СТАНКА
Старият автобус запищя, изпъшка и се отдалечи, оставяйки жената сама в облак бензинова смрад. Станка се огледа тук нищо не беше мръднало. Все същият разкаляния друм, лъщящ от тежък чернозем. Все същите бъчви и тръни, намазани със сиви пръски от преминаващи коли. Надалече се мъждееше селото, проточило се като тънка лента покрай ръба на гората, в чиито занемели вече прозорци жълтееха правоъгълници светлина. Долови се кучешки лай, придружен от вечната гъска кавга.
Ха, нищо не е мръднало за шест години мислеше си Станка, почти нищо. Само че отдясно на хълма вече не проблясваха редици трактори и комбайни, овехтели под старите фенери. Там сега зееше тъмнина. Не знаеше какво е станало с фермата на Боян Белов сигурно още наследниците са я нарязали и разпродали.
Станка излезе на централната улица на селото. Изобщо не би се изненадала, ако някое хлапе скочи иззад ъгъла и я замери с камък. Чувстваше се оглеждана от всяко перде, сякаш навсякъде надничаха двойки разочаровани очи. Надяна забрадката си ниско и се надяваше някак да стори чудото и да остане незабелязана. Какво ли я чака тук? Останало ли бе нещо от дома ѝ? Но и да имаше къде другаде да отиде нямаше. Домът си е дом. А тя се върна, макар да знаеше културната любов, която я очакваше. Това е заради нея половината село преди шест години остана на улицата.
Оттогава Станка бе станала друг човек и отвънка, и отвътре. От онази закачлива хубавица с кръшната талия и ококорени сини очи ни помен. Тя живееше сама в една къщурка над дерето ни котка, ни куче, ни роднина. Народът тогава на Белов само не се кланяше. Повечето работеха за него. Когато Станка се нанесе при него, вярваше, че ѝ се е паднала златната монета от житейското кюлче.
Само че не било така. Леля Станка бързо разбра, че Боян се има за местен господар, типичен самодържец. А тя му беше нещо като дворянка за забавления. Той ѝ отряза всичките приятелки, забрани ѝ рокличките, дори гримът беше табу. Постепенно цялото ѝ съществуване стана поредица забрани. Цял ден домакиня вари боб, шетай стаите… За работа навън и дума да не става. Боян все си въобразяваше, че тя му кръшка. Постоянните му подозрения я докараха до лудост и така и тя опита да го убеди в своята вярност, но все тая не била тя проблема. С каквото и да се похвана за неговото добро, пак не стига. И като стигна до шамарите, Станка си събра куфарите и се прибра в дома си край дерето, надявайки се, че лошият сън ще мине. Но съдбата си беше приготвила още един подарък.
Белов се появи още на следващия ден. Станка миеше пода, в къщата се носеше свежест. Боян ритна кофата, водата се разля навсякъде. Станка разбра, че след кофата идва нейната глава.
Не помнеше точно какво е станало нататък като с гума ѝ бяха изтрити спомените. По едно време дворът беше пълен с ченгета, трусеха ѝ пакет с кухненски нож, а през оградата се бутаха любопитни съседи. Мебелите преобърнати, завесите на пода, в средата Боян.
Стори го! шушукаше се зад оградата. Тръгнала да върти опашка и докъде я докара! Какво не ѝ стигаше, а? Къща, пари? Добрия човек погубила! Ами сега какво ще ядем, работата беше благодарение на него! Народът възмущено боботеше: Сега? На какво ще караме?
Станка получи шест години по затвора, при лек режим. Годините не минаха леко, немалко и по-леки, отколкото бе очаквала с благодарение на мекия си характер и склонността си да изслушва, тя си намери другарки. Но хубавицата със светлите, наивни очи остана само спомен. Коси с посребрели кичури, фигура по-здрава и самоирония вместо грим. Никога не си бе и помисляла, че може да се озове зад решетките, мислеше, че там попадат само разглезените и съдрани типове. Ама не се заричай и от затвор, и от просия! Днес тук си, утре където съдбата зачука.
Вървеше, прикрила лицето с платката, сърцето тупаше лудо. Ще открие ли къщата изобщо? Да не са ѝ я разфасовали вече за дърва… Но на самия ръб на дерето, между две разклонени брези, ясно се очертаваха стените ѝ. Студено повяваше отврат, на дъното жабите гракяха, а ручеят се прокрадваше под лозите. Колко пъти Станка си е мечтала за тази гледка, колко пъти я е виждала насън. А зад дерето гората пълна с пърхутки, манатарки, подберици… Само да стиснеш кошчето и си тръгваш след дъжд!
Влезе като сянка в двора, извади ключа от скривалището под керемида. Когато отвори вратата, с изненада усети, че липсва оная задушна миризма на изоставено. Щракна копчето мигащата жълта светлина заля кухнята. Навсякъде чисто, на перваза грееше розова мушкато. Станка стоеше и мълчеше. Нищо не е пипано, всичко точно където го бе оставила. Явно някой е наглеждал къщата…
Станкеее, ей, Стана! долетя глас от вратата. В дома се втурна съседката Евдокия. Егати сподели тя вместо поздрав, много си се променила! Видях, че светят лампи, и хоп тук съм. Донесох ти малко нещо за ядене, че сигурно не си лапвала, откак слезе от рейса. Сложи буркан прясно мляко на масата и хляб, опакован в кърпа. Мерси, Евдокийке, ти ли ми гледаше къщата? Е, кой друг? размаха ръка тя. Оставиш дом без око и после търси го… Благодаря ти, голяма работа си направила! просълзи се Станка. Евдокия махна с ръка и рече: Айде, че моят като разбере къде съм, ще ми дръпне една блага… Държи още зъб против тебе!
На Станка ѝ олекна все има кой да я подкрепи. Сипа топло мляко в чашата, когато на вратата плахо почука дребно момче, на не повече от 13. Неумело ѝ подаде свитък: Майка праща! Станка едва се усмихна и прие. Свитъкът миришеше на такова пушено сланинено блаженство, че ѝ потекоха лигите. Момчето изфуча обратно без да се обърне.
Тича без да чука вратата Тонка! Някога преди Боян, тя беше първа дружка. Станка се разрида: Мислех, че вече никой не ще да си приказва с мен! Айде стига драми каза Тонка, женската солидарност не е за хвърляне! Ти си се защитила, нали така кво като мъжете викат разни неща. Евдокия ме спогледа, каза, че си тук, и аз на бегом! Носих малко зеленчуци от двора. Днес почивай, утре ще си го наваксаме! Станка се разчуства, сопата в гърлото не мина стотинка време.
Докато се унасяше в чистите завивки, с усмивка се заслушваше в песента на щурците. Не беше легнала хубаво, когато нечие тежко чукане разтърси прозореца. И в тъмното веднага позна масивната сянка на бай Олег негласният кмет на селото, с репутацията на човек, който може да оправя и Бога.
Не ставай каза той, ще си говорим през прозореца. Ние с мъжете тук поклюкахме и измислихме, че да ти държаваме зло е глупаво. Жените може да не разбират, но в цялата работа твоята вина няма! Бояница си беше и толкова. Без работа останахме, вярно, ама не е твоя вината! А и мъж мъж беше айде, ще си спестя думите. Тутанка събрахме с момчетата някой друг лев, на първо време. Вземи ги, не ги мисли много! И преди Станка да отвърне, хвърли една дебела пачка левове през прозореца и изчезна в нощта.
Автор: Анфиса Савина (адаптирано на български)Сутринта завари Станка в нова светлина. Прозорецът беше отворен, а роса лепнеше по рамката. Тя се надигна, вдиша остро и студено, и усети неочакван прилив на надежда, какъвто не бе познавала от години. На масата чакаше хлябът, бурканът с мляко, свитъкът сланина и пачката левове дребни доказателства, че хората помнят не само злото.
Станка отвори вратата към двора, където утрото плискаше слънце по мократа трева. Видя Тонка, застанала при плета, разрошена и със стара жилетка. Тя й помаха: Излез, да пием кафе отвън. Да започнем отначало.
В този миг Станка разбра домът не е само покрив и стена, а сили и болки, прошка и глътка топло мляко, и приятелска ръка, дори когато светът се е струполил върху тебе. Селото шепнеше с нова търпелива мекота, кучетата лаеха по навик, а момчетата вече гонеха топка край дерето.
Петела изпя първата си песен точно както някога. Станка се засмя. Реши, че от днес ще живее бавно и ще умее да прощава на себе си, на другите, на миналото. Ще насади мушкато във всяка кофа, ще затопли къщата с глас и гостоприемство, ще отвърне на шепота с усмивка, а на страха с шепа надежда.
Защото, колкото и да вървиш из чуждите пътеки, винаги накрая една врата ще се отвори. И някой ще те чака с покана, с троха хляб, с прошка. Там, където добротата се завръща като забравен, но топъл дом.
