Днес беше денят. След двайсет години като административен асистент, в които отговарях на телефони, подготвях документи, усмихвах се на хора, които рядко го заслужаваха, и приготвях кафе за шефовете с такова майсторство, че веднъж дори ми предложиха да поема фирмения бюфет ето ме, съкратена и на прага на ново начало. Животът, както винаги, има странно чувство за хумор.
За първи път от две десетилетия отивам на интервю за работа. Не мога да се позная в огледалото в коридора у дома. Костюмът става. Прическата добре. Лицето ми е лице на жена на 46, няма да го скрия, но поне изглеждам окей. Стига да не се издам, че се вълнувам. Нов офис, нови колеги, нови предизвикателства колко ли може да е страшно?
Тамара, най-добрата ми приятелка, настоя да дойде с мен до офиса. В асансьора ми каза:
Дръж се! Ти си професионалист. Двайсет години опит не е малко.
Да, двайсет години… И пак ме уволниха.
Важното е, че си събрала опит. Тамара ме сряза с усмивка.
Хайде, върви на работа, Тамара казах тихо.
Офисът се намираше в затънтена уличка в центъра на София четириетажна сграда с колони и стъклени врати, охрана на входа всичко, което трябва да впечатли, без да прекалява. Поех дълбоко въздух, изправих гръб и влязох.
Рецепционистката ми посочи третия етаж:
Директорът ви чака, кабинет 302.
Покатерих се по стълбите, почуках и влязох. И замигах на бюрото седеше Павел.
Павел Николов. Бившият ми. Човекът, когото ухажвах на абитуриентския бал с домашни банички, от когото извадих треска от пръста, на когото простих неща, които не биваше да прощавам. Човекът, заради когото три години не можех да спя спокойно.
Павел гледаше мен. Аз него.
Такава пауза настава, когато някой или си тръгва, или остава. Няма трето.
Това, помислих си с едно почти забавно примирение, това е съдбата в най-абсурдния й вариант.
Павел изглеждаше ужасно добре. Това беше най-обидното.
Въобразявах си го през годините отслабнал, посивял, поне с малко коремче Това заслужаваше да се е случило за осем години на човек, който ти е разбил сърцето. А той изглежда стабилно, уверено и спокоен. Костюм от хубава българска вълна, прическа безупречна, няколко сиви косъма на слепоочията. На бюрото лаптоп, бележник и малък кактус. Символиката не ми убягна.
Здравей, Лилия каза Павел, без официалности, без госпожа Георгиева, сякаш се разделихме снощи.
Здравей, Павле отвърнах спокойно.
Той посочи стола срещу себе си, аз седнах, внимателно сложила чантата върху скута си нужно ми беше нещо, за което да се държа.
Имам автобиографията ти, прегледах я. И кимна към папката.
Добре.
Двайсет години опит впечатляващо.
Благодаря.
Говореше делово, все едно сме напълно непознати. Зяпаше малко встрани, в моята посока, но не и в очите ми типично за него, когато се опитваше да скрие емоции.
Явно ще си играем на професионалисти. Е, добре тогава, реших аз.
Разкажи ми повече за последното ти работно място започна с рутинен въпрос.
И започна.
Разказах кратко, по същество: задължения, системи, в какъв софтуер съм работила, колко хора съм координирала. А мислено си повтарях: това е същият човек, който ми каза не ме разбираш и избяга при Ирина от счетоводството. Същият, за когото не можех да преглътна и да спя 6 месеца.
Какви програми използваше? делово пита пак той.
Изброих. В главата ми пак вървеше друг диалог: за трите месеца безсъние и половингодишна горчивина.
Участва ли в срещи с важни партньори?
Да, организирах ключови преговори и подготовка на управленски комуникации.
Павел кимаше, драскаше нещо (или се правеше) в бележника.
Навън тихата София, листата шумят по жълтия тротоар, обикновен октомври. А тук, вътре, осем години, развод, съдилища за апартамент и вила, безсънни нощи, запълнени с мълчание по телефона към Тамара.
А той Седи с кактуса.
Защо напусна предната фирма? въпрос без нито грам лично.
Съкратена съм. Закриха отдела.
Ясно. Работеше ли директно със собствениците?
Да, имах пряк контакт с изпълнителния директор и борда на директорите.
Можеш ли да пазиш фирмена тайна?
Разбира се.
Погледна ме няколко секунди право в очите. Не отклоних поглед не сражение, а по-скоро нужда да остана себе си.
Добре каза той. Предлагам да продължим разговора на кафе. Има ли проблем?
Почувствах, че нещо се променя под повърхността не страх, по-скоро напрегнато любопитство. Щеше да заведе нещата натам, накъдето трябва да съм готова за всякакво развитие.
Става казах, овладяно.
Павел се обърна с гръб и приготви кафе на машината до прозореца. Гледах гърба му и се чудех какво ще каже: важно или неудобно? Или просто човешко.
Машината изсъска. Павел сложи една чаша пред мен, седна обратно.
Наистина изглеждаш добре каза Павел, вече на ти.
Мълчах. Гледах кафето и него.
Благодаря казах сухо.
Млъкна за миг.
Лилия, искам да кажа нещо не като директор, а като човек, който те познава.
Това ще е интересно, помислих си. Като когато пилотът излезе от кабината да каже нещо важно, а не неизбежно.
Радвам се, че дойде тъкмо тук. Честно.
Случайност. Не дадох да проличи много емоция.
Може и да е така. Но наистина се радвам. Имам нужда от професионалист. Ти си точно такъв човек.
Добре.
Само искам замълча. Избираше думите внимателно, сякаш стъпва по тънък лед. Искам да сме ясни взаимно още от начало. Без стари истории започваме начисто.
Ето го.
Сложих чашата на масата.
Начисто. Осем години и начисто. Съд за апартамента, съд за вилата, безсънните нощи всичко начисто?
Замълчах, вгледах се в него. Премислях внимателно какво значи за мен.
Павле, да те разбирам ли, че ми предлагаш работа, ако забравя миналото?
Той повдигна вежди леко.
Предлагам да започнем отначало. Това не е същото.
Не, всъщност е същото.
Тишина. Кактусът на масата стоеше невъзмутимо.
Виж, продължих няма да ровя в миналото. Нямам нужда, нито време за това. Но няма да се преструвам, че не се е случило. То е част от мен. И не е страница, която ти или аз можем просто да обърнем.
Павел дълго ме гледа.
Тук съм заради работата, а не за да се ровим в старото. Ако ти трябва опитен ръководител с двайсет години практика, можем да обсъдим условията. Ако очакваш да се правя, че нищо не се е случило, тогава не съм твоят човек.
Отпих от кафето. Наистина беше хубаво, отбелязах си почти с изненада.
Павел пазеше мълчание. Погледът му друг, някак по-мек, по-уважителен.
Променена си, Лилия.
Минаха осем години не можех да не се съглася.
Вдигна се, погледна през прозореца към уличката, после се обърна.
Лилия Знам, че те нараних навремето. Не искам да започваме начисто, а да призная беше лошо постъпено.
Това не го бях очаквала. Толкова години си рисуваш в главата различни сценарии той се държи надуто, прави се, че не помни, казва нещо пренебрежително Но просто постъпих лошо? Не, този вариант никога не съм обмисляла.
Приятно е да го чуя отроних след кратка пауза. Макар и закъсняло.
Късно е. Потвърди. Но все пак
Настъпи тишина, но приятна, без напрежение като след важен разговор, когато всичко е казано.
За позицията каза Павел. Предлагам ти ръководен пост в Административния отдел. Далеч по-отговорно, заплатата е достойна. Решението е твое.
Мълчах секунди, мислех.
Ще помисля.
Добре.
Станах, взех чантата си. Павел също стана, този път напълно човешки, не като шеф.
Лилия спря ме, когато тръгнах към вратата.
Обърнах се.
Благодаря ти, че не си тръгна веднага щом ме видя.
Вгледах се в него за миг.
И аз не очаквах, че ще остана признах.
В коридора се спрях. Просто стоях пред табелата на вратата една секунда, да осмисля.
Навън ме чакаше Тамара с евтино кафе от автомат. Когато ме видя, загледа ме изпитателно:
Как мина?
Предложиха ми позиция.
Добра ли?
Ръководител на административния отдел.
Уау. А директорът?
Павел.
Тамара замълча за момент.
Павел?! Твоят Павел?!
Бивш, уточних.
И сега?
Казах му, че ще помисля.
Взех от нея кафето. Не беше като горе, но имаше нещо уютно в познатия вкус.
Тръгнахме по павира уличка. Листата поскърцваха по октомврийски, слънцето беше меко, нищо особено.
Но този път решението е мое. Не неговото, усмихнах се леко. Само мое.
