Дневник, 3 февруари
Симеон закъсня за погребението на татко. Дойде обаждане точно петнадесет минути преди да започне церемонията, и ми каза, че е попаднал в задръстване по булевард Княгиня Мария Луиза, че “денят е ужасен”, че “вече тръгва”.
Стоях пред църквата Св. Петър и Павел в София, облечена с черно палто, с премръзнали пръсти, стискащи чантата ми. Кимах, въпреки че той нямаше как да види това.
Хората влизаха бавно вътре. Някой ми подаде носна кърпичка, друг докосна рамото ми. Всички бяха. Само него го нямаше.
Ковчегът беше вече до олтара. Гледах го, стараейки се да не мисля за това как татко винаги питаше дали Симеон ще дойде навреме, или пак ще му излезе нещо. Обещавах му, че този път със сигурност ще присъства. Че може да закъснява за работа, за вечери, за рождени дни но не и за такъв ден.
Литургията започна без него. Телефонът в джоба ми вибрира веднъж, после втори път. Не го вдигнах.
След церемонията някой направи снимка. Съвсем обикновена група хора, венци, сиво небе. Вечерта я видях онлайн. И тогава, съвсем случайно, няколко страници по-нататък, попаднах на друга снимка. Направена същия ден, по същото време, но на място, което нямаше нищо общо с гробищата.
Стоях пред екрана на телефона и няколко секунди не разбирах какво гледам. Снимката беше ярка, с усмихнати лица, разноцветни балони и маса, отрупана с храна. Някой беше отбелязал ресторант “Слънце” и написал часа, няколко сърца в описанието. Всичко изглеждаше леко, радостно напълно чуждо на деня, през който преминавах.
На заден план, леко настрана, видях и неговото лице. Усмихнато. Спокойно. Такова, каквото не бях виждала отдавна. Стоеше до нея. Жена, за чието съществуване тогава още нямах представа, но интуицията ми мигновено я разпозна. Ръката ѝ лежеше върху рамото му прекалено естествено за някой от работа или приятелка на приятели.
Часът на снимката беше точно този, в който стоях под църковните камбани и слушах как ми обяснява по телефона, че след малко ще дойде. Че вече завива. Че въпрос на минути е.
Не помня пътя до дома. Помня само тихия апартамент, снимката на татко на скрина и онзи въпрос, който кънтеше като ехо: как човек може така да сбърка с времето?
Когато Симеон най-накрая се появи, всичко беше приключило погребението, помена, първият шок. Влезе тихо, като че ли вярваше, че няма да ме види. Още носеше риза, която не познавах. Миришеше на чужд парфюм и ракия.
– Извинявай започна от прага. Наистина не исках…
Не го оставих да довърши. Оставих телефона на масата и го бутнах към него. Погледна го. Първо без да разбира, после все по-внимателно. Усмивката изчезна от лицето му.
– Не е така, както си мислиш каза бързо. Това беше просто рожден ден на колеги. Спрях за малко, мислех, че ще успея…
– Не успя прекъснах го. Да дойдеш на погребението на татко ми.
Седна тежко на стола. Прекара си ръката през косата, както винаги когато е притеснен. Започна да говори: за лошо планиране, за непредвидени задръствания, за това, че вярвал, че има повече време. За това, че никога не искал да ме нарани нито днес, нито друг път.
Слушах го, но всяка негова дума ми звучеше чуждо сякаш разказваше историята на някой друг. В съзнанието ми отново виждах татко, как си оправя вратовръзката преди излизане, как казва да не се стресирам, защото “всичко ще се нареди”. На този ден се оказа, че не всичко може да се нареди.
– Тръгвай си казах накрая.
– Как така? погледна ме недоумяващо. Можем да поговорим.
– Вече поговорихме отвърнах спокойно. Сега излез.
Прибра набързо няколко неща зарядно, риза, малка чанта. Стоя на вратата с надежда да го спра. Не го направих. Следващите дни ми звъня. Писахме си съобщения. Извиняваше се, обясняваше се, обещаваше. Кълнеше се, че това било грешка, че никога повече няма да ме разочарова, че е осъзнал всичко.
Видяхме се още веднъж. Седна срещу мен изморен, остарял за няколко дни. Говореше, че иска да се върне. Че ще поправи всичко. Че ме обича. Гледах го и чувствах единствено умора. Не яд. Не омраза. Просто дълбока умора от човек, който беше избрал чужд празник вместо моята болка.
