Андрею, не си ли видял синия шал? Този, който ми подари миналата Коледа? Мария внимателно претърсваше гардероба, правейки се на заета.
Погледни на най-горната рафтова, зад кутиите, отвърна Андрей от кухнята. Сложи го там след последното ти командироване.
Мария замръзна. В гласа на съпруга й засече някакъв странен оттенък. Или й се привижда? Петнадесет години заедно ги научили да усещат дори най-малките нюанси в думите си. Но също така да се преструват, че не забелязват нищо.
Намерих го! възкликна тя радостно. Наистина, зад кутиите. Имаш невероятна памет за такива неща.
Професионална деформация, усмихна се Андрей, влизайки с две чаши кафе. На шофьор на камион добра памет е задължителна. Трябва да помниш всички маршрути, всички завои, всички спирки
*И всички извинения*, помисли си Мария, но каза друго:
Представи си, изпращат ме на командировка в Пловдив. Точно преди Коледа! Шефовете настояват за лично присъствие, казват, че годишният отчет трябва да е готов до празниците.
Усердно нареждаше дрехи в куфара, избягвайки да гледа съпруга в очите. Всъщност нямаше никакъв отчет. Имаше Георги регионален мениджър от Враца, с когото се запозна преди три години на корпоратива. Оттогава се срещаха на всеки няколко месеца под прикритието на командировки.
Еха, какво съвпадение! Андрей седна на ръба на леглото, подавайки й кафе. И мен ме изпращат в Стара Загора. Спешен товар, клиентът иска да го доставя до 28-ми.
Мария се усмихна едва забележимо. Тя знаеше, че няма спешен товар. Имаше телефон, забравен от съпруга в кухнята преди три месеца. Имаше съобщения от някаква Ралица, диспечерка от Стара Загора. Имаше снимки, които Мария успя да прегледа, преди да върне телефона на мястото му. Оттогава знаеше къде всъщност отива мъжът й, като избираше маршрути през Стара Загора.
До кога ще си в командировка? попита Андрей небрежно.
Мисля да се върна на 28-ми, отвърна тя. Трябва да подготвим всичко за празниците. А ти?
И аз ще се опитам да приключа до 28-ми.
Погледнаха се и се усмихнаха. Всеки знаеше, че другият лъже. Мария беше резервирала стая в хотел “Росица” до 30-ти, а Андрей планираше да прекара няколко дни с Ралица в нейната къща извън града.
Вечерта седяха на кухнята, пиеха чай и обсъждаха плановете си за Коледа. Разговорът течеше леко през годините са се научили да поддържат илюзията за идеално семейство.
Да поканим ли родителите ти за празниците? предложи Мария.
Те отиват при сестра ми в Бургас, отвърна Андрей. А твоите?
Брат ми има бебе, те ще ходят при него в Русе.
И двамата почувстваха облекчение няма да се налага да измислят допълнителни извинения
В купето на бързия влак беше топло и уютно. Мария се настани до прозореца, извади книга и пледа. До тръгване оставаха десет минути. През прозореца мигаха фигури на бързащи пътници, чуваха се откъслечни разговори и обявления.
Извинете, това вашата чанта ли е? чу се женски глас от коридора. Сякаш е останала до входа на вагона.
Не, моята е с мен, отговори мъжки глас, който на Мария звучеше познато. Нека ви помогна да намерите купето си.
Мария замръзна. Този глас Не може да бъде! Бавно вдигна поглед от книгата точно когато вратата на купето се отвори.
На прага стоеше Андрей. До него млада жена в елегантно бежово палто. Очите им се срещнаха за миг изненада, разпознаване, после бързо, почти незабележимо кимване, сякаш се бяха договорили предварително.
Това е Ралица, колежка от фирмата, каза Андрей спокойно, без да трепне. Помагам ѝ с багажа.
Приятно пътуване, усмихна се Ралица, без да подозира нищо.
На теб също, отвърна Мария, затваряйки книгата в скута си.
Вратата се затвори. Влакът потегли. Тя се обърна към прозореца, гледаше как градът се движи назад, и облегна чело на студеното стъкло.
Същият влак. Същата дата. Същата лъжа. Само маршрути изведнъж се пресичаха.
