– Ти си тази, която има проблеми, сестричке, този апартамент не е твой! Леля ми, сестрата на майка ми, никога не е имала деца, но разполагаше с прекрасен тристаен апартамент в сърцето на София и сериозни здравословни проблеми. Съпругът ѝ беше страстен колекционер и домът на леля ми приличаше повече на музей. Моята по-малка сестра Лидия има мързелив съпруг и две деца, а живеят под наем в стая в студентско общежитие. Щом разбра за здравословните болести на леля ни, сестра ми веднага я посети, за да се оплаче от тежката си съдба. Още отсега да ви кажа – леля ни не е от най-приятните хора, не си пести думите и умее да вкарва хората в правия път. Години наред канеше мен и съпруга ми (искаше да живеем при нея) и обещаваше, че апартаментът ще остане за нас. Ние си имаме собствено жилище и отказахме “изгодното ѝ предложение”, но понякога ѝ носим храна и лекарства, а аз ѝ почиствам. Правим го от задължение, не заради имота на леля. След като Лидия научи за здравето на леля, заедно със семейството си се нанесоха при нея. Никога не съм се разбирала със сестра ми – винаги ми е завиждала: аз имам любящ и работлив съпруг, прекрасен син, добра работа, висока заплата и жилище. Тя ми се обажда само като иска пари на заем. Но сестра ми има къса памет – никога не връща заетото. След като забременях втори път, нямах време за леля, макар съпругът ми все още да ѝ носи по нещо. Когато детето ми стана на шест месеца, отидох на гости при леля. На вратата чух викове – оказа се, че крещи сестра ми: – Докато не подпишеш дарение, няма да ядеш! Обръщай се и влизай обратно в дупката, искам вечерта да не излизаш от кучешката колиба! Позвъних. Лидия дори не искаше да ме пусне в апартамента и стана груба: – Даже не си помисляй да влизаш вътре, този апартамент не е за тебе! Пуснаха ме едва когато заплаших с полиция. Леля за това време беше остаряла с десет години. Като ме видя, заплака. – Защо плачеш? Кажи ѝ, че ти е добре с нас и да не се меси! Даже не доведе детето да ни го покажеш – пищеше Лидия. – В стаята на леля беше останало само едно легло, дори шкафа го нямаше, а вещите бяха наредени по пода. Нямаше нито една колекционерска вещ, леля отдавна не носеше бижутата си – стана ми ясно, че сестра ми и мъжът ѝ живеят от продажбата на имуществото. Казах, че искам до банята, и оттам пратих SMS на съпруга си, че трябва да спасим леля – не може да остане при сестра ми! После се върнах в стаята и започнах да разказвам на леля за всичко, случило се през годината. Разказах ѝ за новороденото си, хванах я за ръка и ѝ намигнах заговорнически: “Трябва още да почакаш”. Тя разбра и ми отвърна с благодарен поглед. Лидия се мъчеше да ме изгони, а мъжът ѝ все идваше да пита колко ще стоя – детето ми сигурно ме чака. Съпругът ми дойде точно след час, а с него и полицаят от районното. Сестра ми не бързаше да отвори. После казах на семейството, че съпругът ми ме прибира. Честно казано, полицаят си беше голяма изненада за сестра ми и зет ми. Поканих го при леля и казах: – Ето, жертвата е тук, чух лично как я държат гладна. Продават ѝ мебелите, златото и ценните предмети от апартамента – мъжът на леля беше колекционер, имаше много скъпи неща. Когато Лидия започна да пищи, жената-полицай се обърна към леля: – Искате ли да подадете сигнал? Сестра ми отнесе лека присъда, но зетят лежа две години в затвора. Майка ми прибра Лидия и децата у дома, макар преди години да ги бе изхвърлила. Заради случая с полицията майка ми ме намрази – каза, че никога няма да наследя, но леля от благодарност завеща апартамента на мен. С мъжа ми редовно ходим при леля, наехме ѝ медицинска сестра. Дори не искам да си представям през какъв ад е минала, докато е живяла със сестра ми!

Е, на тебе май нещата ти загрубяха, сестричке, ама това жилище не е твое.

Леля ми по майчина линия никога не е имала деца, но винаги е имала страхотен апартамент с три стаи в центъра на София и доста сериозни здравословни проблеми. Мъжът ѝ беше голям колекционер, та жилището на леля приличаше повече на музей.

Моята по-малка сестра, Спаска, има един мързелив мъж и две деца. Живеят под наем в една стаичка в общежитието. Като разбра за болежките на леля, Спаска веднага хукна да я посети – обикновено само се оплаква и постоянно разказва колко ѝ е зле.

Още от сега да ти споделя, че леля е доста особена направо си е рязка и не си подбира думите. Години ме кани мен и мъжа ми у тях, даже настояваше да заживеем при нея и обещаваше, че ще ни остави апартамента.

Ама ние имаме наш собствен апартамент, та и двама ни отказахме тая щедра оферта. Понякога ѝ носим храна и лекарства, чистех ѝ, ама всичко го правя от чувство за дълг, не заради квадратурата ѝ. След онази визита при леля, Спаска с цялото си домочадие се настаниха и заживяха при нея след броени дни.

Сестра ми никога не ме е издържала, все гледаше, че съм по-напред с нещо имам работлив и грижовен мъж, чудесен син, добра работа и висока заплата, собствено жилище. Тя ми звъни само когато трябва да ѝ заема пари.

Обаче има къса памет, защото никога не връща заетото. Когато забременях с второто ни дете, времето ми за леля свърши, макар че мъжът ми все още ѝ занасяше отвреме-навреме нещо вкусно. Като се роди детето и стана на половин година, намерих време и отидох да видя леля. Щом стигнах до вратата, чух страхотен вик после разбрах, че това е моята по-малка сестра:

Докато не подпишеш дарение, храна няма да видиш! Я се прибирай вътре и днес няма да излизаш от кучешката колиба!

Позвъних на звънеца. Като ме видя, Спаска дори не помисли да ме пусне вкъщи и започна да дрънка глупости:
Да не мислиш, че ще влезеш! Това жилище няма да ти го дам!

Пуснаха ме чак, когато ги заплаших, че ще повикам полиция. Леля, докато не бях я виждала, беше остаряла с поне десетина години. Като ме видя, очите ѝ се напълниха със сълзи.

Защо плачеш, бе? Айде, кажи ѝ, че ти харесва тук и да се маха, да знае, че не смееш и детето си да доведеш, викаше Спаска.
В спалнята на леля останало само едно легло, гардероба го изнесли, всичко друго по пода. Даже нямаше и помен от колекциите, а и леля вече не носеше любимите си обеци и гердани. Ясно ми стана, че сестра ми и мъжът ѝ разпродават всичко ценно, за да изкарат някой лев.

Казах, че отивам до банята, пък оттам на бърза ръка писах SMS на мъжа си: Леля трябва да се спаси, не може да я оставим тук. После се върнах при нея и започнах да ѝ разказвам всички новини за последната година. Като ѝ споменах раждането на бебето, ѝ казах: Ще почакаш още малко, и ѝ стиснах ръката успокоително и ѝ намигнах. Разбра ме веднага и ме погледна с благодарност.

Сестра ми отчаяно се мъчеше да ме изгони, а мъж ѝ се появяваше на всеки пет минути с въпрос кога ще приключа, че детето сигурно ме търси. Мъжът ми дойде точно след един час, с него и една полицайка от районното. Спаска не бързаше да отключва. Обясних им, че мъжът ми е дошъл да ме прибере.

Истината е, че посещението на полицаите направо отчая сестра ми и зетя. Доведох ги при леля и им казах:
Вижте я тази е жертвата, аз лично чух как ѝ отказват храна. Всички мебели, бижута и уреди ги няма мъжът на леля беше събирал ценности цял живот.

Тогава полицайката се обърна към леля:
Искате ли да подадете жалба?

Сестра ми мина с условна присъда, ама зетя той изкара следващите две години в затвора. Майка ни накрая прие Спаска и децата при себе си, макар че преди години ги беше изгонила заедно с целия им багаж. Заради полицията майка ми много ми се разсърди, че никога няма да наследя нищо, но леля в знак на благодарност, ми остави апартамента си.

С мъжа ми ходим редовно при леля, наехме ѝ даже медицинска сестра. Просто не искам да си представя през какъв ад е минала, докато живееше с моята сестра!