учебници, тетрадки. Каза, че не трябва да уча, а да чистя пода и да готвя. Но аз аз искам да научавам. Обичам училище. Ако ги разкъса пак, няма да мога да продължа.
Учителката загуби дъх. Момчето стоеше пред нея слабичко, с издрани ръце и разказваше всичко, сякаш беше най-нормалното нещо на света, като че ли вчера валя дъжд.
Не знаеше какво да каже. Само го прегърна и му обеща, че никога повече няма да бъде сам.
Днес научих, че понякога най-големите битки се водят от най-малките ръце.
