Черен.
Градският шум направо скърцаше по нервите. Велина живееше в сърцето на София, на десетия етаж коли бучат, климатици на съседи жужат, а хората все не млъкват. И докато парата от жегата прегъваше прозорците, затварянето им беше мисия невъзможна. Отпуск само две седмици! Тя се надяваше поне малко да избяга от офисната лудница, където всички се щурат напред-назад като мухи без глави, винаги с клюки и борби за внимание. Велина искаше само малко тишина и спокойствие. На четиридесет и шест, сама и с апартамент, по-голям отколкото трябва, й беше писнала столичната суета.
Реши от раз: ще наеме селска къща и ще се махне от цивилизацията дори и за няколко дни. След поне стотина часа ровене, намери идеалното място: малко селце на сто и петдесет километра от София, цената прилична, а къщата, поне на снимките, изглеждаше като из място за романтичен филм. Позвъни на хазаите, уреди всичко и тръгна.
***
Селцето я посрещна с дъх на билки, жужене на пчели, кучешки лай и куп любопитни старци, надничащи от прозорците. Къщичката не беше голяма, но уютна. Стопанката, мила жена на около шейсет, подробно обясни кое къде е и подаде ключовете с усмивка.
Наслади се на почивката, тук е кътче от рая!
Благодаря ви, точно от това имам нужда.
Селото беше почти празно, само баби и дядовци. В двора растяха череши и небрежно поддържани лехи. Олющената дървена ограда още повече добавяше приказна нотка.
Велина се поразходи, оглеждайки чуждото, но дори мухите й се струваха по-приятелски. Хора почти не срещна, а тези, които се мернаха, повече се чудеха отколкото сърдиха. В центъра тя попадна на малък магазин. На щанда продавачка, поне на петдесет, преглеждаше щайгите с домати с ужас в очите. Главното, което имаше, бяха: мляко, хляб, колбаси и домашен сапун. Велина приближи.
Какво ще вземаш, момиче? веднага мина на ти продавачката.
Още мисля. От тази луканка ми отсипи към триста грама и един пресен хляб.
Че ти отде ни се взе тъдява? Жената я оглеждаше от глава до пети.
Наех къщата отсреща, почивам една седмица. Аз съм Велина.
А, аз съм Пенка. Къщата коя е?
Номер двадесет и три, тук наоколо.
Ахаа Пенка засучи устни замислено. На баба Евдокия домчето? Смела си.
Защо? Коя е Евдокия? Аз с Анета се уговорих.
Анета й е щерката, живее в столицата. Бабата почина миналата пролет. Казваха й вещица. Никак не те ли е страх в нейния дом?
Как така вещица? Може да е била лечителка?
Не, нищо не лекуваше, всички си я гледаха на почит и съответстващ страх. Имаше и дружка баба Клавка, онази сухата отсреща. Тя може ти каже нещо повече. Дори да не искаш да слушаш за вещерии, имай едно на ум домът хич не е топъл. Дойдоха едни квартиранти не изкараха две нощи.
А на мен ми се стори уютна, въпреки малко рошавия двор. И аз няма да се заседя дълго. Просто изпушвам от града.
Да знаеш, гледай да си нащрек. Понякога стават странности!
Благодаря! Велина взе покупките и тръгна към изхода.
През нощта не се мота, подвикна след нея Пенка, кучетата тук не са домашни, идват и разни лисици даже.
***
Денят се измъкна към здрач. Предстоеше първата нощ в новото убежище. Велина затвори прозорците, закачи катинарчето на вратата, така или иначе спането сама не й бе на сърце. Понякога лаеха кучета, чуваше се сластното стрекотене на щурци.
Приготви си скромна вечеря, измъкна някоя от книгите, прашасала на рафта, и се сгуши в ъгъла на дивана. Умората я примами и скоро тя угаси лампата.
Едва се унесла, и…туп. Сърцето заби скок-подскок, сънят дим да го няма. Велина се втренчи в мрака, досещайки се за всякакви звуци.
Мишка сигурно, помисли си. Мишките й бяха по-симпатични от повечето й съседи в София, но изведнъж…туп! Отново. Този път някак особено леко. Ако някой е влязъл?, косата й настръхна. После в кухнята нещо падна. Тя замря, хич не й хрумваше какво да прави. Ако това е човек по-добре да не се показва.
Следващият час шум нямаше, но сънят така и не дойде. Едва към изгрев заспа.
Беше вече почти обед, когато топлите лъчи прокараха усмивка по стаята.
Велина стана внимателно и пристъпи към кухнята. Дори трохи по пода не намери. Но… на масата се мъдреше изсъхнала лайка. Вчера такава нямаше, кълнеше се! Проверка на прозорци, врати всичко тип-топ.
Кой е влязъл, кой е оставил цвете? А може би тя, в своята софийска разсеяност, не го е видяла вчера? После си спомни какво каза Пенка за баба Евдокия: Вещица!
Отхвърли бързо мисълта. Глупости! Велина си беше господарка на разума и в магии не вярваше.
Денят премина в разходки. Вечерта пак леко неспокойна. Заключи всичко и се мушна под завивката… да, ама сънят не ще, тя напрегнато слуша за скърцане и шумолене. И пак дочака. Пак от кухнята нещо се раздвижи, тя се скова. Чуло се падане на чаша? Дали не е духът на бабата или… просто котка? Очите й не мигнаха до сутринта.
На следващия ден смелостта надделя. Или си тръгва по-рано, или разбира какво се случва.
***
Излезе до магазина и купи фенерче. За Пенка дума не каза. Сега да й разкаже за случките или ще я помисли за луда, или пак ще я плашат с вещици.
През деня къщата изглеждаше безобидна. Вечерта Велина се настани в кухнята като детектив седна в ъгъла, примирайки от ужас и от любопитство.
Настъпи гъстият мрак. Усещането за древен страх стискаше сърцето. Изведнъж тряс! От шкафа падна чаша. Велина светна фенерчето.
В погледа й се стрелкаха черни мустачки. Оглеждаше я голям, черен котарак с огромни зелени очи. Страх и любопитство в едно. Котарак. Просто котарак! Велина изсумтя притеснено.
Откъде се взе, бе приятелю?
Отговор няма, разбира се. Котът кротко скокна и изчезна в мрака.
Странна работа. Как се е озовал този котарак в празна къща? И как така се губи след всяка нощ?!
На другия ден Велина излезе при съседите отсреща. На портата я посрещна кльощава бабичка с удивен поглед.
Добър ден, бабо! Аз съм отсреща под наем.
Добър, мило.
Слушайте, при мен нощем идва котка. Не е ли ваш?
На Евдокия котарака. Черньо го зовяха. Умря баба, а котаракът не ще да напусне къщата. Анета го не ще, а той тука се скита. Голям помощник беше на Евдокия. През зимата едвам оцелява. Аз му хвърлям по нещо, ама все обикаля дома, може стопанката да си търси. Жал ми е за него.
Ох, направо ме изплаши нощем! А за баба ви шушукат, че вещица била…
Бабата си премълча, после изведнъж каза:
Добър е Черньо, умен. Евдокия го обичаше, само на свестни хора се доверява. Теб си е избрал. Приюти го.
Да го прибера?
Вземи го. Щастие може да ти донесе. И бабата затвори портата, оставяйки Велина с мислите й.
Да вземе котарак? Не беше особено по животните, още по-малко по чужди, неизвестни котки. Но реши поне да го нахрани, докато е тук.
От магазина взе най-обикновена котешка храна (то на село и нямаше друго). Остави я в купичка на кухненския под. През нощта Черньо изяде всичко старателно.
***
Предстоеше последният й ден в селото. Велина се чувстваше като друга някак си презаредена от преживяното. Градът изглеждаше толкова далечен.
Вечерта пак остави купичката, седна с чаша чай преди лягане. И какво да види? Черньо кротко влиза в кухнята, поглежда я, после миската, и леко мяука. След малко, окото плахо я следи, после се промушва и се отърква о крака й.
Добър вечер, Черньо! Ужас ме хвана снощи от тебе. А аз утре заминавам… Черньо се огласи с жално мяу и с ловък скок се сгуши в скута й.
Сега какво да правя с теб? промърмори Велина, докато котаракът спи на коленете й и мърка. Така стоят дълго, докато нощта не се разреди.
На сутринта събра багажа. Ключа остави в пощенската кутия (както стопанката беше наредила), и минута преди да излезе кой я чака пред портата? Черньо!
Ти като че ли си решил да ме изпратиш?
Котът мяука и се мушва в краката й.
Велина спря. Жал й стана за котарака, изоставен без стопанка.
Аз не съм баш коткаджийка, от София съм, но… защо да не пробваме? Ела с мен!
Черньо се гушна и не помръдна. Пътуването беше дълго, с автобуси, но котаракът стоеше кротко в скута й.
Когато най-накрая се прибраха, Черньо обиколи апартамента с фин ловешки нюх – сякаш да прецени дали е годен за котешко царство.
***
Черньо се оказа умен и възпитан котарак. През деня дремеше в скута й и тихо мъркаше. През нощта се гушеше до нея. Оттогава Велина не се чувстваше сама до нея вече имаше едно малко, черно, щастие.
