Мария Петровна бабамайка, облечена в къса синя суическа рокля, влезе в стълбището на къщата в София, където живееше синът ѝ и внуците. Тя беше изпълнена с радост, като детска мечта, и в ръцете си държеше полуметрово кутия, завита в розова кадифена лента, вързана в пухкава панделка. Това бе подаръкът за любимата ѝ малка внука, наречена Рада, прозвикана бусинка от семейството.
Мария Петровна не спестяваше нито сили, нито време, нито лева за тази спомагателна мисия. Тя организира цяла специална операция: пътуваше до Пловдив, където живееше майстор, известен с реставрацията на стари кукли. Самата шиеше за куклата небесносиньо роклячо и шапчица, а към комплекта добави вълнено палто от фетр, зимни кожени обувки, шал с качулка, деликатни дантелени брошки, майка и допълнително рокля с точки. Всичко със собствените си ръце. Тази кукла беше онова, което в детството ѝ, осемгодишната Мария, получи за рожден ден в края на шестдесетте години, единствената й скъпа играчка. Тогава тя бе източник на безброй радости и незабравими емоции. Баба реши да й вдъхне нов живот, защото съвременните кукли изглеждаха без душа, мързела и с нелепи лица, докато тази
О, гледай какво открихме!, викаше невестката Ранка, докато преглеждаше кутията.
От къде сте я донесли, бабо?, попита съпругът й, Симеон.
Това е моята първа и единствена кукла, отвърна Мария Петровна, без да усеща учудването в гласа на Ранка. Ядох до сестра ми в село Долна Бяла, за да я взема от старата къща. Всички ни се родиха момчета, а аз бях единствената, която можеше да се грижи за това. Куклата лежеше години в кутия с полусчупена крачка Плаках от сълзи, когато кракът ѝ се счупи, и с времето се промени Сега я вижте изглежда като нова! Реставраторът твореше чудеса!
Бабо, дайми, дай!, извика Рада, притискайки се към масата, докато възрастните обсъждаха куклата.
Харесва ли ти?, попита Мария с нежност.
Колкото красиво какво красиво рокляче Искам и аз!, отговори Рада, очите ѝ блестяха.
Искаш ли да шием и ти подобно?, предложи бабата.
Симеон се намеси с едно саркастично: А кой сега носи такива съвсем старомодни дрешки?
Тихо, мари! Искам!, възкликна петгодишната Карина, която сега седеше до Рада.
Ти ще я имаш, малка ми бусинке, всичко ще бъде готово!, увери я Мария. Тя се казва Наташа.
Бееее!, възрази Карина, лошо име! Ще й кажа Челси!
Но, дете, така се наричат кучетата!, възкликна бабата, но Карина, треперейки, добави: Това е като от анимацията! Тогава куклата, с новооткрити синьосива очи, проблясна. Вижте!, викаше Мария.
Сватът, разлика от невестката, изрази истинско възхищение:
Ах, имаше ми почти такава в детството! Само късото, пълнещо тя. Каква красота! Кариночко, дайми да я задържа за миг.
Детето изпрати куклата към втория възрастен, а всички наблюдаваха как се върти подаръкът.
Каква прелест! Погледнете червения цвят на бузите и ясните очи! Какъв открит, трогателен поглед! Сякаш в сърцето ми се връща младостта! В детството ми имах точно такова небесносиньо рокляче, сподели сватът.
Ших её по съвети от стари шивачки, обясни Мария Петровна, с малко засрамване.
Как?? Вие самите? И цялото облекло? Удивителна работа! Айде, Таня, майсторка!, вдигна глас сватът, гушкайки се в гърба си като коза.
Бабамайка, не свикнала с толкова внимание и похвали, разкреа ръка, а по бузи ѝ засияха рубинови петна, ярки като сияйна НаташаЧелси.
Сватът отново се запали с искри на удивление, като дете, което открива ново приключение, и каза:
Хайде да видим какво може тази кукла!
Тя натисна куклата в корема, и тя издаде детски електронен глас: Мама!
Младото поколение, родителите, се погледнаха и се усмихнаха сковано. Сълзи от носталгия се стичаха в очите на Мария Петровна. Сватът изкрещя неясно, а сватът се усмихна, като дете, което се радва на чиста вода.
Ти, Карино, дай я!, извика Рада, държеше куклата като бебе, а в другата ръка имаше червен молив, с който надцвърляше бузи.
Чакай, секунденце!, отвърна Симеон, постави куклата на земята и започна да пее: Топтоп, детето крачи Тя ходи!.
Мамо, подуши съпругът, не мисля, че за днешното дете е толкова удивително
Ти знаеш много! Аз в детството бях готова да отдам душата си за такава кукла, дори да изям килограм парена риган хмуро се засмя Мария Петровна, предавайки играчката на внучката. Найдобрият подарък днес беше вашият!
Мария Петровна се усмихна, но погледът ѝ се устреми към Рада, която под шапката си проверяваше кутията за малка копчета. Мамо, моля, не разглобявай копчето, за да разбереш как работи! предупреди тя, като напомни, че и копчето беше реставрирано.
Възрастните продължиха диалога си за стари спомени. Събраха се първите тостове за рождения ден. Карина редуваше поредните си крачки към масата, докато гледаше анимационен филм. Куклата, вече облечена, лежеше на пода; до нея се стелеше коте, грижливо гали косичките на куклата.
Мария Петровна седеше до прозореца и не забеляза как се развива сцената.
Къде е нашият по-голям внук Андрей?, попита тя внезапно.
С приятели навън, отвърна синът Симеон, не му е интересно, младежки са му развлечения.
Поздрави ли рожденичката?, попита бабата.
Разбира се. Поднях й ушите пет пъти по една за всяка година, после й дадох моливи и оцвети.
Как може да се вдигат ушите на дете?, възкликна Сватът.
Той шегуваше се, намолиха невестката, спомняйки си старите конфликти.
Сватът постави чашата си и вдигна погледа към тавана. Не си се съгласихте, но вие се карахте, аз ви разправях, ако ги виждах.
Сватта изрази вълнението си: Тези обиди от детството… бащата никога не е докосвал, а аз наймного можех да ударя с кърпа!
Бяхме били битки, помня, продължи невестката, Оля беше любимчака, а аз
По-добре да помниш истината, а не измислица! Колко много ти дадохме, неблагодарна!, нахласи се Сватът.
Не казвам, че не дадохте, но Оля получи повече апартамент, репликира Мария Петровна.
Ние платихме ти колежа и ти поддържахме до двадесет и две, а Оля работеше от втората година и спечели парите сама, отвърна невестката.
Тогава Мария Петровна, усещайки, че атмосферата се запъва, реши да облекчи напрежението:
А знаете ли, имам нов попугай! Отидох вчера сутрин на балкона и той сяда върху вратата на шкафа и казва привет, красавице!
Всички се засмяха, освен невестката, която остана с вдигната вежда.
Попугайят ми се казва Петко, е червеножълт, голям и разкошен, разказа тя, получих го от съседката Марица, която даде стара клетка.
Изведнъж Мария Петровна се изправи, с гримаса на ужас:
Ах, какво правиш, бусинке! Спри с фломастерите, моля!
Рада вдигна големите си очи, задържайки куклата в едната ръка, а в другата червения маркер, с който боядисваше бузи.
Айяй! хванала го бащата Симеон, скочил нагоре. Защо я повреди? Баба ще плаче, а Челси ще е тъжна!
О, Карина, прошепна Сватът, гледайки безмълвно Мария, чиито лице се промени в мрачно.
Детето разплака се и хвърли куклата, тича при майка си. Симеон вдигна куклата, изразявайки съжаление.
Може ли да се измие?, попита той.
Опитай в банята с сапун, без да мокриш косата, предложи сватът, като стиска ръката ѝ в съчувствие.
Обезцененото дете не цени нищо, всичко е такова Не се тревожете, Таня, само играчка е
Не, не е само играчка, прошепна Мария Петровна. Ще изляза за минута, ще помогна на Симеон.
Симеон се върна първи, а след него и Мария Петровна, носеща куклата като живо същество. Тя внимателно вдигна небесносиньото роклячо от пода, седна на дивана и облече куклата отново. На бузите ѝ остана следа от маркера, но Мария изглади косата и се усмихна на внучката.
Ей, Карино, ела тук. Имам нещо да ти кажа. Виж, не се бой, баба няма да те карат.
Рада се приближи несигурно, а Мария я седна на коляното, докато куклата с сините очи седеше до нея.
Когато бях малка, малко поголяма от теб, почти нямаше ни какви играчки. Всичко, което имах, взимах от поголемите сестри имаше три от тях. Имахме поголям брат, Кольо, който работеше в колективното стопанство, преди да бъде повикан в армията. Майка ни, Гинка, се грижи сама за нас, защото бащата умря, когато бях под година. На рождените дни получавахме късчета хляб за шест стотинки това беше нашият подарък.
Аз, като наймладата, получавах всичко остатъчно, но не се оплаквах. Започнах да помагам от петгодишна, пих гъси, пасех гъски.
През пролетта, след две години в армията, в селския магазин донесоха някакви играчки. Със сред тях беше кукла с изключителна красота. Никой я купи беше твърде скъпа. Я нарекохме я Наташа.
Мария Петровна направи пауза, погледна куклата и Рада подействаше нетърпеливо.
Какво се случи после?, попита тя.
Кольо се завърна ден преди рождения ми ден бях навършила осем. Майка ни изпече черешов пай и ягодов, поканихме приятелки. Тогава в двора ни се втурнаха момичета, цяла група, и викнаха: Танка, Танка, брат ти ти донесе кукла! Каква радост! Дай да играем, моля!
Замрях. Не можех да повярвам На мен, която никога не е имала нови играчки, дадоха кукла! Главната мечта на всяко момиче! Не… това не може да е шега.
Кольо се появи със скрита под дрехата кутия. Поцела ме в бузите и каза: Честит рожден ден! Имам подарък за теб, скъпа сестричке! Бъди винаги така сладка, послушна, красива! Това е за теб! И ми подаде кутията.
Когато я видях, разбрах това е нашата кукла. Лице, като нашата Танка!
Колко щастие донесе тази кукла! Ших ѝ дрехите, хранех я, учих да чете, спях с нея Дойде ден, когато някой момче счупи крачетоТогава, прегърнала куклата, Рада усети, че истинското вълшебство живее в споделените спомени.
