Здрасти, мила, исках да ти споделя как се справям с онова, че се откарах от мъжа си, а майка ми от съпруга ме обвинява, че съм виновна.
Райна, момиче, нали ти е жалко за него? се мъчи Лидия Иванова. Той без теб се проваля, разбираш ли? Изчезва напълно.
Не й отговорих. Навън пред двора момчета вдигаха топка. Едно момиче в розово яке се опитваше да ги отнесе. Смяха се и я бутнаха, но тя се връщаше отново. Сигурно това беше нейната топка момчетата я откраднаха и се забавляваха с нея.
Това ме натъжи детската упоритост, тази малка бойка. Аз съм си била също като това момиче с Кирил, а той се насмяваше над мен, понякога ядосваше и често лъжееше. Със своите действия ме отдалечаваше, а аз мислех, че ще го спася, ще го поправя. Три години живях за него, забравяйки себе си. Цялото ми мислене беше за това какво ще ме очаква тази вечер, къде е той, какво ще прави.
Чуваш ли ме, Райна? гласът на майка ми разпъна мислите ми. Моля те, поговори с него още веднъж! Той винаги те слушаше. Можеше да го повлияеш.
Обърнах се, а Лидия седеше на ръба на дивана, скръбно с чанта, покриваща коленете.
Лидия Ивановна, въздъхнах. Три години съм била с него. Грижих се за него, лекувах го, убеждавах и плаках. Той обещаваше, после отново започваше. Вие знаете всичко това.
Знам, момиче, знам, намръщи майка ми. Но сега е на дъното. Пуши се от работа преди две седмици. Къщата му е в разруха. Не мие съда, не сменя спалното. Аз влизам веднъж седмично, чистя, готвя, а той само мисли за бутилка и приятели. Единственото, което иска, е: майко, дай пари.
Наклонено кимнах. Тя изсъхна от сълзи, скръбните очи й се напълниха.
Навън момичето в розовото яке най-накрая вдигна топката и избяга от момчетата, притиснала я до гърдите. Лицето ѝ бе озарено от радост спечели своята игра.
Ако се върнеш, той ще се оправи, обеща Лидия, но гласът ѝ трепна. Знам, че ще го направи. За теб той би направил всичко. Ти знаеш колко те обича.
Обичаше, поправих. Когато не беше пиян. Обичаше го дълбоко. А сега, пиян, се клати, хвърля чаши, вика. Помниш ли нощта, в която дойдох при вас босая в халат? Той скри ключовете и ме остави пред входа, защото го критикувах, че се завръща в състояние, в което не мога да му се доверя? Не съм безпощада! Разпаднах се, разбираш? Когато твоите чувства се топчят всеки ден, те изчезват без следа.
Тя отведе погледа надолу и тежко въздъхна. Дълго мълчеше, докато пръстите й нервно докосваха счупената каишка на чантата.
Не искаше. Не разбраше какво прави, каза тя накрая.
Какво друго можеше да кажа? Разбрах, че е майка, която губи син, но не може да го спре.
Не разбираше, съгласих се. Лидия Ивановна, аз виждах. Виждах как не можеше да живее така, когато в три сутринта идваше, започваше скандал. Виждах тайните му в тоалетната, в шкафа, зад радиатора. Виждах как открадва пари от портфейла ми без да пита. Чух пияните приятели как искат да го доведат вкъщи. Всичко това знаех. Затова си тръгнах.
Но той ти е роднина! извика майка ми. Твоят мъж! Клят се беше, че ще те обича в радост и в скръб!
Тогава тя се изправи толкова рязко, че чантата падна и се разцепи. От разтупаните листчета, старо платнено кърпиче и кутия с таблетки всички тези дребни неща се разпръснаха. Заедно ги събирахме от пода.
Кляла се, казах. Но горчивата скръб беше твърде голяма, а радостта изчезна напълно.
Тя хваната ръката ми с студени, силни пръсти.
Райна, без теб той няма да оцелее! Разбираш? Лекарите казват, че черният му дроб се отказва. Още една година и всичко ще свърши. Наистина ли искаш това?
Лидия Ивановна, отговорих учтиво. Не искам. Честно говоря, не искам. Но и себе си не искам да погубя. Ако се върна, ще умра преди него, или ще ставам безкрайна грижеща се, която ще наблюдава, проверява, ухае, хваща, спасява до края на живота. Как ще живеят децата ни? Искам здрави, щастливи деца!
Но и ти го обичаше, прошепна майка ми и се разплака. Обичаше го!
Обичах, съгласих се. В предишния си живот. Когато разбра, че любовта не е подвиг, а не жертва и не спасение. Любовта е, когато и двамата са добре. А ние не бяхме добре, Лидия Ивановна. Не бях.
Тя избърса лицето си с кърпичка, силно въздъхна и го скръхна в чантата.
Значи няма да помогнеш, каза тя, като се колебае между твърдо и въпросително.
Няма да помогна, потвърдих. Не мога, разбираш? Не мога физически. Нямам сили.
Тя се изправи, наклони куртата и се отиде към вратата. Една копчето не се захвърли, но тя не го забеляза. Спря пред вратата и тихо каза:
Питай за теб вчера, когато беше трезвен. Тези моменти вече са редки. Попита: Как е Райна? Аз му казах: Добре е, синко, всичко е наред. Той кимна и отговори: Благодаря на Бога. Нека живее добре, заслужава.
Сърцето ми се стегна. Писна ми от носталгията към Кирил онзи весел, нежен, грижовен мъж, преди бутилката да се наложи между нас.
Предай му, че му желая възстановяване, помолих. Наистина го желая. Но без мен. Нека се излекува сам, нека се спаси сам. Не мога повече да живея за него.
Лидия кимна и излезе. Чух как стъпките й се затихват в коридора, след това звукът на вратата се затвори. Погледнах през прозореца. Тя вървеше бавно, свита, малка и безсилна. Сърцето ми съжаляваше за нея до болка.
Тогава се сети как в последната ни вечер като двойка той викаше, че съм разрушила живота му, че поради мен започна да пие, че съм егоистка, защото не го разбирам. С едно куфарче тръгнах, мислейки: Колко е хубаво, че нямаме деца.
Сега живея сама в малка еднакъдна квартира в София, работя, вечерите прекарвам с книги, сериали или във фитнеса. Уикендите се срещам с приятелки. Животът ми е спокоен, без драматични обрати, и не искам да се връщам в онзи ад, където всеки вечер се чудя дали Кирил отново се е срутил, дали лежи без памет някъде.
Няма да се върна.
Защото избрах себе си и своя живот. Избрах правото да бъда щастлива, дори и просто спокойна. Това не е егоизъм, а разум.
А Кирил сам избра бутилката. Той я прие преди мен, преди дори да навлезе в нашата история. Аз просто не виждах знаците, защото го обичах. Това беше неговият избор, отговорност и живот, но не мой.
