Когато при Веска започнаха ражданията, аз Васил, пак бях на курс с камиона. След няколко дни, без дори да се спра вкъщи, веднага отидох в родилното отделение, но там ми казаха, че жена ми е подписала отказ от новородените близнаци момчета. Казала, че и по-големите не ѝ трябват, а сега още двама… После просто си тръгнала. Ядосах се ужасно Веска премина всякакви граници!
Като препуснах към къщи, не я заварих. Беше си събрала нещата, остави тримата ни по-големи близнаци Антон и Андрей, тридесетгодишни, при баба ми Вера и изчезна. Сигурен не бях дори дали малките са мои, но с раждането на близнаците, нямаше как да не се ядосам и натъжа. Роднините ми се изчерпваха с баба Вера, вече доста възрастна. За дом за сираци срамих се даже да мисля. Един приятел ме посъветва да наема детегледачка.
Работех международен шофьор, с камион втора употреба, но парите стигаха. Сутринта почуках на съседната врата. Маргарита, скромно деветнадесетгодишно момиче, дълго се колеба, но накрая се съгласи. Работеше вече като помощник-възпитателка в детска градина и познаваше децата. Напусна работа и дойдохме заедно да вземем бебетата, Петър и Димитър, от родилното. Засели се у нас, за да може денонощно да се грижи за малките. От мен баща не ставаше не умеех нито да къпя, нито да сменям памперси, все се оправдавах, че шофирам и се изморявам.
Тежко беше на Маргарита. Две бебета и двама тригодишни разбиратели искат непрекъснато внимание. Добре че Петър и Димитър излязоха кротки, наядат се със сухото мляко и после спят. Маргарита четеше специални книги, учеше масажи, гимнастика за деца. Случваше се Мария, кварталната медицинска сестра, да наминава и да я учи как се захранва, как се сменят пелени.
В началото Маргарита почти се отказа от страха, че няма да се справи, но постепенно момчетата я спечелиха съвсем. Започна да ги чувства като свои. Между курсовете малко време стоях у дома, но когато бяхме всички заедно аз, тя и четиримата щури малчугани, имахме истински дом. Заедно планирахме къде ще пазаруваме, кое дете какво ще носи, правехме куп лудории. Един ден, незабелязано, се събудихме в едно легло.
След седмица, подадохме молба за брак. По това време вече бях развел и Веска беше лишена от родителски права. Никой не можеше да разубеди Маргарита нито родителите, нито приятелките. Обичаше децата безрезервно и вярваше, че и мене може да обича. Поехме риск, но вярвахме, че заедно ще се справим.
Сватба направихме семпла само с най-близките. Без рокля, без воал. Аз казах, че няма нужда от парад, а тя не настоя. Това не беше най-важното. Важното беше да сме заедно.
За жалост, доброто не продължи дълго. Оказах се не много читав съпруг. Започнах да избягвам домашната работа и грижите за децата винаги оправдание, че съм изморен от работа, че ми трябва почивка. Чашката ми стана по-приятна от разговорите у дома. Започнах все повече да се отдавам на курсовете си, пари да давам някак недостатъчно дори за памперси и плодове. Ако Маргарита кажеше нещо, рязко отсичах: “Като не ти харесва, си тръгвай!” Но тя не можеше да зареже децата, беше ги приела като свои.
Изминаха две години. Една вечер се върнах след дълъг курс, нахраних се добре, полегнах на дивана и повиках Маргарита:
Ще го кажа направо. Имам друга жена, в друго село. Срещаме се честичко, даже по-често от колкото с теб, и тя чака дете от мен. Ще се оженя за нея. И ще се разведем. Извини ме.
Маргарита замръзна от думите ми, унищожена. Ами децата, а тя? Тихо прошепна:
Аз няма да ти дам децата!
Нека настоях. Аз ще имам свое дете.
Свое? А тези, на кого са? очите ѝ бяха пълни с яд и отчаяние.
Няма да ми четеш морал. Развод само ми трябва.
Добре, но ако ми подпишеш съгласие да осиновя момчетата. И никога няма да им кажеш, че не съм им истинска майка.
Само и ти обещай отвърнах, че няма да казваш лошо за мен на синовете. Трябва да уважават баща си.
Разведохме се бързо и тихомълком. Маргарита обясни на децата, че баща им заминал на работа в чужбина, строи къщи за бедни и ще се върне след дълго. Продадохме къщата и купихме нова в съседно село. Не искаше никой да разбере истината за момчетата. През годините успя да завърши фризьорски курс и започна да подстригва съседки, после техните приятели, после цялото село. Ръцете ѝ бяха златни, а душата благородна. Заработваше достатъчно, за да не ни липсва нищо. От мен не чакаше ни стотинка.
Мамо, ще се върне ли татко от чужбина? Ще дойде ли първия учебен ден с нас? питаха Андрей и Антон, докато подреждаха новите раници.
От вълнение трептеше домовете ни нямаше търпение да зарадват госпожата с уменията си. Маргарита скри раниците да не ги намерят малките Петър и Димитър и се усмихна тъжно:
Не, милички, татко ви има още много къщички да построи, няма да може да дойде.
Васил изчезна, не звънеше, а Маргарита дори не искаше да знае нищо за него. Важното бе, че децата бяха до нея! Обичаше ги с цялата си душа. Заедно се учеха да четат, играеха футбол, обсъждаха книжки, сутрин се обливаха със студена вода. Вечерите прекарваха на чай, разказваха смешни приказки. След като заспяха, Маргарита ги записваше в тетрадка. Все си представяше как порасналите ѝ синове един ден ще ги четат на своите деца и ще се смеят.
“Иван-царският син сивия вълк с метлата обраха хамбара, натрупаха брашно и опекоха торта Иван-царският син се качи на коня и занесе тортата на принцесата, а тя от хапка стана малко кученце и започна да прави номера в цирка, докато фокусникът я върна обратно на принцеса!”
Минаха години. Синовете завършиха, по-големите се ожениха, зарадваха Маргарита с внуци, а по-малките учеха в университета. Всеки уикенд цялата фамилия се събираше. Готвеха вкусотии, а после четяха “Мама Маргаритината книга с приказки” и се заливаха от смях.
В онзи съдбовен уикенд празнувахме рождения ден на Петър и Димитър. Денят беше ведър, младите пуснаха музика на двора, мъжете печаха кебапчета, снахитe и приятелките на момчетата подреждаха трапезата. Маргарита стоеше на прага, притиснала се до рамката, и гледаше с усмивка своя щастлив живот.
Толкова бе замислена, че не чу веднага възрастния мъж, който влезе в двора им. Смачкана риза, стари анцузи и овехтели маратонки влезе със самочувствие и извика:
Никой ли не посреща баща си?
Всички занемяха, а Маргарита едва позна Васил, клатушкащ се, с дъх на алкохол. Започна да прегръща единия, после другия от синовете, но те се отдръпваха.
Кажи им, Маргарито, кой съм аз! Трябва да уважават баща си! Нали така се уговорихме?
Тя гледаше с ужас как да каже, че техният герой от строежа е просто стар пияница, оставил ги на съдбата.
Домът онемя. Най-накрая Андрей каза:
Баща ли? Къде беше толкова години, татко? Мислиш ли, че не сме разбрали? Майка ни заслужава уважението, тя ни отгледа, научи и на човек ни направи.
Майка ли? Тя ви е само бавачка!
На Маргарита ѝ причерня, отиде в стаята при спящите внуци, седна и скри лице. Щастието ѝ се разби.
Вратата тихо се отвори, влязоха не момчета, а четирима пораснали и силни мъже синовете ѝ. Усмихнаха се, а Андрей държеше тетрадката с приказките. Подаде я и на последната страница тя прочете с красиви големи букви:
“И живяха дълго и щастливо, защото с тях беше тяхната мама най-любимата и най-добрата на света!”
Тогава разбрах кръвта няма значение. Любовта и грижата ни правят семейство. Това е моят най-голям урок.
Когато на Люба ѝ започнаха родилните болки, Васил беше по поредния си курс с камиона. След два дни без да се прибира у дома, той веднага отиде в родилното, където му казаха, че жена му е подписала отказ от новородените близнаци – момченца. Обяснила, че дори по-големите не ѝ трябват, а сега и още две деца. И си тръгнала. Васил, макар да се съмняваше дали са негови, се ядоса истински — Люба вече премина всички граници! На връщане я потърси у дома, но нея вече я нямаше – събрала си багажа, оставила по-големите тригодишни близнаци, Антошко и Андрей, при възрастната баба Вера, и заминала. Васил не знаеше какво да прави – роднини няма освен старицата баба, а да прати децата в дом му беше срамно. Послуша съвета на приятел – да наеме съседката за бавачка. Така почука една сутрин на вратата на Марина, 19-годишна скромна девойка, която работеше като помощник-възпитателка в детската градина. След уговорки напуска работа и заживява у тях, грижейки се за четирите момчета: двамата бебета Денис и Димчо и двамата палави тригодишни батковци. Васил беше работлив, но не особено читав баща – оправдаваше се, че е шофьор, не възпитател. Всичко по децата падаше на крехките рамене на Марина. Поне малките бяха спокойни – хапваха, спяха, а Марина наваксваше с книги, учеше масажи и упражнения за развитието им. Медицинската сестра Наталия ѝ помагаше с насоки. Първите месеци бяха истински изпитание, Марина няколко пъти искаше да се откаже, но свикна с децата, заобича ги като свои. Васил рядко се задържаше, но когато беше у дома, всички бяха заедно. Валяха се по дивана, планираха покупки, пърхат щастливо около най-малките, малко по малко Марина се чувстваше като част от истинско семейство. И така една сутрин се събудиха заедно, а седмица по-късно подадоха заявление за брак в гражданското. Васил уреди развод и делото за отнемане на родителски права на Люба. Марина не слушаше никого – вярваше, че той я цени и няма да я изостави, а децата вече обичаше с цялото си сърце. Сватбата беше скромна, без рокля и воал, а Марина не настоя – знаеше, че истинското щастие не е в белите дантели, а в семейството. Но истинското щастие не се оказа трайно – Васил все повече отсъстваше от къщи, не помагаше, започна да се налива и все по-рядко ѝ даваше пари – за памперси и плодове трябваше да се моли. При всяка забележка я срязваше — “Не ти харесва, иди си!” Но Марина не можеше да изостави децата – вече бяха нейният свят. Така изминаха две години. И една вечер Васил се върна от курс, повика я и директно каза: има друга жена в съседното село, скоро ще имат дете, иска развод и ще се жени отново. Марина застина от болка – но изкара сили да договори едно условие: ще му даде развод само ако ѝ позволи да осинови момчетата и никога да не им казва, че не тя е истинската им майка. Васил прие и също поиска: “И ти няма да говориш лошо за мен пред синовете. Трябва да уважават баща си.” Разделиха се тихо, Марина каза на децата, че татко е на далечно строителство в чужбина и няма да се върне скоро. Продадоха къщата, преместиха се, тя започна да подстригва съседи, а после и още хора – сръчни ръце и златно сърце! Доходът им стигаше за всичко. От Васил не поиска нищо. Момчетата я наричаха „мамо“ и питаха щастливо ще дойде ли татко за първия учебен ден, а тя нежно ги лъжеше, че строи домове далеч за бедни хора. Минаха години. Синовете пораснаха, жениха се, дариха я с внуци, семейство Марина се събираше всеки уикенд – готвеха заедно, четяха “Мамината книга със сказки”, която тя бе водила вечер след вечер. Щастието им беше пълно, докато един ден на рождения ден на близнаците пременен Васил, напълно занемарен, се появи в двора… Никой не го позна в началото. Настъпи гробна тишина, докато той не поиска внимание – настоя да признае пред синовете кой е. Най-големият Андрей не издържа: “Питаш за уважение? А къде беше толкова години? Мама трябва да уважава човек – тя сама ни отгледа и научи на всичко!” Васил изкрещя: “Тя не ви е истинска майка, просто е бавачка!” Марина се разплака, затвори се във внуците’ стая… Братята дойдоха, донесоха „Книгата със сказки“ и на последната страница пишело големи букви: „И живели дълго и щастливо, защото с тях била тяхната мама – най-любимата и най-добрата на света!“
