Александър влезе в колата, готов да тръгне от работа, когато изведнъж телефонът му зазвъня. Номерът беше непознат. Отговори неохотно, натискайки зеления бутон.
Ало. Кой е?
Аз съм Здравей отвърна непознат женски глас.
Кой *аз*? се изненада Александър. Представи се!
Мълчание. После гласът, едва доловим:
Аз съм майка ти.
Александър замръзна. Пръстите му се свиха по волана, сърцето му заби силно.
Какви глупости? Майка ми почина преди двадесет и девет години!
Не Аз съм Татяна Аз те родих. Александър, наистина съм
Затвори. Сърцето му лудеше, дланите му беха влажни. Усещаше, че някой бе отворил врата към някакво ужасно преднище, което той се бе опитал да зарови завинаги.
След няколко минути телефонът зазвъня отново. Същият номер.
Не искам да те чувам каза той студено. Нямам майка. Жената, която ме роди, ме изостави на девет години. Оттогава съм сирак.
Моля те само за пет минути. Умолявам те
Защо? Да чуя още една лъжа?
Само да се видим. Веднъж. Ще ти обясня всичко.
Александър не искаше. Но знаеше тя няма да спре. Ще разбере адреса му, ще дойде до вратата, ще безпокои съпругата му, ще плаши дъщерите.
След два дни се срещнаха в една гора край Плевен.
Татяна Иванова седеше на пейката, прегърбена, остаряла, но все още опитваща се да запази следи от някогашната си красота. Ръцете й трепереха.
Здравей, Сашко
Александър коригира той хладно.
Тя вдигна поглед в очите й имаше отчаяние.
Знам, виновна съм Но нямах избор
Той мълчеше. Пред очите му се извиваха спомени как викаше, как хвърляше чиниите, как излизаше на срещи, оставяйки го сам.
Остави ме при леля Мария. И каза: Ще се върна след месец. Но избяга в Испания с някакъв бизнесмен.
Мислех, че ще помогне и на двама ни Но той не искаше да те вземе. Аз
Избра него. Не мен.
Тя заплака тихо.
Нямам към кого да се обърна. Мъжът ми умря, децата му ме изгониха. Нямам къде да живея. Дори храна. Напълно сама съм.
Съжаляваш за себе си? попита той, леко навеждайки глава. А на девет години кой съжаляваше за мен?
Прости ми Не знаех как да те помоля. Все очаквах ти да дойдеш сам
Дори поздравителна картичка не ми изпрати. Никога.
Тишина. После Татяна прошепна:
Но пак си добър човек Израстна както трябва.
Израстнах благодарение на хората, които ти мразеше. Леля Мария. Съпругата ми. Приятелите. Но не и на теб.
Протяна ръка към него, но той се отдръпна.
Не те съдя. Но за мен си непозната. Дори не враг. Просто празнота.
Умирам прошепна тя.
Тогава трябва да се прибереш. Но не пред мене.
Стана и тръгна, без да погледне назад.
И за първи път от много години усети в гърдите си облекчение. Миналото най-после го освободи. А животът продължи.
